Да обичаш, значи да даряваш свобода!

Напразно се надявах да съм приспала сетивата си с охладен таратор, потна бира и шоколадов тен. Лятото се е спекло в тиклавия чернозем на Тракия и порите на земята се отварят, алчни за всяка капчица влага. Обаче „Дъжд нямааааааааааааа да вали. Не ти се вярваааааааааааааа...“ Асфалтът е толкова сгорещен, че обувките ми залепват в него, а градската мараня обсебва площада - пуст и лъскав като празно огледало. В него за миг пробягват сенките на уморени птичета, забравили да пеят, които търсят храна за малките си пилета в нажежените гнезда. Някое самотно, изядено от гъсеници листо напуска този свят с галантен жест и миролюбиво поляга на някоя празна маса.

Вятърът, спотаен зад Бакаджишкия гръб излиза по пладне на кратка разходка, обяздва нивите, роши житата и вдига прахоляка по ямболските улици. После излиза от нелегалност мощен и жилав, подема цветните криле на парапланеристите. Най-после подходящите термики ги издигат и те се реят със съзнанието, че са Икар. Аз гледам завистливо, а в душата ми крилете се прибират обратно от срам. Сънувах ли, че летя или просто си спомням емоциите на любовното политане? Любовта подобно на птица те вози из висините и просторите ти се струват твой дом. За кратко, както е с всеки полет.

Любовта е летене, отдаденост, устремена към звездите, нежно сливане с хармонията на Вселената, тих възторг от докосването на необятното. Кратка ли? Тленна? Невечна ? Да, такава е Любовта, затова е толкова истинска и мечтана, всяка клетка обрича и охлузва крилете Й. Затова да отворим вратата, да прогоним страха и да очакваме птиците за нашия тандемен полет.

Всъщност, мисля си, че душата ми не е човешка. В бързината Създателят се е объркал да ми присъди кукувича душа. Волна и свободолюбива тя се изхлузва от мен като през скъсан хастар и поема в неизвестна посока. Аз я следвам с изумление и примирение, защото знам, че тя ме носи, не аз- нея. Тази душа е странна, но ми е по мярка. Винаги посоката е непредсказуема, а посрещането – несигурно. Пътят е вълнуващ и рискован... Към теб! Очакването- зареждащо и възбуждащо. Харесвам душата си, защото трудно я управлявам. Тя ме води, тя ме учи, тя ме открива. И теб ще открие там някъде...

Ето, трепкам от вълнение, извинете, но се отлепям. Чака ме полет!

Есето е от Ваня Велева, участва в конкурса на аz-jenata.bg на тема „Да обичаш дълбоко значи да забравиш себе си“