Спомени от соца: Когато черната техника беше кафява

Един от първите ми спомени от деството е едно синьо-зелено око, пръскащо мека светлина в тъмнината на стаята. И множество, мъждукащи  като звездички жълто-оранжеви правоъгълничета – скалата на старото радио. В средата на 60-те мултимедийният ни център вкъщи беше огромното немско OPTA Loewe, модел 1938 г. Вътре в него има само три лампи и един говорител, но звукът, който идва от него е неповторим и до днес – мощен, кристално чист и с топъл тембър, пише socbg.com.

В сравнение с популярните тогава навсякъде радиоточки, то си беше направо връх на технологията. Радиото работеше по цял ден – освен като новинарски източник беше и музикален фон. Е, по онова време излъчваше основно класическа, народна и партийна музика. Все по-често се чуваха и прохождащите тогава български поп изпълнители, макар тяхната музика да я наричаха „естрадна” – Лили Иванова, Паша Христова и по-„старите” Ирина Чмихова, Георги Кордов и Маргрет Николова. Но аз си чаках с нетърпение „Детския час” – е, вярно, не беше чак един час, но пък къде другаде можеше да ти изиграят така изразително любимите приказки, при това актьори като Апостол Карамитев или Славка Славова например. Затова, щом чуех познатата заставка с хармониката, излитах като куршум към голямата кутия. Беше ми любопитен и радиотеатърът, но щом гласовете почваха да звучат уплашено и да звучи „зловеща музика”, офейквах храбро в кухнята при баба ми.


Германско радио OPTA Loewe, модел 1938 г.

Понякога в събота вечер идваха гости на нашите. Често мъкнеха и едно странно куфарче с въртящи се кръгове, на чиято музика танцуваха. Твърдяха, че това е магнетофон и изобщо не ми даваха да припарвам до него, че съм щял да повредя лентите. На мен ми бяха малко шумни тези песни – Елвис Пресли, Бил Хейли и някаква Анка (после за мой срам разбрах, че бил мъж). А и едни битълси имаше – явно бяха лоши хора, защото в тролея бабичките злобно съскаха към неотстъпилия им място младеж: „Хулиган такъв! Битълс с битълс!”


Българска радиоточка „Елпром 59“

Другият ми дядо пък имаше съвсем ново чудо на техниката – радиограмофон „Акорд-101”. Не се учудвайте, че на снимката е с крака. Тогава „черната” техника беше мислена като самостоятелна мебел, кутиите бяха от дебел шперплат с хубав лакиран фурнир. И, ако трябва да съм честен, дори и през 60-те нашата техника поне външно не се отличаваше особено от западната – или са купували лицензи, или за „заимствали” модели. След това те ни надбягаха с няколко обиколки. Та тази пущина имаше хем радио с няколко обхвата (ех, как обичах да щракам клавишите за превлючване), хем грамофон. И още една вметка – явно по линия на СИВ основният производител на грамофонни шасита бяха полските Unitra. И повечето грамофони бяха именно с такива. Дори в средата на 80-те, когато руснаците като че ли се понаучиха да правят добри грамофони, логото на Unitra пак се мъдреше отгоре (но за това – в третата част). Та с този грамофон тероризирах по цял ден мирното население наоколо. Тъкмо беше излязла някаква голяма плоча на дует Нанос – тя се слушаше по 20 пъти от едната страна и 21 пъти от другата. Как са ме изтърпели, идея нямам.


Съветски магнетофон „Комета 201“


Малките плочи на вуйчо ми обаче не пипах –хем нямах сила да превключа оборотите от 33 на 45, хем никак не можех да уцеля пластмаската, която се слагаше върху оста, за да я разшири (плочите на 45 оборота бяха с много по-голям отвор). Пък те бяха все някакви за чужди градове и жени (най-вече на някакъв къдрокос певец): за Ню Орлеан, Сан Тропе, Джулия и т.н.


Български радиограмофон „Акорд-101”


Тъй като по това време живеехме в провинциален град, където нашите бяха разпределени като млади специалисти, често излизахме и „на тиферич”. И кой тогава беше задължителният атрибут?! Храна? Пиене? Не! – портативното радио. Щото без музика няма купон, нали? Безспорният ас на асовете тогава беше малкият „Сокол” в елегантна кожена калъфка, който можеше да се носи през рамо. Е, някои, които бяха ходили по чужбина, имаха разни черни кутии „Грундиг”, с които успяваха да хващат Радио Люксембург и най-вече любимото тогава сръбско (попфолкът даже не беше планиран), което още от тогава ми остана омразно вдън душа. И тогава, и сега то си остана свързано с шумни среднощни компании, мирис на мастика и скара и накрая почти задължителното „Ти знаеш ли кой съм, бе?!?!”


Плоча на 45 оборота

Голямото събитие обаче беше появата на първия ни телевизор – той се оказа и първи в блока. Огромен нов-новеничък „София 21-59”. Това промени из основи центъра на събиранията. Вече с нетърпение чаках да стане 17:30, за се махне контролната картина и да се появи заставката на БТ за начало на програмата. Разбира се, нямаше какво кой знае за гледане от хлапе като мен – документални филми, вездесъщата народна музика, публицистика и т.н. Ноооо… настанеше ли 19:50, нямаше сила, която да ме изчегърта от екрана – почваше „Лека нощ деца”. Заставката за началото беше винаги една – горският бенд, но за финал се редуваха 4 клипчета: къпещите се звезди на Сатурн, клоунът с „балончета и пръчици леки”, мечето и катеричката и Сънчо, който идваше с вертолет да приспи непослушните зайчета. По-късно именно последният мотив бе разработен в най-различни варианти. Най-популярните филмчета тогава бяха за джуджетата „Милко и Морко”, кучетата „Стафлик и Спагетка”,  момчето с вълшебния молив, „Болек и Лолек”, „Обущарят Румцайс” (появил се малко по-късно), както и българското куклено „Педя човек лакът брада”. Когато се появи и сутрешна програма, дойде и времето на къртичето, „Филопат и Патафил”, „Патенцето Сатюрнен”, “Пожарната кола Фелицитас” и култовото днес „Семейство Мейзга”.


Съветски портативен радиоприменик „Сокол“ с кожен калъф

Вечерно време всички домашни се залепяха да чакат въртящото се земно кълбо на „По света и у нас”. Всички помнят чичко Филипов и Геори Ламбрев, но големите звезди бяха тогава говорителките – Ани Цонева, Мария Тролева, Мария Янакиева и др.


Първата контролна таблица на БНТ, появяваща се преди началото на програмата.

Всъщност телевизорът по това време беше и първата по своя род социална мрежа. Дойдеше ли време за филм – бил той сериал като „Семейство Калинкови”, „С пагоните на дявола”, „На всеки километър”, „Зеленото чудовище”,  „Форсайтови”, телевизионен театър, или пък някой съветски (основно) филм, на вратата започваше да се звъни. Съседите пристигаха един по един да заемат местата си пред екрана. Разбира се, никой не идваше с празни ръце, така че винаги се заформяше и импровизиран купон. Макар че кой ти гледа ядене и пиене – всички се захласваха в екрана и нямаше кой да ти обърне внимание. Веднъж даже като ми потече носа и никой не ме и погледна, използвах вратовръзката на най-близкия до мен, без даже да ме забележи. От друга страна пък, аз изпълнявах ролята на дистанционното: „Увеличи звука! Не, намали го малко. Затъмни образа! Не, не много тъмно стана – дай малко назад!” и т.н., и т.н.


Съветски телевизор „Темп 6М“

Най-разгорещено ставаше в неделя, ако даваха някой мач. Тогава се събираха само мъжете, над масата се стелеше облак непробиваем цигарен дим, миришеше на ракия и туршия от зелени домати, а самите възрастни бяха много смешни, като скачаха и викаха непрекъснато като луди. Най-странно ми беше, като ревнеха всички: „Гоооооол!” И аз все питах: „Ама къде е!?”,  и винаги получавах все един отговор: „Ето го бе, не го ли видя?!” И аз отчаяно се взирах в екрана с надежда да го видя къде е този голият…
По-късно вече започнах да се заглеждам и по детско-юношеските сериали, които казани на днешен език си бяха живи екшъни – като „Четиримата танкисти и кучето”, за капитан Клос от „Залог, по-голям от живота”, както и един екзотичен африкански сериал „Яо”.


​Съветски телевизор „Огонек“


Горкият телевизор! Колко бой е изял – той си знае. Не че нашето семейство беше от завършени садисти, просто студените спойки и некачественият монтаж си казваха думата. Тъкмо на най-интересното и образът почне да се движи нагоре-надолу или пък се появят шарени черги през средата. Тогава баща ми бързо отиваше до него и почти гальовно го тупваше отстрани. Обикновено помагаше, но ако се заинати – следваше отрезвяващ юмрук отгоре. Ако телевизорът продължаваше да упорства – следваха нови шамари отстрани, но този път с видимо наказателна цел. Най-накрая, след солиден побой, картината се оправяше и всички отдъхвахме с облекчение.


Един от първите български телевизори – „Опера“