Ето как тайните кукловоди на света пробутват Еманюел Макрон за президент на Франция

Автор: Флагман.бг

След като Франсоа Фийон и Марин Льо Пен бяха изправени пред вълната от компромати, водач на президентската надпревара във Франция стана Еманюел Макрон – фотогеничният 39-годишен финансист с невероятна кариера. Той прогнозирано спечели вота на първи тур. Още преди половин година неговите политически създатели, на които той трябва да слугува като президент, са му определили да спечели на втори тур 66% и да победи неудобната за тях Марин Льо Пен. След една седмица ще видим дали това ще се окаже точно.

Еманюел Макрон може да бъде наречен най-необичайният кандидат за президент на Франция. Той няма реален политически опит. Не е избиран никъде преди. Не е член на някоя от водещите партии, а трите години (от 2006 до 2009 г.) в социалистическите редици могат да се считат за формалност – Макрон се присъединява към тях „служебно“, не е плащал членски внос и не е посещавал партийни мероприятия.

Най-голямата сделка за Макрон в банката на Ротшилд е участието му в покупката от компанията Nestle на филиала за бебешки храни на американската фармацевтична компания Pfizer (за $ 11.85 млрд, бел.ред.). В този момент той среща за първи път Матю Пигас – директор на френския клон на банката Lazard Brothers, която иска да направи същата покупката за свой клиент – компанията Danone – но не успява. Така Макрон намира своя най-голям враг в лицето на Матю Пигас.

През 2010 Пигас – ляв банкер, приятел и покровител на френските социалисти – планира да стане икономически съветник на Франсоа Оланд. Но

Вездесъщият Жак Атали препоръчва Еманюел Макрон на Оланд.

Няколко години Макрон, перфектно владеещ английски и немски език, осъществява връзките на главния социалист на Франция с чуждестранните финансови кръгове. Както ехидно отбелязва вестник Guardian, докато Оланд крещи на митинги „Моят основен враг е финансовият капитал!“, банковият служител на Ротшилд – Макрон – лети за Лондонското Сити, за да уверява банкерите, че при президента Оланд всичко ще остане по старому.

През 2012 г. Оланд става президент, а Макрон напуска банката на Ротшилд и е назначен за заместник-генерален секретар на Елисейския дворец.

През 2014 г., със статута на „млад реформатор“, той оглавява Министерството на икономиката и промишлеността (заемайки мястото на дългогодишния приятел и бизнес партньор на Пигас – Арно Монтебур). Оланд му дава карт бланш за дейностите, свързани с модернизация на икономиката, и Макрон представя законопроект с повече от 300 раздела, предвиждащ либерализация на френския пазар на труда.

Експерти твърдят, че в същността си законът на Макрон въплъщава всички идеи на Комисията на Атали. В него е заложена и насърчавана имиграцията, предвиждат се улеснения при освобождаването на работници и служители, увеличаване на конкуренцията в рамките на различните професии, косвено увеличаване на работния ден за сметка на неделите и нощни смени.



Работещите хора във Франция решително не одобриха този законопроект. Почти през цялото време дискусията беше придружена от масови протести. Нямаше шансове законът да мине в парламента. Тогава Оланд упражни правото си да приема някои законопроекти без одобрението на парламента и през август 2015 утвърди „Закона на Макрон“. Интересното е, че преди да стане президент, Оланд остро критикуваше това президентско право и дори го нарече „фашистко“.

През 2016 г., когато рейтингът на Оланд вече е позорно нисък, около Еманюел Макрон започна да се случва нещо необичайно.

Така, от нищото, възникна движение „Младежта за Макрон“. В страна с депресивна икономика младежта внезапно да се обедини около непопулярен министърът на икономиката – това е трудно даже да си го представим. Въпреки това, няколко хиляди души се оказаха участници в новото движение.

Макрон основа собствена партия с неясното име „Напред!“ (En marche!) На митингите започнаха да се събират огромни тълпи – и това в момент, когато социалистите с големи усилия събираха на своите мероприятия по няколкостотин души. Програмата на Макрон също се оказа неясна. Рязко осъждайки терористичните атаки, той не планира да затвори границите или да ограничи имиграцията. Обещавайки да увеличи собствените военни разходи, не се дистанцира от НАТО. В действителност Макрон остава същия глобалист, образцов ученик на Жак Атали, но с акцент върху лозунгите за европейско единство. Той критикува и левите, и десните, като се опитва да отклони избирателите, които традиционно гласуват за социалистите, а също и да се привлекат тези, за които Националният фронт на Марин Льо Пен е твърде радикален избор.

Нещата на внезапно появилия се в политиката Макрон потръгнаха с невероятни темпове. Журналистите буквално го носят на ръце. Женските списания го наричат нов секссимвол и мечта за всяка французойка. Влиятелни вестници изтъкват предимствата на неговата центристка позиция. Социолозите предричат победата му.

И никой не разкрива някакъв сериозен компромат за него.

Парадоксален – и по този начин потенциално „смъртоносен“ за френски политик – може да изглежда личният живот Макрон. Но от него медиите нарисуваха една чисто романтична история. Работата е в това, че съпругата на фаворита в президентската надпревара (Бриджит Троньо, бел.ред.) е по-възрастна от него с 24 години. През 2007 г. в деня на сватбата той е на 29, а тя – на 53 години. Макрон заявява пред репортери, че се влюбва в бъдещата си жена на 15-годишна възраст, когато тя преподава френски език в неговия лицей. Междувременно той завършва гимназия и университет, пътува по света, прави кариера, но през всичките тези 14 години е верен на първата си любов.



Въпреки своята неправдоподобност, тази история се харесва на журналистите. Снимки на Макрон, разхождащ се ръка за ръка със съпругата си, или Макрон с бутилка бебешка храна, хранещ внуците й, обходиха всички вестници в страната. Модни списания провъзгласиха съпругата му за „икона на стила“.

От гледна точка на политическите технологии това беше добър ход: Франция застарява, а сред избирателите все повече дами са в пенсионна възраст. Сега за тях в изобилие се правят филми, в които млади красавци се влюбват в стара дама. Върху тях е проектирана и семейната идилия на Макрон. Вярно е и това, че таблоидите периодично раздухват слухове, че Макрон е любовник на президента на Radio France – Матю Гале, но за това няма доказателства.

Като цяло, кариерата на младия политик тръгва толкова успешно, а медиите го подкрепят толкова силно, че е невъзможно да не се заподозира някакво друго влияние.

След като Макрон обяви, че навлиза в президентската надпревара, французите му дадоха прякора „кандидатът на Ротшилд.“

Конспирация в това няма: френският клон на семейство Ротшилд, който контролира активи в размер на десетки милиарди евро, съвсем естествено се стреми да има свой човек в Елисейския дворец.

Приятелските и деловите отношения с известната фамилия съхраняват цяло поколение френски политици – от Шарл де Гол до Жорж Помпиду, от Едуар Баладюр до Никола Саркози. Директно в банката на Ротшилд е работил бившият генерален секретар на Елисейския дворец, Франсоа Перол, както и директорът на кабинета на министрите при премиера Береговоа – Никола Базир. Историците смятат, че мащабната приватизация в средата на 90-те години се проведе от премиера Баладюр не без усилията от страна на Ротшилд.

За Ротшилд основният конкурент в политическата борба се явява е Lazard Brothers Bank, чийто френски клон се ръководи от най-големия на враг на Макрон – Матю Пигас. В банката Lazard той играе същата роля, каквато Жак Атали играе в банката на Ротшилд. Пигас обича пънк-рока и риалити шоу, свири на китара, купува влиятелни вестници, цитира в своите интервюта леви философи и активно дружи с леви политици. Подобно на Ротшилд, Лазар успешно обгрижва социалистите – през 2007 г. Матю Пигас спонсорира кампанията за президент на Сеголен Роаял, и в същото време поддържа Арно Монтебур. След като приятелят му е принуден да се оттегли от изборите поради изключително ниската си популярност, Пигас преминава на Беноа Амон. Последният обещава на французите безусловен базов доход от 750 евро, но банкерите знаят какво е лява реторика в кампания.

Лявата преса обвинява Пигас, че е разцепил социалистите. В действителност, банкерът просто разчисти пътя на протежетата си в партията, и в същото време отмъсти на Франсоа Оланд за това, че той така и не го е въведе в Елисейския дворец. Последният удар по ниския рейтинг на Оланд е книгата на журналисти от Le Monde „Президентът не бива да казва това …“, където бяха умело избрани цитати, изобличаващи президента като лицемер, расист и лъжец. Малко след публикуването Оланд излезе по телевизията и се отказа от номинация за нов мандат. Повечето от акциите на Le Monde са притежание на Пигас.

В допълнение към Le Monde, френският директор на банка Lazard контролира няколко други влиятелни медии. Именно оттук излиза засега единствената заплаха за Макрон. Ако видим, че се фабрикува компромат за него, първи ще го публикува в своите издания Матю Пигас.

В президентската надпревара Еманюел Макрон изглежда завършен продукт на политическите технологии.

В неговия образ е промислено всичко – и външния вид, и трогателната любовна история, и политически коректната програма. Но в това се крие и слабостта му – френският избирател може и да почувства и изкуствения имидж на кандидата, и липсата на независимост като лидер на нацията.

Проблемът не е в това, че банкерите се занимават с политика по същество – това се случва през цялото време; но силен президент ще бъде в състояние да наложи своя дневен ред на най-влиятелните спонсори. Но симпатичният Макрон съвсем не прилича на такъв президент. Това е хомункулус, отгледан по всички правила за обработка на общественото мнение.

Днес социолозите единодушно прогнозират победа за Макрон в президентските избори. Впрочем, на изборите в САЩ социолозите по същия начин единодушно обещаха победа за Хилъри Клинтън. Но без значение каква ще е съдбата на Макрон, той остава един нагледен пример за това как работи съглашението между финансовия капитал и левите партии в Европа. А също и на факта, че президентите на Франция се сменят редовно, но хората, които ги задвижват към Елисейския дворец, остават на своите места.

Превод: Memoria de futuro,