Виктор Пасков и многопластовите му истории, които изпреварват времето си

„Колкото и да си популярен, е необходим неистов труд, за да не слизаш от сцената нито за миг“, Виктор Пасков.

На днешния ден 16 април си спомняме за Виктор Пасков - писател, драматург, музикант и културен деец, който остави дълбока и разпознаваема следа в българската литература. Името му остава свързано с едни от най-силните произведения в новата ни проза, а творчеството му продължава да бъде четено не само заради яркия стил, но и заради болезнената искреност, с която говори за таланта, самотата, любовта, разочарованието и цената на свободата.

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година в София. Завършва гимназия в столицата, а по-късно и консерваторията в Лайпциг през 1976 година. Преди да се наложи като писател, той преминава през различни творчески поприща - свири в джазови формации, работи като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. Тази силна музикална основа по-късно се превръща в една от най-характерните черти на прозата му, в която ритъмът, импровизацията и вътрешната драматургия звучат почти като партитура.

Литературата не винаги е била основното занимание на Пасков. Той прекарва 70-те години на ХХ век като джаз музикант и оперен певец, завършва консерватория в Лайпциг. В литературата започва като поет - и до днес липсва издание, което да събира стиховете му. Израстването му като автор през 80-те години съвпада с първите му изяви като киносценарист. Малко след падането на социалистическия режим той живее в Париж (1990-1992), впоследствие е директор на Бургаския драматичен театър и програмен директор на БНТ. Директор е и на Българския културен център в Берлин между 1995 и 1998 г. и отново между 2002 и 2004 г., като и двата мандата са съпътствани от спорни решения. Умира на 16 април 2009 г. в Берн от рак на белия дроб. Той сам се описва с измислената от него дума "ексилант" (от exile - "изгнание") - човек, който не приема докрай правилата нито на мястото, откъдето идва, нито там, където се намира, предават от Капитал.

През 1980 година се завръща в България и започва работа като редактор в „Софийски новини“, а след това и в студията за игрални филми „Бояна“. В следващите години животът му преминава през Париж, Бургас, Берлин и Швейцария, където заема различни културни и административни позиции. Но независимо от местата, през които минава, най-трайното му присъствие остава в литературата.

Голямото му име се налага категорично с „Балада за Георг Хених“ - книга, която и днес мнозина определят като едно от най-значимите произведения в българската литература от последните десетилетия. С нея Пасков печели признание у нас и в чужбина, а романът е преведен на редица езици и се превръща в негов най-разпознаваем знак. Преди това впечатление прави и с „Невръстни убийства“, а по-късно затвърждава мястото си с книги като „Ций Кук“, „Германия - мръсна приказка“, „Алилуя“, „Аутопсия на една любов“ и „Гледната точка на Гоген“.

Сред най-силните думи, които остават от него, са признанията за трудността да бъдеш писател и за цената на творческото присъствие.

„Колкото и да си популярен, е необходим неистов труд, за да не слизаш от сцената нито за миг“, казва Виктор Пасков. По думите му белетристиката не е въпрос на вдъхновение, а на тежък психически труд. Именно в тази негова представа за писането се крие и ключът към собственото му творчество - без поза, без лесни ефекти, а с постоянна вътрешна борба и безкомпромисност към текста.

Той остава и един от авторите, които най-болезнено и честно са говорили за българската съдба.

„Да си българин в чужбина е лесно, ако спазваш определени правила. Да си българин в България е извънредно трудно, защото няма правила, които да спазваш“, казва Пасков в едно от най-запомнящите се свои признания. Тази мисъл и днес звучи силно, защото в нея има не просто личен опит, а диагноза за цяло общество.

Виктор Пасков е носител на редица престижни отличия, сред които литературната награда на Съюза на българските писатели за „Балада за Георг Хених“, Голямата литературна награда от салона на книгата в Бордо, наградата на издателство „Хермес“ за „Германия - мръсна приказка“ и „Цвете на читателите“ на „Хеликон“ за „Аутопсия на една любов“.

Преди да напусне този свят така внезапно, Пасков издаде поредната своя скандална книга, а именно "Аутопсия на една любов“.

„Не съм вече практикуващ музикант, но продължавам да живея с класическата музика и джаза  довери той. Този роман е поклон към тях.“

В четивото, преливащо от еротични сцени, главната героиня казваше:

„Сексът е джаз. Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай в кънтри. Тогава не ме интересува“.

Виктор сравняваше творбата си със „сексуален джем-сешън, предаден с езика на литературата“. И признаваше, че „Аутопсията…“ е колкото литературно, толкова и музикално произведение в стил „хард-боп“. Наричаше го „черен роман, по-черен от Сачмо“.

За Пасков думите са ноти и винаги се намират на правилното място, за да създадат идеалната мелодия, която да можеш да изсвириш, дори и представа да нямаш от това, как се прави музика.