Последното писмо на един български лекар, убит в Ангола

Вярвате ли, че история отпреди близо петдесет години може само за миг да прелети през времето и да се стовари отгоре ви като гръм? На мен ми се случи днес.

Отидох на гости у майкини, за да поговорим и да опитам от вкусните ѝ сарми. Заедно с тях тя постави на масата прилежно сгънат на четири изписан лист синкава хартия и една черно-бяла изрезка от вестник. 

„Преподреждах нещата на баба ти и открих това писмо. Ти помниш ли бате ти Рашко?“, попита майка ми.

Отначало не си спомних. Името мина през мен като вятър през празна стая. Но после, дума по дума, разказът ѝ започна да отваря чекмеджета в паметта ми. Роднината лекар. Онзи, който „заминал в чужбина“. В детството ми това означаваше едновременно слава и тъга. Племенник на баба ми. Любимият братовчед на майка ми.

Когато тя била напъпила девойка, а той – млад лекар на стаж в бургаската Окръжна болница, я вземал със себе си на ресторант и бар в Казиното. Бохем, сладкодумец, с онази самоуверена усмивка на човек, който вярва, че бъдещето му принадлежи. Обещаващ млад хирург – така го описвали колегите му. Човек, който говорел за професията си не като за работа, а като за призвание.

Майка ми побутна листа към мен, сякаш ми подаваше не хартия, а доказателство.

„Прочети писмото и ще разбереш какъв човек беше доктор Рангел Таков“, каза тя.

Загледах се в почерка – равен, красив, спокоен. Почерк на човек, който не подозира, че думите му ще бъдат последни.

Ако искате, прочетете заедно с мен това писмо.
*
„Здравейте, лельо, тетине, Митя и Ганчо!

Отдавна вече знаете, че съм заминал за Ангола, но по една или друга причина не успях да ви се обадя по-рано. Разбира се, нищо не ме оправдава и аз не желая да ме извинявате, тъй като вината е само моя.

Лельо, вече 10 месеца ще навърша в Ангола и напролет най-вероятно ще се прибера в България, така че, ако не ми се сърдите много и решите да пишете, то писмото да не бъде по-късно от края на февруари.

Преди всичко искам да пишете вие как сте. Как е младото семейство (тук става въпрос за майка ми и баща ми). Тетин (в град Трън, където е роден доктор Таков, използват тази дума като обръщение към мъжа на сестрата на майката) сигурно се чувства по-добре в компанията на още един мъж в къщата. 

Лельо, с теб някак ще се разберем за това, че толкоз време не се обадих, но ако можеш, по някакъв начин ме извини пред тетин, от него се чувствам най-неудобно.

А сега малко за Ангола. Мими (сестрата на доктор Таков) вероятно ви е казала, че на 1 май 1978 г. излетях за Африка като лекар на младежка интернационална бригада. За 12 часа пристигнахме в Ангола. В столицата Луанда бяхме 4 дни, след което заминахме на юг в провинция Уила с главен град Лубанго. Ангола е една хубава и слънчева страна, но ние пристигнахме в следвоенните години, когато все още има много проблеми – политически и икономически. Всичко, което са имали преди революцията, е изнесено извън страната или разрушено, така че сега започват от самото начало. Нашата мисия беше и е да им помогнем за по-бързо възстановяване.

Природата няма да описвам, но имах друга представа за Африка. Тук има два периода – сух и влажен. Ние пристигнахме през сухия. Всичко беше голо. С месеци не падна капка дъжд, докато сега вали ежедневно и тревата достига 1.50 – 2 метра. Има малко животни, не както по книгите. Плодове има целогодишно, но не са като нашите. Снабдяването е доста трудно, а магазините са празни, няма почти нищо.

Аз изкарах четири месеца в тази провинция. Работих с бригадирите и местното население. След тия четири месеца се сформира група за друга провинция  – Уиже, на север, близо до Заир – където ще подготвим условията и догодина цялата бригада ще бъде тук. В предишните групи бяхме по двама лекари. А сега, с новата група от 27 души, само аз съм лекар. Зъболекар е д-р Джелепов от Бургас. Пак работим с бригадирите и местното население.

Настанени сме в много хубава къща – на бивш търговец, избягал в Португалия по време на събитията от 1975 г. Кухнята е българска, но готвят анголци. Аз съм в стая със зъболекаря. Добро момче, на 32 години, ерген и се разбираме. Работата ни е до обяд, а след това само при спешност. Лошото е, че в градчето Негаге с население от 12 000 души, където е настанена нашата група, само аз съм лекар и често ме търсят. Събота и неделя сме на излети или на лов. 

Изобщо не можем да се оплачем нито от работата, нито от храната, но няма почти никакви развлечения. Вечер убиваме 2 часа в местното кино. Ресторанти и други заведения няма. Сега с нетърпение очакваме да се завърнем у дома. Всички сме единодушни, че от България по-хубава страна няма. Аз се поувлякох, а е време да свършвам.

Приемете най-сърдечни поздрави от вашия племенник и братовчед!
Рашко
3 февруари, 1979 г. Негаге“
*
Сигурно и на вас Рашко ви стана симпатичен, докато четяхте писмото му. Това се случва неусетно, почти против волята. Уважението към роднините – тихо, ненатрапчиво, но дълбоко. Любовта към България – не креслива, а онази, която боли, когато си далеч. Отдадеността към професията – без поза, без героични фрази, а като естествено продължение на характера. Богатата култура, интелектът, широкият хоризонт на млад човек, който знае цената на знанието и отговорността.

Това са качества, които не остаряват. Те правят впечатление и вълнуват дори днес – в епоха на шум и бързо забравяне.

Три месеца след написването на това писмо, тоест през май, доктор Рангел Таков е трябвало да се прибере в България жив и здрав. Пристига обаче предсрочно. Още през март. В ковчег.

На погребението присъства униформен милиционер – мълчалив знак, че смъртта не е само лична трагедия, а и държавна тайна. Ковчегът е от затворен тип, запечатан. На роднините не е разрешено да видят за последно лицето на своя близък. 

Официалната версия на властта е кратка, суха, почти безчовечна: Рангел Таков, на 28 години, се е возил в джип заедно с други хора. Извършено е нападение. Той е сред загиналите. Толкова. Повече подробности не са дадени.

Роднините са гневни и озадачени. Търсят истината, но се сблъскват със стена от административно мълчание. В онези години държавата е всесилна, а отделният човек безсилен срещу системата. Все пак роднините с върховни усилия успяват да се свържат с двама оцелели пътници от същия джип. Те разказват. Но разказите им се разминават. Детайлите не съвпадат. Картината остава размазана. Вместо отговори – още въпроси. Вместо яснота – подозрение, което няма къде да бъде изречено на глас.

Днес, почти петдесет години след смъртта на доктор Таков, този случай – забравен от всички, освен от най-близките на непрежалимия Рашко – си остава мистерия. Неразследвана докрай. Непроговорена. Заровена някъде между геополитиката, страха и крехкостта на живота.

Но днес се случи нещо важно. Днес всички ние, които прочетохме писмото му, го съживихме. Макар и за малко. Върнахме му гласа, името, лицето. Напомнихме си, че зад всяка статистика стои човек. Че зад всяка „служебна версия“ има нечий прекършен живот.

Мир на праха на доктор Рангел Таков.

И поклон пред паметта на всички български медици, загинали зад граница – тихите герои, които често се научаваме да ценим едва когато писмата им се превърнат в последни.