Някои хора се надяват специалните части на САЩ да навестят и България

Българите имат хубаво чувство за хумор. Пиперливо, понякога люто до сълзи. Хумор с тъмна окраска, с философска жилка и с онова земно усещане, че смешното често живее врата до врата със страшното. Може би защото историята ни е възпитала в една проста, но желязна логика: колкото и да е зле, винаги може и още по-зле. А щом може – значи не бива да се вземаме прекалено насериозно.

Българинът най-много се шегува в трудни моменти. Това не е лекомислие, а форма на интелектуална самозащита. Да осмееш грозната действителност означава да я смалиш, да я направиш по-поносима, да ѝ отнемеш част от властта над теб. Смехът у нас не е бягство от реалността, а начин да я преживееш, без да се пречупиш.

От десетилетия в народния ни фолклор циркулира една особено устойчива ирония – че „не сме случили на поробители“. Че нито дългият престой под османска власт, нито по-късният живот под съветски контрол са ни донесли кой знае каква добавена стойност. Докато ние сме оцелявали, Западът е рисувал с четката на Микеланджело, изобретявал е парната машина и по-късно – микрочипа. Така в шегите си българинът винаги се е виждал някак неудачно поробен – и малко прецакан заради пропуснатата модерност. Само в шегите, разбира се. Защото същият този българин обича своето, помни корена си и неведнъж е доказвал, че дори след дълги периоди под чужда власт има силите да възкресява държавата си с памет и упорство.

Покрай пресния случай със специалните части, изпратени от Тръмп, които плениха и отведоха в САЩ венецуелския президент Николас Мадуро, нашенският хумор не закъсня. „Няма ли и у нас да открият петрол?“, започнаха дяволито да подпитват шегаджиите. „Че Тръмп да прати хеликоптерите да приберат и нашите управници!“

Зад смеха, разбира се, прозира нещо много старо и много българско – дълбокото недоверие към властта. Нашенецът традиционно не изпитва безгранична обич към управниците си. „Не се радвай на малко прасе и на нов началник, защото не знаеш каква свиня ще излезе от него“, твърди народният гений.

Защото нашите управници се сменят, идват с обещания и си тръгват с оправдания, а малцина оставят след себе си усещане за достойнство или завършеност. Затова и шегата с „хеликоптерите“ не е толкова за Америка, колкото за нашата хронична умора от собствените ни елити.

Шегата си е шега. Добрата шега лекува. Но новият световен ред, който в момента се кове без много сантимент, не е особено забавен. Все повече хора се тревожат, че и нашият суверенитет може някой ден да се окаже тема на чужд дневен ред. И тук, колкото и парадоксално да звучи, може би трябва да изпитаме известна благодарност – дори към онези правителства и политици, които не сме обичали, но които направиха така, че България да се интегрира напълно в Европейския съюз. Това никак не е малко постижение в държава с толкова силни русофилски настроения и с голяма турскоезична диаспора.

Защото в свят, в който големите все по-често действат еднолично, малките оцеляват само ако са заедно. Суверенитетът вече не е самота, а споделена отговорност. И колкото и да се шегуваме с хеликоптери, специални части и внезапни „освобождения“, истинската защита идва не отвън, а от това да принадлежиш към общност, която знае, че силата ѝ не е в зрелището, а в съгласието. А българинът, който умее да се смее и в най-мрачното време, вероятно го разбира по-добре, отколкото сам подозира.

Още от автора: 

С чифт аса опозицията може да спечели следващото политическо раздаване на картите

Историята на бургаския дейнотериум, който не познаваше бензина

Trump Vodka се завръща като „Великата американска напитка“

Хайде да си направим български Ден на благодарността!

Партийните маймунки не чуват и не виждат исканията на бизнеса