Вече няма никаква пречка Китай да нахлуе в Тайван

Последните останки от конструкцията на света – такъв, какъвто бе договорен след Втората световна война – се срутват с гръм и трясък. Редът, основан на договори и предсказуемост, отстъпва място на един по-древен принцип: силата като върховен аргумент. Историята, която смятахме за приключила, се завръща – не като фарс, а като метод.

Русия нападна Украйна и анексира нейни територии, демонстрирайки, че границите отново могат да бъдат преначертавани с танкове, артилерия и пехота. Международното право се оказа не щит, а реторика – полезна, докато е удобна. А в новините на днешния ден, поне според циркулиращите твърдения и заявления, президентът Тръмп е изпратил специални части на САЩ с мисията да отвлекат венесуелския президент Николас Мадуро.

Вече не останаха ненарушени договори – има само временни паузи между нарушенията. Най-великите сред Великите сили действат така, както сметнат за необходимо, а не както са обещали. Суверенитетът се превърна в условна категория, зависеща от геополитическото тегло на притежателя си. Моралът – в декоративен елемент на речите.

В този контекст възниква въпросът, който доскоро изглеждаше хипотетичен, а днес е почти наивен: кой и какво би спряло Китай да окупира Тайван? Остана ли някой, който да чете морал на Си Дзинпин, че подобен акт би бил дълбоко нереден? И ако такъв глас се намери, ще бъде ли той чут, или просто ще отекне в празното пространство на вече обезценените норми?

Тайван е технологичен гигант, но военно уязвим. Демократичен, но не достатъчно голям, за да диктува условия. В подобна система изкушението за Пекин е не просто стратегическо, а екзистенциално: ако правилата вече не важат за никого, защо да важат за Китай?

В днешния свят никоя от малките държави не може да се чувства защитена сама. Самодостатъчността е мит, а неутралитетът – лукс от друго столетие. Затова аз съм щастлив, че България е част от Европейския съюз. Да, той не е толкова силен, колкото преди години. Да, вътрешните му противоречия често парализират волята му. Но заедно държавите в него са повече от сбор от отделни страхове – те са общ интерес, институционализирана солидарност и, макар и несъвършена, форма на защита.

Оригиналният парадокс на нашето време е, че сигурността вече не идва от обещанията за мир, а от способността за общ отговор. Може би именно това ще е новият урок на XXI век: че светът не се държи от морал, а от равновесие – и че онези, които откажат да бъдат част от него, рано или късно ще се окажат под развалините на реда, който са надценили.