Ще налазят ли червените зомбита предизборните листи на Румен Радев?

Българската социалистическа партия днес прилича на стар кораб, пробит под водолинията. Той потъва бавно, но неумолимо, а екипажът – объркан, уморен и лишен от хоризонт – вече усеща студената влага около глезените си. С БСП потъват и малките коалиционни сателити, които дълго време се хранеха от илюзията за общ курс и споделена съдба. Корабът не просто губи скорост – той губи смисъл.

В този мрачен пейзаж Атанас Зафиров стои като фигура от антична трагедия – не толкова капитан, колкото жрец на неизбежното. Вярност до края, дори когато краят е очевиден. Останалите обаче не са направени от същия материал. Те ще скочат. И то скоро. Защото инстинктът за политическо самосъхранение винаги надделява над партийния романтизъм.

И ето че в мъглата се очертава друг силует. Голям, тъмен, внушителен. Нов кораб – или поне обещание за такъв. Капитанът му се казва Румен Радев. Засега това е по-скоро политически „Летящ холандец“ – повече слух, отколкото реалност, повече очакване, отколкото структура. Но именно в това призрачно състояние се крие силата му. Проектът още не е омърсен от компромиси, лица и биографии. Той е чист потенциал.

Затова мнозина от потъващата левица вече гледат към този хоризонт с надежда и изчисление. Ще плуват към него – не от идеализъм, а от страх да не изчезнат окончателно под политическата повърхност. Въпросът обаче не е кой ще се опита да се качи, а кого капитанът ще допусне на борда. Защото всяко качване носи риск от заразяване на новия проект със стари болести.

Безспорно е, че на Радев ще му трябват популярни имена. Политиката, колкото и да обича да се маскира като морал, е преди всичко аритметика. Александър Томов, Татяна Дончева, Мая Манолова, Сергей Станишев, Кирил Добрев и вече почти митологизираното трио Руменовци – Петков, Овчаров и Гечев – са хора, които отказват да напуснат сцената. Десетилетията не ги умориха, а по-скоро ги закалиха в изкуството на оцеляването. Те знаят как се водят кампании, как се печелят вътрешни битки и как се говори на електорат, който отдавна е загубил илюзии, но не и навици.

И тук стои голямата дилема пред Радев. Трябват ли му тези хора изобщо? Или по-точно – може ли да си ги позволи? Всеки от тях носи със себе си разпознаваемост, но и багаж. Минало, което тежи. Компромиси, които миришат. „Червените зомбита“, ако използваме грубия, но точен образ, са трудни за убиване именно защото отдавна са мъртви политически – и все пак продължават да се движат.

Алтернативата е ясна: залагане изцяло на личния рейтинг на президента и на нови, локално разпознаваеми лица. Хора без дълги биографии, без архиви, без стари врагове. Това е по-рисковият, но и по-чистият път. Пътят на политическия суверенитет, а не на рециклираната левица.

Какво ще избере Радев – още не знаем. Но едно е сигурно: който и да се качи на този кораб, няма да го направи без разрешение. А в политическия океан канджите винаги са готови – не за да спасяват, а за да бранят. Предстои да разберем дали новият проект ще бъде убежище за давещите се или нарочно ще отплава без тях.

Още от автора:

Gen Z е общото между протеста в България, бунта в Сърбия и кмета на Ню Йорк

Знаете ли как се приготвя омлет по бургаски?

Протестът стана масов и гневен заради Цонев, Байрам и Анастасов