Има три вида държавни служители – работяги, връзкари и имитатори на дейност

В безкрайния лабиринт на нашата администрация можете да срещнете три добре различими породи служители. Три архетипа, които като постоянни съзвездия очертават небосклона над всяко бюро, над всяка служба, над всяка новоизмислена агенция и държавна компания. Нека ги назовем така, както най-точно съответстват на своята природа: работяги, връзкари и имитатори на дейност. По мои наблюдения – съотношението между тях е математически стабилно: 40% – 30% – 30%.

Работягите са онази тиха гвардия, която държи сградата да не рухне. Те носят на гърба си ежедневието – неатрактивно, често неблагодарно. Сблъскват се с гражданския гняв като с природно бедствие, а после продължават, сякаш нищо не е било. Когато системата отчита успехи, прожекторът осветява други. Когато се раздават бонуси, те политат към по-привилегировани гнезда. Работягите са сдържани, съвестни и необичащи публичността хора. Тъкмо затова са ценни: те са гръбнакът, скелето, без което цялата конструкция би увиснала във въздуха.

Партийните маймунки не чуват и не виждат исканията на бизнеса

Връзкарите са друга порода – по-ефирна и далеч по-необременена от труд. Те се появяват в администрацията като резултат от нечие „горещо препоръчване“: син или дъщеря на партийна икона, племенница на спонсор, съпруга на „наш човек“. На тях работата не тежи, защото почти никога не ги достига. Държавната машина ги погалва с кадифена ръкавица.

Ако им хрумне да свършат нещо, то е най-често от скука, защото безделието също уморява. Престоят им в администрацията е кратък, защото винаги имат по-високи амбиции. Те са временни гости, не верни служители на системата.

И накрая идват имитаторите на дейност. На мен винаги са ми били по-несимпатични дори от връзкарите. Те умеят да се адаптират светкавично, да попиват настроения, да намират пролуки. Предават тежките задачи на работягите, а запазват за себе си онези, които блестят. Пет задачи ще свърши скромният трудещ се – имитаторът ще поеме една, но тя ще прозвучи като фанфарен сигнал за героизъм. Те са царете на доброто впечатление, жреците на показността. Избират за себе си ефекта, а усилието за постигане на ефективността оставят на други. И странно или закономерно – именно те се изкачват по стълбата нагоре.

Днес никой разумен човек не би спорил, че у нас административната реформа е не просто нужна, а неизбежна. Населението се топи, чиновниците се множат, а технологиите вече спокойно вършат онова, което три служби не успяват да организират навреме. И все пак настоящата власт няма ни най-малко намерение да разбута статуквото. Тя гледа единствено да преведе себе си през календара, да прехвърли мост към следващата година, да устои до президентските избори. Горещият картоф на реформата ще бъде оставен на някой следващ кабинет.

Но страхът, който ме гложди, не е, че реформата закъснява. А че когато най-после се случи, тя ще бъде извършена по нашенския пословичен тертип – така, че вместо системата да се освободи от връзкарите и имитаторите, под ножа ще паднат точно работягите. Онези, които държат държавата да не се разпадне в ежедневието си.

И тогава няма да говорим за реформа, а за поредната „българска работа“, която оставя гръбнака оголен, а декоративните придатъци – напълно непокътнати.

Още от автора:

Българска работа – пак и пак проверяваме защо се е обърнала каруцата, след като се е обърнала

Снощи Бургас спа спокойно, за разлика от София, Варна и Пловдив

Някога храните дори не се нуждаеха от етикети