Да си майка в България

Автор: Костадин КОСТОВ, Lentata.com

Един български политик получава над три хиляди лева заплата. Една българска майка е принудена да живее с триста лева на месец. Да гледа детето си, да му купува всичко и да се опита да направи най-важното нещо, което се иска от нея - да го направи човек. Добре дошли във времето на абсурдите - да оцеляваш със стотинки, да избираш между дрехи и храна и да се надяваш, че си направил правилния избор. Как да отгледате дете на границата с мизерията…

Държавата, в която нищо не е нормално…

Съвсем нормално е всяка една жена да иска да бъде майка. Да роди дете, да го отгледа и възпита. Да открие най-добрите страни от характера му и да ги направи водещи. Да покаже на детето си къде греши и да го научи на най-големите житейски уроци. Уроци, които само една майка може да даде. Съвсем нормално е да се бори за него и да защитава интересите му: да бъде свободно, смело, щастливо…да се смее.

Дотук с нормалното.

Къде е българската майка?

Откриваме я не в София, където има сравнително повече работни места, добри осигуровки и възможност за едно по-спокойно (от финансова гледна точка) място за отглеждане на дете. Намираме българската майка в провинцията – във Видин или Враца, където да си намериш работа е живо изпитание. Виждаме я как работи по сума ти часове за някакви си 400 лв: на някоя шевна машина, в квартален магазин или в близкото павилионче.

Как започва всичко?

Един ден българката разбира, че е бременна. По български тя не се радва веднага: започва да прави сметки как жилището има нужда от ремонт, дали ще бъде отстранена от работа, ако шефовете разберат в какво положение е, как ще се оправят у дома…дали ще оцелеят. Това са първите мисли на тази обикновена българка.

Месеците минават и същата тази една българка работи до последния, наистина последния възможен ден. Работи, за да получава така или иначе мизерната си заплата, която е изхарчила още преди да я е получила. Работи и мъжът й, ако е късметлия на две места, ако не - на едно.

Майката у нас няма право на спокойствие и трепетно очакване. Тя получава напрежение и най-вече несигурност. Защото държавата не може да й ги даде. И да, вие може да кажете, че държавата не е длъжна да се грижи за всеки и да му подсигурява, каквото и да било. Но същата тази държава не дава и малкото, което се иска от нея. Тя подхвърля на майката някакви дребни двеста лева, затова, че е родила българче. Дава й ги като на просякиня, по същия начин, по който ги дава и на циганките. И това не е форма на расизъм - просто ромките в България явно са по-хитри от българките. Те не сключват брак, за да получават помощи като самотни и многодетни майки. И явно в България е много по-успешно да действаш по този каруцарски начин, отколкото по нормалния - да чакаш това, което ти се полага.

Няма да се впускам в никакви подробности за какво точно стигат тези пари. Защото това е смешна сметка. А и, защото предварително знам отговора  - не стигат за нищо.  Тук се появява решителната и сякаш дошла от привидението сила на българката и нейния съпруг - да решат да отгледат дете в страната на подхвърлените пари - и то да го отгледат добре. Защото в държавата на постоянните скокове на цените е много трудно да си направиш сметка - за каквото и да било.

И да, вие може да кажете, че никой не прави сметки, а всеки се надява нещата да се подредят от самосебе си, но в провинцията не е така. Там си длъжен да направиш сметка как ще оцелееш до края на месеца, за какво ще ти стигнат парите и за какво точно ще ти останат - ако въобще ти остане нещо.

Но да продължим разказа. Месеците минават и българската майка открива, че не може да разчита на никого. Тя няма държава, държавата е само за ромите, които се облагодетелстват и безпрепятствено погазват законите й.

За българската майка няма привилегии. Ако живее в дълбоката провинция тя няма как да наеме жена, която да се грижи за детето й, както е честа практика в София – просто, защото не може да си го позволи. Ако е късметлийка получава някаква подкрепа от баби по различна линия, които поемат грижите за детето. Ако не - се оправя, както може по начини, които само българската майка умее.

И основният въпрос е - защо да раждаш много деца в една държава, в която си е живо изпитание да отгледаш дори едно? Защо да лишаваш детето си от възможността да има щастливо детство и винаги да му казваш - нямаме пари, сине. Защо да подклаждаш в него още от рано страха от безпаричието и ужаса от бедността?

И тук идва кражбата. В ролята на крадец се появява държавата, а в тази на потърпевш - майката. Държавата е откраднала от българските майки тяхното човешко право -възможността им да бъдат щастливи. Откраднала е спокойствието им, шанса да изкарат своето майчинство докрай, да купят на децата си всичко, което пожелаят, да получават надбавки (а не казано по български - помощи), които да не са хвърлени като на куче, а които да стигат за всичко, което е нужно.

Държавата е откраднала от българските майки идеята на самото майчинство - това да дадеш бъдеще на детето си.

Да си майка в България вече е реалити, наречено „Мисия – оцеляване”!