Спасителите от Лим: Не сме герои, още се събуждаме с въпроса защо не извадихме живи всички деца

Преди десет години ледените води на Лим отнесоха 12 души към Рая. Днес спасителите, които успяха да извадят 38 деца и възрастни от потъналия в реката автобус, споделят, че с болка си спомнят за 4 април 2004 година.
„Помним всичко от онази нощ. Беше все едно вчера. Много е тежко, когато си мислим за тази катастрофа. Най-страшното е да загубиш дете. Като на кино ни е пред очите всичко. Беше тъмно и още чуваме бученето на реката. Не помним друг път така страшно да е шумяла. Имаше нещо страшно и грозно. Никога преди сме нямали такова усещане. Чуваха се викове и грохот на вода. Беше смразяващо“, споделят спасителите от Лим пред камерата на БНТ. Те не искат да бъдат наричани герои, макар, че за всички българи те са такива.
„Когато видях автобуса във водата, се молех хората да са оцелели. Веднага тръгнах надолу. Не знаех колко време е бил автобусът във водата и дали идваме скоро след катастрофата или сме фатално закъснели. Десет години минаха, а нищо не се забравя. Беше все едно вчера. Толкова бързо се изтърколиха тези години. Слава Богу, успяхме да спасим много хора, но за съжаление не всички! Ако бяхме ги извадили живи, сигурно вече щяхме да сме забравили. Ние обаче не успяхме. Най-ясно се помни това, че бяхме близо, че имахме възможността да помогнем“, каза Мирза Иукович.
„Не помня как дойдох до тук. Сега си мисля, че може и да съм летял. Чувах грохота на реката. Не съм я чувал такава през живота си и заедно с него кънтяха в душата ми виковете за помощ. Имах чувството, че там за помощ вика моя син“, добавя спасителят. 
Както родители на загиналите деца, така и спасителите казват, че през тези десет години, безсънните нощи не могат да бъдат изброени. Сънищата също ги връщат към спомените от онази нощ.
„Много пъти се случва да сънуваме случващото се. Виждаме в сънищата си децата живи и се будим. Ужасно е това, събуждаме се и действителността ни удря, защото знаем, че тези деца ги няма. След такъв сън се питаш „къде сбърках и защо не успях да спася още някой“. Всички от младите, които бяхме тук, имаме вече по две деца. Може би това е от страх, ако нещо се случи, да не останем съвсем сами. Сега като видим някой да влиза по-рязко в завоя, ни иде да му изкрещим да намали скоростта“, добавят героите от Лим. 
В края на февруари те получиха българските си паспорти, но смятат, че не е важно дали си българин, сърбин, или черногорец. „Имаме семейства и можем да ги храним благодарение на България. Всички имаме работа, осигурена от български фирми. Когато вадихме децата в ледената вода, въобще не сме си мислили за отплата. В тази ситуация си щастлив, ако чуеш едно „Благодаря“, защото това означава, че човекът, на който си се опитал да помогнеш, е жив. Това, което направихме за една нощ, нашите дипломати не са успели за 10 години. Тези граници, които ги има тук с Черна гора, на изток с България и на юг с Македония и Косово пречат на хората, а не помагат. Те са в услуга само на властта“, коментират спасителите и сочат към паметната плоча на Юлиян. 
„Той е истинският герой. Момчето извади и спаси много деца от автобуса. Плуваше до брега и обратно непрекъснато. Накрая обаче се удави. Загуби своя живот, за да спаси другите. Той е бил спасен, но въпреки всичко се е върнал, за да спасява други, а никой от възрастните, които бяха с него, не направи това“, добавят мъжете, които пожертваха живота си, за да спасят българските деца от потъналия автобус.
„Всички наши деца, които си отидоха, са герои. Те показват на възрастните какво е правилното поведение в такава ситуация. За съжаление те са герои, а не възрастните“, добавят родителите на загиналите деца.