Бургазлии се редиха на опашка за поезия

Залата се оказа тясна за почитателите на Яна Вълчева и на лириката, дошли за представянето на най-новата стихосбирка

Ключови думи: Яна Вълчева, Тони Димитрова, Ваньо Вълчев, Бургас, Помниш ли

Има вечери, в които литературата опровергава скептиците без излишен шум. Не с манифести, не с гръмки декларации за духовност, а с нещо далеч по-убедително – с хора, които стоят пред вратата, защото в залата няма повече място. И въпреки това не си тръгват.

Точно така изглеждаше библиотеката в Бургас снощи. Извънредно пълна, оживена, тясна за всички, които бяха дошли да чуят поезия. Хората се редяха на опашка. Не за автограф от телевизионна знаменитост, не за поредната сензация, която утре ще бъде забравена. Редяха се за стихове.

А жената, събрала толкова публика, се казва Яна Вълчева.

Хубаво е, че Бургас я има. Хубаво е и че една литературна вечер може да препълни залата с почитатели на местен автор – не на поредното гостуващо столично име, около което предварително е вдигнат достатъчно шум. Не че големите имена трябва да бъдат посрещани по-скромно. Но защо толкова често приемаме, че значимото непременно идва отвън, а онова, което се ражда тук, трябва първо да получи нечие външно признание, за да бъде забелязано?

Бургас има автори, които по нищо не отстъпват на най-популярните имена в съвременната българска литература.

Разликата понякога не е в качеството на написаното, а в количеството шум около него. Едни имат привилегията да бъдат непрекъснато рекламирани, цитирани и препоръчвани. Други разчитат преди всичко на думите си и на онези читатели, които са ги открили и не искат да ги изгубят. И снощната вечер послужи като доказателство, че когато поезията има какво да каже, тя намира пътя към хората.

Най-новата стихосбирка на Яна Вълчева носи заглавието „Помниш ли…“. Две думи и многоточие, зад които се отваря пространство за онова, което времето не успява да заличи – любовта, младостта, преживяното, онези невидими следи, които остават в човека дълго след като събитията са се превърнали в спомени.

„Лирическата ми героиня порасна“, каза Яна по време на представянето. В това кратко признание има повече от подсказка за съдържанието на книгата. Има заявка за промяна, за натрупан опит, за поглед, който вече знае цената на чувствата.

Порастването не означава непременно да загубиш способността си да се вълнуваш. Понякога означава да разбираш по-добре защо вълнението боли.

Че стиховете могат да прекрачат границата на книгата и да заживеят собствен живот, доказа и песента по стихотворението „Помниш ли…“. Нейната музикална съдба е свързана с Тони Димитрова, която снощи също беше в залата. Тя изпя песента и благодари на Яна за красивите думи. Така литературната среща се превърна и в нещо повече – в среща между поезията и музиката, между онова, което един човек е написал, и онова, което друг е почувствал достатъчно силно, за да го превърне в песен. А това е красиво признание за един автор: думите му да напуснат страницата, без да изгубят нищо от своята същност.

За книгата най-добре говори нейният редактор Ваньо Вълчев. В оценката му има и портрет на поетесата, и ключ към нейния свят. Затова нека завършим с неговите думи:

„Яна Вълчева и в новата си лирична книга остава вярна на себе си и ни предлага поезия, родена от вълнението след всяко нейно поетично докосване до света. Големият свят, светът на всички – огромен, многолик, прекрасен и несъвършен. И другият свят – светът за двама, който понякога е цяла вселена! Светът, в който тя търси топлина, взаимност, всеотдайност и откровеност. През който преминава като нестинарка по изгарящата жарава, за да излезе възродена за ново начало. И все да търси любовта и истината, да я зове непознатото и да я приютява споменът… И морето с вечното си неспокойно синьо присъствие!“