Когато синът тръгне по стъпките на баща си: Историята на Антон Кадиев, която Спарта няма да забрави

Антон е син на победителя в Спартатлон от 1992 г. Руско Кадиев. Точно 34 години по-късно той участва с №34, а баща му го чака на финала след успешните 246 км пред статуята на цар Леонид

Ключови думи: Антон Кадиев, Руско Кадиев, Спартатлон, Дунав 24, ултрабягане

С номер 34 на гърдите, точно 34 години след победата на своя баща Руско Кадиев, Антон стигна до статуята на цар Леонид в Спарта за 25:50:16 часа и записа второто най-добро българско време в историята на легендарния ултрамаратон. 30-годишният българин от Смолян завърши 15-и в общото класиране на 246-километровото изпитание от Атина до Спарта, а пред него във вечната родна ранглиста остана единствено баща му. Руско Кадиев печели състезанието през 1992 г. за 24:08:13 часа - резултат, който 34 години по-късно продължава да стои недокоснат от български бегач. Съвпадението с №34 не е търсено от Антон - стартовият номер му се пада случайно, но именно той се превърна в един от най-силните образи на това бягане.

Десет дни по-късно Антон Кадиев разказва пред Флагман.бг за емоциите, които още бушуват, трудните часове по трасето, възстановяването след 246-те километра и онази незавършена работа, която вече го кара да мисли за завръщане в Спарта.

За Антон Спартатлон не прилича на нито едно от дългите състезания, през които вече е преминал. Той има зад гърба си стотици километри в ултрадисциплините и държи националните рекорди на България на 100 мили, 12 часа и 24 часа, но пътят между Атина и Спарта носи друго усещане. Тук няма безкрайно въртене по стадион или затворен маршрут, а движение през места, натоварени с история, населени пунктове, планини и хора, които приемат надпреварата като част от собствената си традиция. Именно тази смесица от спорт, история и човешко присъствие за Кадиев е причината Спартатлон да стои отделно от всичко, което е правил досега.

„Много е яко, защото е много различно от всичко останало, което съм правил до момента. Има история, има емоция, трасето е разнообразно. И друг път сме бягали по 200 и нещо километра, но едно е да се въртиш в двор или на стадион в кръг, а тук е различно. И хората имат отношение към това състезание“, разказва Антон пред Флагман.бг.

До стартовата линия не се стига само с желание и регистрация. Спартатлон има квалификационна система, при която атлетите покриват определени нормативи, а част от тях влизат чрез жребий за ограничените места. По-силните квалификационни показатели дават директен достъп и точно по този път Антон влиза в тазгодишното издание. Българите в надпреварата са четирима, а за Кадиев самото достигане до старта вече е резултат от години натрупана издръжливост и поредица силни постижения в дисциплини, при които часовникът продължава да върви дълго след момента, в който тялото започва да настоява за покой.

Вижте още във Флагман.бг: Пирин Галов покори 500 км и 40 000 метра изкачване и завърши втори на Тичино 500

Антон пристига в Гърция не само с намерението да завърши. В главата му стои далеч по-дръзка сметка - слизане под 24 часа и атака срещу най-доброто българско време, поставено от собствения му баща. Той признава, че при дебют в подобно състезание винаги съветва бегачите първо да стигнат до финала, да разберат трасето и едва след това да преследват числа, но самият той вече има достатъчно опит в ултрабягането, за да си позволи по-сериозна цел. Спартатлон скоро му напомня защо дори най-добре подготвеният план остава само отправна точка.

„Искаше ми се да сляза под 24 часа, да подобря най-доброто българско време - това на баща ми. Но когато човек дебютира на нещо, първия път е хубаво просто да завърши. Колкото и исторически данни и статистики да имаш, друго е, когато го видиш на живо. Впоследствие осъзнах, че обстоятелствата не позволяват да бягам за това време и около средата на състезанието трябваше малко да се позапра“, признава той.

Първите десетки километри вървят дори по-добре от предварителната сметка. Около 80-ия километър, при Коринтския канал, Кадиев достига контролата с около десет минути аванс спрямо графика за 24-часов финал. Той запазва част от тази преднина чак до 123-ия километър, където трасето се разделя практически на две равни половини. Там вече усеща ясно цената на темпото - тялото работи все по-трудно, предстои най-суровият планински сектор, а опитът му подсказва, че упорството в този момент би превърнало атаката на рекорда в борба за оцеляване до финала.

„На 80-ия километър, на Коринт, бях с около 10 минути преднина спрямо графика за 24 часа. Успях да я задържа до към 123-ия километър, който разделя трасето на две равни половини. Но усещах, че става все по-трудно, а предстоеше най-тежкият елемент от състезанието с голямото изкачване. Знаех, че ако продължа да държа това темпо, цената ще бъде много висока“, спомня си Кадиев.

Към тази сметка се добавя и времето, което обръща подготовката му с главата надолу. Три месеца Кадиев тренира за типичната гръцка жега в края на септември, търси начини да охлажда тялото и привиква към високи температури. Вместо това през приблизително 60-70 процента от неговото бягане вали, дрехите и обувките остават мокри, а влагата започва да причинява проблеми още около 50-55-ия километър. Парадоксът е жесток - слънцето, срещу което се е готвил, почти отсъства, а дъждът създава изпитание, за което подготовката му не е била насочена.

„Три месеца правих подготовка с лед и с всичко, което може да охлажда тялото. Бягал съм на жеги, защото типично Спартатлон е в края на септември и в Гърция още е горещо. А нас ни валя дъжд през 60-70 процента от времето. Слънце почти не усетихме. Това има своите предимства, но носи и недостатъци и обстоятелства, за които не бях готов“, разказва той.

Първо идва триенето в едното ходило, после мазолите и болката, която започва да расте с всеки следващ километър. Кадиев се държи за мисълта, че на 80-ия километър ще стигне до екипа си, ще смени чорапите, ще получи кратък масаж и ще стабилизира крака. Спирането трае около две минути и за кратко носи облекчение, но след подновяването на бягането се появява по-тежкият въпрос - какво следва оттук нататък. До следващата голяма точка остават десетки километри, дъждът ту спира, ту започва отново, а всяка крачка напомня за пораженията по ходилото.

„Заради дъжда и влагата започнах да изпитвам сериозен дискомфорт около 50-55-ия километър. Започна неприятно триене в ходилото и се образуваха мазоли. Държеше ме мисълта, че ще стигна до 80-ия километър, там ще имам съпорт, ще сменя чорапи, ще направим нещо и положението ще се оправи. Стигнах, направихме бърза смяна, малко масаж на крака и за кратко това повлия много позитивно. Но след като продължиш, си казваш: „Сега какво? Какво ме държи оттук нататък?“, разказва Кадиев.

Именно между 80-ия и 123-ия километър идва най-трудният вътрешен разговор в цялото състезание. В ръцете му все още е графикът за 24 часа, но поддържането му изисква все по-висока цена, а болката вече пътува заедно с него. Кадиев стига до мисълта за най-лошия сценарий - отказване - и веднага я сблъсква с причината, заради която е дошъл в Гърция, с подготовката и с хората, които стоят зад него. До решение за спиране така и не стига, защото знае, че следващата стъпка би била да го каже на екипа си, а той няма намерение да произнесе тези думи без обективна причина.

„Около 100-ния километър имах този вътрешен дебат със себе си какво ще направя. Виждах и варианта, в който може да се случи най-лошото и просто да спра. Но си казах: „За това ли съм дошъл тук? За това ли сме създали тези очаквания - просто за да спра?“. Дори не стигнах до момент, в който да си кажа, че спирам, защото знаех, че следващата стъпка е да кажа на съпорта си, че спирам. А знаех, че това няма да го направя, освен ако няма обективна причина“, казва Антон.

На 123-ия километър идва решението, което променя състезанието му. Антон оставя графика за под 24 часа, собственото си его и атаката срещу времето на баща си за друг ден, намалява темпото и пренарежда целта - да завърши силно, вместо да изгори в преследване на число. Точно тогава напрежението започва да отстъпва и той усеща психическо облекчение, което връща част от енергията му. В ултрамаратона подобно решение изглежда като отстъпление само на хартия - по трасето то се превръща в хладна оценка колко ресурс е останал и къде трябва да бъде вложен.

„Около 123-ия километър реших, че оставям егото настрана - графици, идеи, амбиции за тези 24 часа, всичко остава за друг път. Продължавам с идеята да завърша, макар и с по-слабо време, но въпреки това с добро представяне. От този момент изпитах страшно облекчение. Намалих малко темпото и успях да събера и емоционален, и физически заряд, за да продължа“, разказва той.

Най-любопитният обрат идва след 150-ия километър, когато маршрутът повежда нагоре към планинския сектор при Партенио. За голяма част от участниците това е зоната, в която натрупаната умора и сериозното изкачване събират сметките от предходните часове. Кадиев влиза там в по-добро състояние, отколкото в равните километри преди това, защото вече не носи върху себе си натиска на 24-часовия график. Решението да забави темпото по-рано му връща контрол точно преди частта от трасето, където контролът струва най-скъпо.

„Интересното е, че в най-тежката част от състезанието за повечето хора аз вече се чувствах добре. След 150-ия километър започва сериозното изкачване и точно там бях облекчен. Вече знаех, че нещата ще се получат. Трудният момент, в който се питаш има ли смисъл, защо го правиш и трябва ли да продължаваш, вече беше останал зад мен“, спомня си Кадиев.

Над всичко това стои една фамилна история, която трудно би могла да бъде написана по-прецизно дори като сценарий. През 1992 г. Руско Кадиев стига пръв до Спарта за 24:08:13 часа и оставя име в историята на състезанието, а 34 години по-късно синът му застава на същия път. Антон не крие, че е тръгнал с мисълта за времето на баща си, но Руско не превръща своя резултат в товар за него. Най-важният съвет, който синът носи със себе си, е да вярва на собствената си интуиция, да следва собственото си темпо и да не позволява на чуждото бягане да определя неговото.

„Той винаги изключително много ме подкрепя и никога през годините не се е опитвал да ми налага негово мнение или негова гледна точка. Когато ми дава съвет, винаги е да се доверя на себе си, на собствената си интуиция, да бягам със собственото си темпо и да не се подвеждам по останалите. Да слушам себе си“, разказва Антон за баща си.

Подкрепата не остава само като думи преди старта. Баща му, майка му и приятелката му са част от екипа по трасето и го чакат и пред статуята на Леонид, където приключват 246-те километра. След финала няма нужда от дълги речи - семейството му казва, че е щастливо и се гордее с него. За Кадиев стойност има и подкрепата от България, защото в трудните часове знанието, че хора следят движението му и преживяват състезанието заедно с него, се превръща в още един мотив да продължи.

„Много е ценно да знаеш, че макар и малка част от българското общество се вълнува заедно с теб, следи успехите ти и те подкрепя в този момент. В трудните моменти това е нещо, което много помага. Със сигурност има голяма значимост за мен“, признава ултрамаратонецът.

Финишът идва след 25 часа, 50 минути и 16 секунди движение и го поставя на 15-о място в общото класиране. Официалната история на Спартатлон вече подрежда две поколения Кадиеви начело сред българските времена - Руско с 24:08:13 и Антон с 25:50:16. Между тези два резултата стоят 34 години, а между тях няма българин, стигнал по-бързо от Антон до Леонид. В същото издание Радостина Колева добави още една историческа страница, като стана първата българка, завършила Спартатлон.

Постижението носи удовлетворение на Антон, но не затваря сметката му с гръцкото трасе. След финала той признава, че усеща работата си там като недовършена и допуска ново участие още в близко бъдеще. Вратата към следващ старт вече е отворена и от квалификационните му резултати, включително представянията му на Дунав 24 в Русе. Самият той го формулира с усмивка - има „карта за две участия“, ако реши отново да застане в Атина и да тръгне към Спарта.

„Изключително удовлетворен съм от това, което постигнах и което направихме заедно с отбора ми, с екипа ми и с хората, които ме подкрепят. Но сякаш ми остана една нотка, едно чувство, че съм си оставил незавършена работата. Имам незавършена работа. Така че най-вероятно ще има завръщане. Кога - трудно е да кажа, но е много възможно дори да бъде догодина“, казва той.

Преди това идва периодът, който елитните резултати рядко показват - възстановяването. Кадиев говори не само за физическата умора, а и за психическата цена на две тежки състезателни подготовки в рамките на една година, за времето, ангажимента на близките и финансовия ресурс зад всеки подобен опит. Затова непосредствената му задача е да даде почивка на тялото и ума, преди отново да превключи към режим на максимално натоварване. Следващата спортна цел вече е очертана - 100 километра на шосе.

„На първо време искам хубаво да си почина и да се възстановя, най-вече ментално. Тези състезания са много изискващи и когато искаш да постигнеш най-доброто, трябва да отделиш сериозно време. Не става въпрос само за физически ресурс - хората около теб също са ангажирани, има финансов ресурс и още много неща. Тази година имах две такива състезания с два отделни подготвителни процеса и сега ми се иска малко почивка“, признава Кадиев.

Къде ще атакува тази дистанция още не е решено. Кадиев разглежда вариант със силна международна конкуренция зад граница, но оставя отворена и възможността опитът да бъде направен в България, където Дунав 24 остава важна сцена за дългите шосейни дисциплини. За следващото издание в Русе той разказва за ново сертифицирано затворено трасе с обиколка около един километър, различно от досегашното бягане на градския стадион. А след 100-те километра остава и другата незавършена задача - пътят от Атина до Спарта и една граница от 24 часа, която този път Антон Кадиев остави непокътната.

Българските резултати на Спартатлон

Начело в българската ранглиста остава Руско Кадиев с 24:08:13 часа, следван от сина си Антон Кадиев с 25:50:16. Третото най-добро българско време е на Емил Генов - 26:51:36 от 2023 г. Следват Георги Добрев с 28:31:49 от 2025 г., Мариян Недялков с 29:25:01 от 2024 г., Деян Петков с 29:27:50 от 2021 г. и Христо Цветков с 29:48:36 от 2018 г.

След тях в списъка на успешно завършилите се нареждат Йордан Стойков, Живко Желязков, Владимир Ставрев, Стефан Орлов, Ясен Кирилов, Йордан Йотов, Емил Апостолов, Даниел Цукев, Димитър Томев, Благой Солаков, Атанас Делчев, Ради Милев, Красимир Димитров и Заприн Пепелов.

С финала на Радостина Колева броят на българите, завършили успешно Спартатлон, достигна 22-ма, като тя стана първата жена сред тях. Рекордьор по брой успешни участия е Емил Апостолов с пет финала, а Емил Генов има два.