Германия вече не е същата: AfD разби стария политически ред и постави Европа пред нова епоха

Истинско политическо земетресение разтърси Германия след успеха на AfD

Ключови думи: AfD, Германия, Улрих Зигмунд, Фридрих Мерц, Саксония-Анхалт

43,8% срещу 17,2% - само две числа са достатъчни, за да се разбере мащабът на политическото земетресение, което разтърси Германия на 6 септември. „Алтернатива за Германия“ спечели изборите в Саксония-Анхалт с резултат, който до неотдавна би изглеждал немислим, докато Християндемократическият съюз остана на огромна дистанция. AfD получи 39 от общо 83 места в Ландтага и остана само на три мандата от абсолютно мнозинство. Избирателната активност достигна впечатляващите 77,8%.

Това вече трудно може да бъде обяснено единствено като протестен вот, моментен гняв или регионална особеност. Германия се събуди с политическа реалност, в която партия, дълго държана извън всяка възможна управленска конфигурация, вече почти достига самостоятелно мнозинство в една федерална провинция. Победата е историческа и защото показва колко бързо се променя границата между политическата периферия и центъра. Въпросът вече не е дали AfD ще остане фактор, а докъде може да стигне.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Първите резултати предвещаха политически трус - AfD с двойна преднина пред ХДС

Пътят дотук започва преди едва 13 години. На първите си избори за Бундестаг през 2013 г. „Алтернатива за Германия“ получи 4,7% и остана под петпроцентната бариера. През 2021 г. вече имаше 10,4% от вторите гласове, а на федералния вот през 2025 г. подкрепата ѝ скочи до 20,8% и партията вкара 152 депутати в Бундестага. В актуалния ARD-DeutschlandTrend от началото на септември 2026 г. AfD вече е първа политическа сила на национално ниво с 27%, срещу 21% за блока ХДС/ХСС.

С други думи, партия, която преди малко повече от десетилетие не успя да влезе в германския парламент, днес претендира за лидерството в най-голямата икономика на Европейския съюз. Това не е статистическо отклонение. Това е политически процес, който продължава достатъчно дълго, за да бъде разглеждан като структурна промяна.

Иронията е заложена още в самото име на партията. AfD възниква през 2013 г. в Германия на Ангела Меркел, когато политическите решения около еврозоната често бяха защитавани с думата „alternativlos“ - без алтернатива. Първоначално партията е доминирана от икономисти, преподаватели и консервативни евроскептици, които атакуват спасителните програми в еврозоната и политиката на Берлин по време на дълговата криза.

След това идва 2015 г. и миграционната криза променя всичко. Решението на Меркел Германия да приеме огромен брой мигранти превърна границите, сигурността, националната идентичност и интеграцията в централни политически теми. AfD намери пространство, което останалите партии или не пожелаха, или не успяха да заемат. Евроскептицизмът постепенно отстъпи място на далеч по-широк дневен ред.

ВИЖТЕ ОЩЕ: AfD изпревари със 7 пункта блока на Фридрих Мерц още преди регионалния вот

Само с миграцията обаче резултат от 43,8% не може да бъде обяснен. Германия вече не е същата икономическа машина, която в продължение на десетилетия комбинираше мощна индустрия, относително евтина енергия и огромен износ. Автомобилните гиганти са притиснати от китайската конкуренция, електрификацията и необходимостта от колосални инвестиции. Високите енергийни разходи и прекъсването на старите икономически отношения с Русия добавиха още натиск върху индустриалния модел.

Към това се прибавят инфлацията, високите цени, демографските проблеми и страхът от загуба на жизнен стандарт. Именно този страх постепенно влиза в избирателните секции. През юни едва 13% от германците оценяваха икономическото състояние на страната положително. В края на август само 13% заявяваха удовлетворение от работата на федералното правителство, а одобрението за канцлера Фридрих Мерц бе едва 16%.

Това е средата, в която AfD престана да бъде само партията, за която се гласува веднъж, за да бъде наказано правителството. Протестният вот е краткотраен по природа - избирателят го използва като предупреждение и после може да се върне към стария си политически избор. Установената партия получава гласа отново и отново, защото хората започват да вярват, че тя представлява конкретните им интереси. AfD постепенно преминава именно тази граница.

Най-ясно процесът се вижда в Източна Германия. Тридесет и шест години след обединението Федералната република е една държава, но политическата карта продължава да пази следите от старата граница между ФРГ и ГДР. След 1990 г. източните провинции преживяха икономически и социален шок - предприятия изчезнаха, млади хора заминаха на Запад, цели населени места загубиха голяма част от населението си.

Обединението донесе свобода, капитал и огромни инвестиции, но при част от обществото остави и усещане за загубен социален статус и достойнство. Статистиката може да измери заплати, инфраструктура и инвестиции. Политическата памет измерва друго. Именно в тази разлика AfD намери една от най-здравите си основи.

За значителна част от източногерманските избиратели партията вече не е просто средство за протест срещу Берлин. Тя постепенно се превърна и в изразител на регионална идентичност и недоверие към политическия елит. Същият разлом се наблюдава и в отношението към войната в Украйна и Русия. В бившата ГДР историческият опит и семейната памет са различни от тези в западните провинции.

Това не означава автоматично подкрепа за Кремъл. Означава, че сред част от хората съществува по-голямо недоверие към продължителната конфронтация с Москва и към военната помощ за Киев. AfD използва точно тази ниша, като настоява за прекратяване на германската военна подкрепа за Украйна и за възстановяване на отношенията с Русия. За едни това е неприемлива позиция, но за други тя е именно онова, което не чуват от ХДС, SPD или Зелените.

Тук се крие и един от ключовете към възхода на партията. AfD не се опитва непременно да бъде политическа сила за всеки германец. Тя се стреми да бъде незаменимата партия за хората, които вече не виждат себе си в останалата политическа система. При миграцията работи същият механизъм - ако избирателят години наред вярва, че определен проблем не получава решение, той постепенно се насочва към онзи, който поне го назовава по начина, по който самият той го разбира.

Традиционните партии дълго време отговаряха на възхода на AfD предимно с морален и институционален спор. AfD им отговаряше с теми за миграцията, сигурността, доходите, енергетиката и националната идентичност. Точно този сблъсък между два различни политически езика постепенно промени германския дебат.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Германия влезе в изборите с AfD на прага на исторически резултат

Лицето на победата в Саксония-Анхалт също показва промяната. Улрих Зигмунд е на 35 години, бивш член на ХДС, завършил бизнес психология и човек с отлично разбиране за социалните мрежи и политическата комуникация. Той не изгради кампанията си единствено върху образа на гневния разрушител. Говореше за училища, семейства, сигурност, регионална принадлежност и ежедневните проблеми на хората.

Това е важна трансформация. Политическите движения започват да стават опасни за статуквото не когато само убеждават избирателите, че старият ред е лош, а когато ги убедят, че могат да го заменят. С резултат от 43,8% тази фаза за AfD поне в Саксония-Анхалт вече очевидно е настъпила.

И точно тук германската система се сблъсква с най-големия си проблем - т.нар. Brandmauer, „защитната стена“ срещу коалиране с AfD. При подкрепа от 10% тази стратегия е сравнително лесна. При 20% започва да усложнява управлението. При 30% принуждава останалите партии да създават все по-необичайни съюзи.

При 43,8% аритметиката вече става болезнена. AfD разполага с 39 от 83 места, докато ХДС, SPD и Зелените заедно имат само 31. Ако останалите политически сили настояват, че управление с победителя е невъзможно, необходимите мнозинства трябва да се изграждат между партии с все по-големи идеологически различия. Именно тук „защитната стена“ може да започне да произвежда ефект, обратен на замисления.

Колкото повече хора гласуват за AfD, толкова по-широк трябва да бъде блокът срещу нея. Колкото по-широк е този блок, толкова повече компромиси трябва да правят партиите вътре в него. А колкото по-трудно управлява подобна коалиция, толкова по-лесно AfD убеждава собствените си симпатизанти, че всички останали представляват една и съща система.

Разбира се, резултатът не означава, че AfD утре ще управлява цяла Германия. Федералната република има мощни институции, Конституционен съд, федерално устройство и политическа култура, изграждана след Втората световна война именно върху недопускането на нова авторитарна катастрофа. Точно поради това отношението към крайни политически движения е несравнимо по-чувствително, отколкото в много други европейски държави.

Съществува и сериозният спор около германските служби за защита на конституцията. Провинциалната структура на AfD в Саксония-Анхалт е определяна от местната служба като доказано дясноекстремистка, а партията оспорва тази оценка по съдебен ред. На федерално ниво ситуацията е различна - съдът в Кьолн през февруари 2026 г. временно спря третирането на цялата AfD като „доказано дясноекстремистка“ до произнасянето по основното дело, поради което партията остава със статут на „подозрителен случай“.

Това е важен факт и няма причина да бъде премълчаван. Но съществуването на институционални и съдебни спорове не обяснява само по себе си 43,8%. Тези проценти идват от избирателните урни. И именно това превръща случилото се от германски казус в европейски въпрос.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Европа се раздели след триумфа на AfD - реакции от Варшава до Вашингтон

В различни форми подобно политическо пренареждане се наблюдава в редица европейски държави. Партиите са различни, програмите им също - по Русия, НАТО, икономиката, социалната политика и самия Европейски съюз между тях има сериозни противоречия. Общото е друго. Все повече европейски избиратели поставят миграцията, националния суверенитет, цената на зеления преход и дистанцията между гражданина и политическите институции в центъра на своя избор.

Кой трябва да решава бъдещето на една държава? Колко власт трябва да остане в националните столици и колко да бъде прехвърлена към Брюксел? Колко миграция може да понесе едно общество? Колко трябва да плати индустрията за климатичния преход и кой представлява онези граждани, които вече не приемат стария консенсус?

Това са въпросите, върху които се изгражда новото политическо разделение в Европа. То няма един лидер, една идеология или общ партиен център. По-скоро представлява нарастващ отказ да се приема като безалтернативен моделът, оформен на континента след края на Студената война.

През 1989 г. падането на Берлинската стена символизираше победата на либералната демокрация в Европа. Маастрихт задълбочи интеграцията, еврото свърза икономиките, а разширяването на ЕС през 2004 г. създаде усещането, че континентът се движи само в една посока. Днес вече не непременно самият Европейски съюз, а начинът, по който функционира, се оспорва все по-настойчиво.

Оспорва се разпределението на властта между Брюксел и националните столици. Оспорват се миграционната политика, Зелената сделка и идеята, че все по-дълбоката европейска интеграция непременно е единственият възможен път. Точно в това пространство партии като AfD намират своето гориво.

Иронията е почти съвършена. „Алтернатива за Германия“ беше създадена като отговор на политиката, обявявана за „безалтернативна“. Тринадесет години по-късно милиони германци гласуват за нея именно защото искат да покажат, че според тях алтернатива съществува.

Дали AfD ще стигне някога до федералното правителство, никой не може да каже. Не е ясно и дали резултатът от Саксония-Анхалт може да бъде повторен в западните провинции, където политическата и социалната среда е различна. Но един спор вече изглежда решен - партията няма да изчезне просто защото останалите отказват да управляват с нея.

От 4,7% през 2013 г. тя стигна до 20,8% на федералните избори през 2025 г., до първо място с 27% в актуалния ARD-DeutschlandTrend и до 43,8% в Саксония-Анхалт. Това вече е твърде дълга последователност, за да бъде наречена момент. И твърде голям резултат, за да бъде пренебрегнат.

Политическите епохи рядко завършват с официална дата. Първо се променят изборните резултати. След това се променя езикът, после коалициите, а накрая обществото разбира, че старите правила вече не дават старите резултати.

На 6 септември Германия получи още един такъв знак - 43,8% срещу 17,2%. Зад двете числа стои въпрос, който тепърва ще преследва Берлин и Брюксел: дали Саксония-Анхалт е германско изключение или първият ясен образ на политическата Европа, която идва.