Някога плодовете в Бургас не успяваха да узреят, днес капят и гният по улиците

Тротоарът на Ул. Гурко в Бургас е с много пешеходци, и с много смокини, но никой не вдига глава към зреещите сладки плодове

Ключови думи: плодове, бургас, смокини, плодови дръвчета, някога не успяваха да узреят, сега гният, капят по улиците

Има спомени, които не избледняват с времето. Те не живеят в старите снимки, а в миризмите, вкусовете и усещанията, които могат да се върнат с една-единствена хапка.

Моето слънчево детство премина през 80-те и 90-те години на миналия век. Един от най-ярките му образи е свързан с катеренето по дърветата и лепкавите от плодов сок пръсти. Тогава нямаше смартфони, нямаше лаптопи, а телевизията беше една и рядко предлагаше нещо, което да задържи вниманието на децата. Светът беше навън – по улиците, в междублоковите пространства, по градинките и алеите.

А когато детето е навън, в него сякаш се пробужда древна памет. Онзи генетичен код, наследен от предците ни – ловците и събирачите, които преди десетки хиляди години са обикаляли света в търсене на храна. За нас всяко плодно дърво беше откритие и приключение. И по неписания закон на детството ставаше наше.

Череши, смокини, черници, ябълки, круши... Всяко дърво имаше своята компания от малки покорители. Сливите често дори не успяваха да узреят. Обирахме ги още зелени, правехме физиономии от киселото, после пак късахме. Вечер родителите ни се чудеха защо отказваме вечерята. Те знаеха отговора, но пак питаха.

Днес Бургас все още пази тези тихи свидетели на едно друго време. По улиците му и сега растат смокини, черници, череши, сливи и ябълки – плодни дървета, които не са зад високи огради и не принадлежат на ничий двор. Те са част от града. Част от общото ни пространство. И никой не забранява да откъснеш един плод, да го измиеш и да го опиташ.

Само че почти никой не го прави.

Плодовете узряват, падат по тротоарите и изгниват. Смокините се разтичат по плочките, черниците боядисват асфалта, сливите гният в тревата. Изобилие, което никой не забелязва. А това, струва ми се, е малък, но показателен грях на съвременния човек – че е изгубил способността да посегне към най-простите дарове на живота.

А може би точно от такива малки жестове имаме нужда днес.

Следващия път, когато минете край плодно дърво, което не е в ничий частен двор, откъснете един плод. Измийте го. Затворете очи. Отхапете бавно.

Гарантирам ви, че ще се усмихнете.

Защото за един кратък миг няма да вкусите просто смокиня, череша или слива. Ще вкусите детството – онова безгрижно, слънчево време, когато най-голямото богатство беше да се прибереш у дома с ожулени колене, лепкави пръсти и сърце, пълно с лято.