Не защитавайте иконописеца Опиц!

Боговете я нарекли Пандора, тъй като тя получила от всички дарове (Пандора, означава “надарена с всички дарове”). Тя трябвало да донесе с появата си нещастие на хората

Ключови думи: Иконописец, Опиц, кутия на Пандора, Епиметей, затвор

Случаят с иконописеца Опиц сякаш отвори кутията на Пандора. Според древногръцката митология това е кутия, която Епиметей приема като дар от Зевс и която жена му Пандора въпреки забраната отваря. В нея се оказват нещастия, злини и болести. Когато Пандора я отваря, те всички плъзват навън. Само надеждата остава вътре.

В случая с иконописеца Опиц обаче надеждата също се оказа раздвоена. Половината от нея също излезе навън. Другата влезе вътре. Като самия иконописец Опиц, когото полицията надлежно прибра да излежи петгодишната си присъда за убийство, наложена му от третоинстанционния български съд.

Някога, в средните векове, в началото на нашето Възраждане и преди дивите орди на османските турци да нахлуят в българските провинции, сеейки разруха и ужас,

иконописците по нашите земи са били хора на изключителна почит.

Защото само на тях като че ли свише е била дадена способността да виждат лицето на Бога и лицата на светците, за да ги рисуват после и по този начин да допринесат за овеществяването на вярата.

Съвременният наш иконописец Опиц може би не е имал тази моралната привилегия и поради това вероятно е рисувал икони само за да се изхранва. Естествено - във времето, когато не е правил експертизи за вътрешното ни министерство, когато не е бил на лов, за да отстрелва животни, както и когато не е убивал хора по улиците.

Знам, че звучи грубо. Знам и че много хора веднага ще ми дадат цял куп примери за многократно ограбвани наши сънародници и за тяхната безсилна мъка, която напълно споделям. Трябва непременно да се добави и това, че тези престъпления унижават човешкото достойнство, стават генератор за социален песимизъм и – съвсем не на последно място, дават обилна храна на желанието за мъст, често не напълно осъзнато, често безадресно и стоварващо се също така често върху напълно невинни хора. Но не може, не е нормално някой,

извършил убийство в мирно време, при това непредизвикан, ненападнат,

само по подозрението, че човекът на мушката е дошъл да ограби него или съседите му, да не изпитва никакво чувство за вина и дори да твърди, че ако може времето да се върне назад, пак би направил същото!

Големият проблем е там, че това вече не е нито медицинска, нито социална диагноза, зад паравана на която съчувстващите на иконописеца Опиц се опитват да скрият случая. Не можем да виним кой знае колко и полицията най-малко поради две причини. Първата е, че е невъзможно до всеки потенциален престъпник да бъде поставен полицай, който в момента на извършването на престъплението да го арестува с неопровержими доказателства. Втората е изцяло системна – законите у нас реално дават повече права на престъпника, отколкото на неговата жертва, а оттам и възможността полицията в много случаи просто да си измива ръцете

Случаят не е и илюстрация за някакво връщане към закона на джунглата, както би се изкушил да заключи някой. Най-малкото защото там понятията справедливост, несправедливост, вина и други от този порядък не съществуват, а тъкмо тяхното индивидуалистично тълкуване мотивира както действията на Опиц, така и липсата на разкаяние у него.

Такова

пресметливо убийство, когато жертвата е заградена от заключена входна врата и гневни съседи,

а убиецът Опиц чака на гюме пред единственото място, откъдето тя може да излезе, за да я простреля, е характерно за действията на щурмоваците и формированията на SS по време на Хитлеровия режим в Германия, на сталинските репресивни органи, преки убийци на милиони граждани на бившия Съветски съюз, а по хладнокръвието, с което е извършено, пряко се родее със стила и метода на бандитските групировки у нас.

И точно това е опасното! Точно това съдът се опитва да пресече със своята присъда – прецедентът, който би позволил възмездието на улицата да се окаже над правото на закона да регулира социалните отношения.

В защита действията на Опиц обикновено се дава следния пример, за който се твърди, че е аналогичен. 1984-та е пикова за престъпността в Ню Йорк. През декември Бърнард Хуго Гьотц стреля и ранява четирима чернокожи тийнейджъри в метрото, които просели пари, но се предполага, че това е било щрих от схема за грабеж. Пътниците не се намесват, за да защитят момчетата. Гьотц излиза необезпокояван от вагона и сам се предава в полицията след девет дни.

Никой не желае да свидетелства срещу него, тъй като Гьотц почва да се възприема като емблема на гнева на обществеността срещу масовата престъпност. Четиримата, попаднали пред пистолета му, са момчета с криминални досиета. Много нюйоркчани заявяват на висок глас, че Гьотц е осъществил фантазиите им за отмъщение.

Вестниците са на негова страна; организират се митинги в негова защита...

В крайна сметка Бърнард Гьотц е осъден на по-малко от година за незаконно притежаване на оръжие, а всички останали обвинения срещу него отпадат.

Аналогията тук обаче е само привидна. Гьотц не е убил никого, общественото мнение изцяло е на негова страна, а и той сам се предава в полицията, с което фактически признава своето закононарушение. Все факти, които липсват при Опиц. А най-същественото е, че това се случва в САЩ, а не у нас, което и исторически, и правно прави всяка аналогия между двата случая неубедителна.

Безспорно нужна е спешна промяна в законовата уредба за неизбежната отрана у нас, която не само да даде на жертвата повече възможности за реакция, но и нормативно да предвиди диференцирането на отделните случаи съобразно тяхната специфика. Защото, съгласете се, когато 30-годишен здравеняк нападне в къщата му 80-годишен старец, за да му вземе последните 5 лева, шансовете на последния да се защити адекватно са буквално равни на нула, тъй като всеки може да си представи какво би се случило при размяната на удари между двамата, ако въобще се стигне до това.

Иначе, от психична гледна точка нещата изглеждат съвсем прости и е добре всеки да си даде сметка за тях. Поради ред исторически и социално-икономически причини ние де факто сме безпомощни да променим живота си в желаната от нас насока. И точно това е нашия главен проблем, колкото и да не го съзнаваме в ежедневието си, понесени от инерцията на живота. Тази невъзможност да следваме винаги желанията си не може да не ни изнервя, да не подклажда непрекъснато у нас желанието на реванш. И става така, че понякога е нужна смешно малка капка, за да започне човек да се движи по хаотичните и екстремални извивки на своята първа сигнална система. И да граби, и да пребива, и да убива...

Но то не решава главния ни проблем, нали? Помислете върху това.