Достоевски би изгорил ръкописите си от срам пред този долнопробен психотрилър, сервиран в праймтайма

Създадохме система, в която едно дете може да бъде откъснато от нормалността, индоктринирано и заведено на заколение, докато институциите си пият кафето, а телевизиите после му пишат сценария за некролога

Ключови думи: петрохан, ивайло калушев

Днес в ефира на bTV, тази вечна пералня за гузни съвести и евтина мелодрама, станахме свидетели на поредния телевизионен съд. Плачещи майки, зловещи шепотчета за тайни служби, застрашени държавни конструкции и някакви митични екзекутори, дебнещи в сенките на Петрохан. Достоевски би изгорил ръкописите си от срам пред този долнопробен психотрилър, сервиран в праймтайма. Но нека спрем телевизора и да пуснем здравия разум. Защото в тази режисирана, сладникаво-сълзлива постановка зейва една черна, чудовищна бездна от логически дупки, които никой не смее да погледне.

Да започнем с най-старото клише в криминалистиката - майчината слепота. Синът ми никога не би направил такова нещо. Разбираемо е чисто човешки, но фазата на отрицанието не е доказателство в съда. Тя е просто емоционален щит срещу ужаса, че може би не познаваш демоните на собственото си дете.

После идва ред на евтиния шпионски роман. Човек от службите бил казал на майката, че е застрашена държавната конструкция. Сериозно? Да не би да сме във филм за Джеймс Бонд? Здравият разум диктува, че ако има грандиозен държавен заговор, никой таен агент няма да отиде да го изпее в прав текст на майката на жертвата. Това е отчаян защитен механизъм - търсене на велик смисъл, за да се обясни една иначе банална, макар и безумна трагедия.

Майката съзира конспирация и в това, че на 1 февруари полицаите вече търсели самоубийци и опожарена постройка. Ами много ясно, че ще ги търсят! Самата тя признава, че същия ден е получила предсмъртно писмо. Когато полицията прочете писмо с намерение за убийство и самоубийство, тя не гадае на кристална топка, а започва да търси точно това, което е написано вътре. Няма заговор, има елементарна логика на разследването.

Както има и графологична експертиза. Да твърдиш пред камерите, че записките не са негови, е безпредметно хвърляне на прах в очите, когато съдебните експерти могат да докажат категорично чий е почеркът. Материалните улики не се интересуват от майчините сълзи.

И тук стигаме до слона в стъкларския магазин, за който нито майките, прегърнали удобния спасителен пояс на конспирацията, нито удобно примигващите водещи-мисирки обелиха и сричка. Какво, по всички земни и небесни закони, прави един 51-годишен мъж, изолиран от света, с едно 22-годишно момче и едно 15-годишно дете?!

Какви са тези басни за бъдещи наследници? Това да не ви е викториански роман на Чарлз Дикенс, в който добрият чичо завещава имението на сираците? Не, уважаеми зрители. Това не е благотворителност. Това е сектантска изолация, ментално робство, извратена духовна, а може би и не само, хегемония над крехки, неоформени съзнания. Факт, за който вече има категорични, черно на бяло, доказателства в папките на разследването, но които телевизорът удобно замита под килима на държавната тайна.

И тук е втората, още по-страшна омерта. Къде е училището? Онова уж свещено място, храмът на просветата, който трябва да пази децата ни. Превърнало се е в безотговорен конвейер, в гара разпределителна, която е бълвала тези деца към мъглявите каузи на един самозван горски гуру. Училището е знаело. Училището е пускало учениците си в тази месомелачка за души, облечена в мантията на извънкласни дейности или доброволчество. Днес директори и даскали мълчат по-здраво и от партизани на разпит, надявайки се бурята да отмине.

Истината е грозна, кална и не носи рейтинг. Много по-комфортно е обществото да бъде приспивано с приказки за убити от мафията герои, отколкото да се погледнем в огледалото и да признаем диагнозата си - ние сме общество, което доброволно предава децата си на хищници.

Създадохме система, в която едно дете може да бъде откъснато от нормалността, индоктринирано и заведено на заколение, докато институциите си пият кафето, а телевизиите после му пишат сценария за некролога. Бог да прости тези погубени млади души. Те платиха най-високата цена за чуждите лудости. Но за нас, живите - за родителите, които си затварят очите, за училищата, които абдикираха от дълга си, и за медиите, които търгуват със скръбта - за нас прошка няма да има. Ние не сме просто зрители на тази трагедия. Ние сме нейните тихи, страхливи съучастници.