Свободата и робството в душите на българите

Пътят на българите от Освобождението до наши дни е път на страданието

Ключови думи: България, Априлско въстание, робство, народ

Наближи ли Трети март или Двадесети април, започват народни борби на тема: „Имало ли е османско (турско) робство?“. Пропагандата се вихри, а за осмисляне на събитията и процесите от онова време, даже не иде реч. Масовата публика жадува ясен и простичък отговор - имало е, или пък - нямало е. 

За да си дадем отговор на този въпрос, изначално са необходими две важни неща. Първо - да сме наясно със смисъла на думите. В един и същи термин влагаме едно и също съдържание. Второ - да сме наясно с историческия контекст. Да разглеждаме процесите, събитията и емоциите на хората през призмата на онази епоха, а не на съвремието ни. 

Приемайки, макар и с известни уговорки, класическото определение на римския учен и писател Марк Теренций Варон, че робът е „говорещо оръдие на труда“, виждаме, че робството в Османската империя е разпространено масово. Робски пазари е имало повсеместно. Негова форма е и т.нар. „кръвен данък“, тоест - насилственото събиране на момчета за еничари, особено интензивно през първите два века след завоюването на България. Масови са случаите на отвличане на жени и момичета. От друга страна - заробването на мюсюлмани е противоречащо на шериата. Оттук усещането, че на робските пазари се продават само християни и езичници. За българското население, робството се превръща в постоянна заплаха - било чрез кръвен данък, било чрез произвола на местния спахия или бей. 

Християните и евреите, т.е. народите на Книгата, в завоюваните от Османската империя земи, не са имали статут на роби в юридическия смисъл на думата, а на подчинено население. Имали са право на своя вяра, семейство и пр., но като немюсюлмани са били "втора категория" поданици и плащат за това допълнителен данък - джизие. Всъщност, самия факт на плащането на данък показва, че българите не са със статут на роби. Робът е нечия собственост - като такъв той не може да плаща данък.

От края на XVIII - началото на XIX век, османските султани осъзнават необходимостта от модернизиране на империята, която сериозно изостава в развитието на науката, технологиите, включително на военното изкуство, от западните капиталистически държави. Започнатите от султан Селим III, продължени от султан Махмуд II и султан Абдул Меджид I реформи, се отразяват нееднозначно на отношенията между българското население и османската власт. 

През 1826 год. султан Махмуд II унищожава еничарския корпус, който по това време се е превърнал в източник на политическа нестабилност, беззаконие и терор над българското население в провинцията. Започва създаването на редовна армия, което за българите означава едновременно по-голям натиск за доставка за храна и облекло, но и стимулира развитието на занаятите, тоест - забогатяването на българите.

През 1839 год. султан Абдул Меджид I издава т.нар. „Гюлхански хатишериф“, с който провъзгласява равноправие на поданиците на империята, свобода на вероизповеданието, отмяна на системата за откупуване на данъци, гаранции за неприкосновеност на живот, чест, имущество и пр. Реформите продължават със султанския ферман - „Хатихумаюн“, издаден през 1856 год. С него се дават и гарантират равни права на християните и мюсюлманите и пр. Империята дава право на общините да поддържат свои училища.

Впоследствие се извършва аграрна реформа, даваща право на селяните да притежават земята си, чрез документи за собственост (тапии). Това води до създаване на дребни земеделски стопани, които вече имат своя земя. През 1864 год. Митхад паша прилага експериментален модел на управление в Дунавския вилает, като се създават смесени съвети (меджилиси), където българите имат свои представители. 

Османските султани правят опити да приобщят българите чрез създаване на условия за благоденствие. Тези опити обаче са половинчати. Получава се така, че българският народ се въздига икономически и образователно, но политическите му права са повече декларативни. Модернизирането на империята и приобщаването на българското население не успяват в две основни направления - идеология и налагане на реформите.

В идеологически план основният проблем за реформите идва от неуспеха на властта да разясни на мюсюлманското население и духовенство защо за всички е по-изгодно да живеят като равноправни поданици в Империята, че това е правилно и в съзвучие с вярата. 

Създава се остър конфликт на статусна несъвместимост, при която християните постигат икономически и образователен възход, но остават втора категория поданици без реални политически права. Мюсюлманското население, често по-бедно в този период, компенсира икономическото неравенство чрез правни и религиозни привилегии. 

Случващото се в онзи период трябва да се разглежда в контекста на тогавашната епоха - време на масово и брутално насилие. В Западна Европа, Русия, САЩ и в Китай - повсеместно. Султаните се разправят безпощадно не само с бунтовете на християните, но и на мюсюлманите. Примери - при унищожаването на еничарския корпус, на отцепилия се от централната власт Али паша Янински, на кърджалиите и пр., жестоко са избити десетки, дори и стотици хиляди мюсюлмани. 

Неуспехът в идеологическата част и системната корупция, води и до нереализиране на реформите в цялост. Особено характерен е случая с текстилната фабрика на Добри Желязков. През 1834 год. той създава модерна текстилна фабрика. Първоначално получава привилегии и пълна подкрепа от султан Махмуд II. Значението му за модернизиране на текстилното производство в Османската империя и снабдяването са огромни. Въпреки това, през 1853 год. е отстранен от управлението, а фабриката фактически е национализирана. Случаят става нарицателен за липса на юридическа сигурност и защита на българския капитал и частна собственост в Османската империя.

Българското население се настройва срещу османската власт и поради множество преливащи се едни в други процеси и събития като: Кърджалийското време през периода 1790-1810, когато централната власт в българските земи практически липсва, а се шири беззаконие на насилие, жестокото потушаване на Нишкото въстание (1841 год.) и Видинското въстание (1850 год.) и други бунтове и въстания, насилията на заселените след Кримската война черкези, първоначалната силна подкрепа за гръцката патриаршия по време на борбите за църковна независимост, жестокостите, реално одобрявани от централната власт, от страна на местното мюсюлманско опълчение - башибозук, срещу християните и пр. Да не забравяме и дейността на множество разузнавания от изток и запад на територията на Османската империя, целящи разрушаването ѝ.

При тези условия се осъществява Българското Възраждане. Идеята за свободата и справедливостта обхваща духа и сърцата на българите. На тях противостои робството. Робството не като юридическо състояние, а като липса на правда и свобода. 

Георги С. Раковски, Христо Ботев и други дейци на националноосвободителното движение, започват да използват темата за робството като политическа метафора. Светият образ на майката се свързва с образа на Родината („...ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня…“- Христо Ботев, „Обесването на Васил Левски“). Темата за робството става ключов момент от революционната пропаганда.

Получава се исторически парадокс: свободните хора - богати или поне заможни, интелектуалци от европейски мащаб - твърдят че има робство. От една страна като пропаганда, а от друга, защото искрено считат, че несвободата и липсата на справедливост са робство.

Всичко това е добре известно на историците, а като цяло и на българския народ. И тук се поставя въпросът - защо 150 години след Освобождението на България, темата за наличието или липсата на Османско робство, продължава да вълнува духовете?

Моят отговор е следният. За голяма част от отричащите, свободата е важна само на думи. За тях получаването на чужд грант, възможността някоя наднационална структура да ги освободи от необходимостта от критично мислене и от лично участие в борбата за правда и за свобода е сбъдната мечта. Затова те не разбират за каква свобода и какво робство говорят бунтовниците - „нехранимайковци“ от Възраждането.

По-сложно е с поддръжниците на тезата, че сме били под робство. Защо толкова хора с упорство поддържат тази унизителна теза? Отговорът, струва ми се, се крие в историческата съдба на българския народ от Освобождението до наши дни. Пътят на българите от Освобождението до наши дни е път на страданието. Всички войни, въстания, опити за построяване на благоденстваща държава, независимо от усилията и подвига на народа, системно са унищожавани от българския елит. Некомпетентността, слагачеството и предателството на този елит водят или до масова гибел на българските герои-мъченици, или до икономически и културен крах. Страданието, чийто символ е робството, се превръща в постоянен спътник. Затова, когато говорим за робството, всъщност става дума за страданието и мъченичеството - последното което обединява българите. За силата на народа, който ги приема, живее с тях и въпреки всичко оцелява. 

А след Голгота идва Възкресението.