Вапцаров възпял единствено своята родина Македония, а не България, която го е убила?!
Формалният повод – 116 години от рождението на поета – се оказа само сцена, на която правителството на Мицкоски и медийните му говорители поставиха поредната демонстрация на антибългарска реторика
„В България този македонски патриот, влюбен в Македония, днес се представя като български поет и „българин по род“, тъй като писал на български език. Макар че Вапцаров в своята поезия възпява единствено своята родина Македония, а не България, която го е убила.“
Това е част от по-дълъг текст, публикуван вчера в сайта Нова Македония:
.jpg)
Но тя е симптом за една продължаваща антибългарска политика, която вече дори не се прикрива зад дипломатични формулировки.
Да се твърди, че България „убила“ поета и затова той не можел да бъде причисляван към българската културна традиция, означава да заменим историческата сложност с удобна опростеност. Истината е, че Вапцаров – човек от своето време, израснал в многопластовия свят на Пиринска Македония – пишеше на български език, живееше в българска държава и бе осъден от български съд в епоха на политическо насилие, която не щади никого. Да се превърне личната трагедия в национална пропаганда е не просто историческа грешка, а морално изпитание, което съвременните общества не би трябвало да си позволяват.
Формалният повод – 116 години от рождението на поета – се оказа само сцена, на която правителството на Мицкоски и медийните му говорители поставиха поредната демонстрация на антибългарска реторика. Но трябва да признаем: те нямат интерес да спрат, защото това им носи успех. Но последните местни избори ВМРО – ДПМНЕ триумфира в 21 от 33 общини. Това е резултат, който очевидно окуражава подобна политическа линия.
Не бива да забравяме и онзи театрален епизод два дни преди изборите: провокативното размахване на българско знаме от сръбската певица Цеца Величкович по време на неин концерт в Северна Македония. Жест, който може да е бил спонтанен или пък умишлено подготвен, но несъмнено добави градус към политическата атмосфера и подсили националистическите импулси, от които управляващите сили черпят легитимност. Според мен Цеца Величкович е пряко отговорна за високият резултат на ВМРО – ДПМНЕ на последните избори. От постъпката ѝ извлякоха полза управляващите в Северна Македония и Сърбия. Не и България.
А какво би казал самият Вапцаров, ако можеше да погледне от другия свят към нашия?
Може би би се натъжил, че думите му – думи за човека, за страданието, за надеждата – се превръщат в оръжие в полето на днешни дребни битки. Може би би се разгневил, че паметта за него се употребява за разделение, вместо за осъзнаване. А може би би замълчал с онази дълбока човешка тъга, която проблясва между редовете на стиховете му.
Вечна му памет. И дано духът му остане далеч от политическите механизми, които и днес се опитват да го превърнат в знаме – било то българско или македонско. Защото Вапцаров заслужава да бъде четен, а не присвояван.
Стъпка назад: Гърция „реабилитира“ кемперите
Германия разполага военни кораби в Средиземно море
Раздават 100 000 жилища в Истанбул с жребий
Макрон пристигна в Гърция, за да поднови ключово споразумение
„Нова Студена война или Хаос“: Прогнозите на Хал Брандс за света след Доналд Тръмп
БАБХ: Въвежда се пълен контрол върху вносното мляко
Технологични гиганти гонят 20 000 служители заради ИИ
Как да удължите живота на дрехите?
Слонове стъпкаха милионер в Централна Африка
Хегсет към Европа: Стига конференции – качвайте се на лодките за Ормуз
Иво Христов пресоли манджата: Български Орбан? Радев е Де Гол!
Обявиха имената на новите народни представители
https://www.retro.bg/minalo/strongnikola-vaptsarov-e-ubit-za-paristrong_2377.html
Тя го докарва да се пише не българин, а македонец, и до разстрелът му за терористична дейност.
В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Забелязан е от полковника от НКВД Цвятко Радойнов, който става новият наставник на Вапцаров. Той го наема за свой помощник в минно-подривната комисия на БКП срещу заплата. Вапцаров е откликнал „да влезе в играта“, още при първото щракване с пръсти. По това време той е трайно безработен. За конспиративната си антибългарска дейност е получавал в началото по 200-300, а после и по 2 000 лева на месец. Това са пари, дадени от Болшевишка Русия (продължила българомразката традиция на Царска Русия) за унищожаването на България и превръщането и (този път не в Задунайская губерния), а в поредната съветска (подчинена на Москва) комунистическа „република“.
Вапцаров, меко казано е противоречива личност или казано по друг начин – объркан и заблуден от чужди и враждебни на България сили, човек. Като лирик е хуманист, а като гражданин – конспиратор и терорист. По социален произход е заможен, а по поведение – защитник на бедните. Роден и израснал в семейство, приближено на двореца, а на практика – антимонархист. Патриот, а служещ на кауза – подчинена на чуждо разузнаване. Интернационалист, а на практика – македонски националист. Човеколюбец, а на практика – съучастник в изтреблението на определена категория човеци. Възпитаван в евангелски добродетели, а на практика – нарушаващ ги в името на комунистическата идеология. Певец на човешкото братство, а намиращ сред него врагове. Отстояващ личността си, и същевременно отричащ личността – „Какво тук значи някаква си личност“. Борец за хармония, а на практика – съмишленик на хаоса. Противник на властта, а на практика – борец за нова власт. Отхвърлящ насилието в поезията си, а на практика – служещ си с неговите средства. Готов в името на живота „да влезне във взривна ракета“, а на практика – носач на взрив, който убива живота. Поданик на държава, която му дава законни права, а на практика – извършител на противодържавна дейност.
За противодържавната си дейност Вапцаров е арестуван за последно на 4-ти март 1942 г. и прави пълни самопризнания.