Украйна няма да приеме плана на Тръмп за мир. Ето защо

Стив Уиткоф и Владимир Путин намериха бързо общ език

Ключови думи: мир Украйна, план Украйна, план Тръмп, Стив Уиткоф, Владимир Путин, Доналд Тръмп, Володимир Зеленски

Американско-руският план за мир, който администрацията на Доналд Тръмп подхвърли вчера на Киев, създаде силни емоции сред всички лагери. Русофилите, например, нескрито се зарадваха, че най-после омразният им „режим“ на Зеленски, избран на свободни избори, но наричан от тях „нацистки“, ще бъде смазан. В Украйна, точно обратното, точките в проектодоговора предизвикаха сред изнуреното от войната и убийствата население преди всичко гняв.

Прави обаче впечатление, че докато Вашингтон смята, че лесно ще постигне успех, като в момента прилага обичайните си похвати, за да притиска украинските власти да се подчинят и да подпишат документа, Москва заема много по-сдържана позиция. Обитателите в Кремъл, вече опарили се веднъж от измамното предчувствие „Киев за три дни“, са си научили урока, че в Украйна лесни победи няма. Външното министерство, чрез неизменната Мария Захарова, дори даде заден ход, като заяви, че там не разполагат с никакъв американски проектодоговор и дори не знаят за съществуването му.

Макар представен като творчество на специалния пратеник Стив Уиткоф, съдържанието на 28-точковия текст не оставя никакво съмнение, че е писан изцяло под руска диктовка. От една страна той обслужва само интересите на агресора. От друга, Уиткоф не е дипломат, не е запознат как се водят преговори, не владее тънкостите на политиката. Няма никакви предпоставки да се смята, че в текста има и две думи, които да са негово авторство. Преди Доналд Тръмп да го спусне като парашутист за специален пратеник за Украйна, той се занимаваше чисто и просто с недвижими имоти.

Изстрелването от политическото нищо във високата дипломация на подобен персонаж, който не умее да балансира между две враждебни сили, не е запознат с историята им и с дълбоките причини за настоящата война, винаги крие риск той да попадне под зависимостите на едната. Кремъл има богат опит в това да прикотква разглезени в доволството си западни представители, които нямат и грам идея как работи една класическа диктатура. В момента Русия е точно такава: опозицията е или избита, или изхвърлена зад граница, или гние в затвора; последните свободни медии бяха забранени още през 2022 г.; всеки представител на гражданското общество, надигнал глас на протест, е отдавна осъден за „екстремизъм“ и пратен също на дълги години решетки. Дори хора, които си кротуват, за всеки случай са окичени със званието „чуждестранен агент“, което ги лишава от почти всякаква възможност да се изявяват. А и да не забравяме основния орнамент на класическата диктатура - вожд, който управлява до памперс, че и след това.

Уиткоф дори не е сред най-ярките заблудени западняци, които Кремъл е успял да омае и опитоми за свои цели. Класически пример е ирландецът Бърнард Шоу, който през 1931 г., когато е на 75, жертва всичко - цялото си писателско реноме, нобеловата си награда за литература, тежестта си на общественик, като започва да извършва всякакви френски удоволствия на Сталин. Той посещава Москва по лична покана на кръвожадния диктатор, оставя се да бъде добре обработен от пропагандата му, като са му показани само добре подбрани лъскави места. А когато се връща обратно в свободния свят, пише хвалебствия за Съветска Русия. „Аз там постоянно преяждах“, отговаря той в разгара на гладомора, когато го питат дали е видял умиращи от глад хора.

Джордж Бърнард Шоу, разбира се, не е единственият, когото кремълската пропаганда е намачкала като пластилин в удобна за нея форма. Но щом човек с богат кръгозор за света като него се е оставил да бъде така добре обработен и нахранен „до преяждане“, да се очаква, че Уиткоф е успял да се опази от тези „грижи“ е наивно. Затова и проектодоговорът за мир, който в петък се появи по медиите, е именно в този си вид.

Подобен план няма да сработи. Той никога няма да бъде приет от Киев, независимо от натиска, който прилага в момента и ще продължи да прилага още няколко дни администрацията на Тръмп. Украинските власти няма да бъдат принудени психологически да клекнат и от касапницата, която, паралелно с американския рекет, провежда в момента и Русия, като втора линия на натиск — убийствата на жени и деца в Тернопил на 19 ноември, масовите бомбардировки на Одеса днес. Впрочем в Одеса живеят и 60 000 българи, но в нито един момент не сме чули от лидера на „най-българската“ партия дори дума на загриженост, че Русия убива и наши сънародници в тази война.

Да се върнем обаче на плана и причините, поради които той ще бъде отхвърлен, макар и не категорично и не веднага - за последните 11 месеца властите в Киев успяха да се научат как да работят с администрацията на Доналд Тръмп. След прословутия скандал в Белия дом, Володимир Зеленски разбра, че към американския президент е нужен мек и „памучен“ подход: не се извършват резки движения, всичко се прави без остри изявления, без много шум и без публични кавги.

Текстът предвижда де факто (и частично де юре) признаване на Крим, Донецка и Луганска области за руски територии. Ако в Украйна управляваше диктатор, който не се съобразяваше с общественото мнение, а парламентът му бе на дистанционно управление, подобна точка можеше и да мине. В света обаче не съществува свободно избран лидер, който доброволно би се отказал от държавна територия. За него това би било равностойно на самоубийство. Въпросната точка на практика узаконява анексията от 2014 г. и окупацията от 2022 г., но нарушава и Хартата на ООН. Тук дори не говорим, че е в нарушение и на Будапещенския меморандум (1994 г.), по който САЩ и Русия гарантираха териториалната цялост на Украйна срещу ядреното ѝ разоръжаване. Този меморандум е отдавна нарушен от всички. За Украйна това означава загуба на 7–8% от територията, и на милиони граждани, без никаква компенсация.

Оттеглянето на украинските сили от контролираните от тях около 25% от Донецка област означава доброволно отстъпване на територия на врага. Така Русия би получила награда за агресията си — зима още земя без бой. Прилича на повторение на Минските споразумения, които либерал-глобалистите начело с Ангела Меркел се опитваха да натрисат на Киев, за да угодят на Владимир Путин, който им бе съюзник. Няма политик в Украйна, който би разписал подобен текст.

Намаляването на украинската армия до 400 000 души и отказът ѝ от определени видове въоръжение, като дългобойни ракети и тежка артилерия, би било равно на самоубийство. В момента Въоръжените сили на Украйна наброяват над 1 милион души. Съкращаването им с 40–60% ще ги направи неспособни да защитават страната от следваща руска агресия, каквато само слепец не би провидял. Това е класическа имперска схема — Русия запазва армията и ядреното си оръжие непокътнати, но нападнатият се смачква, за да бъде удобен за нов удар. Причините за войната, които се коренят в същността на руския империализъм, непризнаващ по принцип съществуването на украинска нация (а в миналото на полска и т. н.), никъде не са се дянали.

Макар Украйна да е твърдо против и срещу следващата точка, в целия текст тя е всъщност най-приемливата: постоянен отказ от членство в НАТО. Западният военен блок в момента преживява най-кризисните си времена. От всичко, случващо се в последните месеци, може да се направи обосновано предположение, че той не е боеспособен. Нещо повече — изглежда като да се управлява от страхливи командири, които, наместо в дисциплинирана организация, са го превърнали в скършена в китките паркетна либерал-глобалистка групичка по интереси, която умее само да бърбори.

Държавите от НАТО всекидневно са жертва на военни и терористични провокации, за които едва ли някой се съмнява откъде се поръчват. ЖП трасета в Полша бяха прекъснати от терористи, което едва не доведе да огромни човешки жертви. Там падат често и руски дронове, които редовно посещават също и Румъния и причиняват щети. Летищата на редица столици са през вечер затворени, защото (не)идентифицираните дронове са застрашили полетите. НАТО обаче мълчи и дори притиска държавите си членки също да мълчат — само и само да не се налага да се задействат прословутите членове за колективна отбрана 4 и 5. Каква точно сигурност на Украйна би гарантирало такова НАТО? Та то не е в състояние да опази дори сегашните си членове...

Създаването на някаква съвместна американо-руска „работна група за сигурност“ и „Съвет за мир“, председателстван от Доналд Тръмп, приличат на „Ялта 1945 г.“, където някога бе решена и съдбата на България за бъдещите 45 години. Би ли се съгласило украинското ръководство на нещо подобно? Краткият отговор е не.

Въвеждането на руския език като официален никога повече няма да се случи в независима Украйна. Това е все едно учредителното събрание във Велико Търново през 1979 г. да прогласи турския за официален в България. Който е в течение на случващото се сред украинците в момента, знае, че дори хора, израснали в рускоговорящи семейства, по своя инициатива преминават на украински език. В градове като Одеса, които допреди войната бяха почти изцяло рускоговорящи, в момента е рядкост да се чуе някой, който използва езика на държавата, която всекидневно изпраща там ракети, за да убива. Това е малка, но все пак забележима отделна проява на съпротива срещу нападателя.

Украйна е изморена от тази продължителна война и действително се нуждае от мир. Но както се вижда, мирът, предложен от Стив Уиткоф, е всъщност капитулация, с която украинското общество никога няма да се съгласи. В същото време и Русия има нужда войната да приключи. Въпреки военните си успехи тази година с бавното напредване в Донецка област, Москва е в стратегическа безизходица. Огромните човешки загуби, инфлацията, санкциите, недостигът на работна ръка, технологичното изоставане са все проблеми, които огромната държава не може повече да отлага. Дори не говорим, че скоро ще станат пет години, откакто руската армия тръгна да завзема Киев „за три дни“ — тоест целта на т. нар. специална военна операция“ все така си остава неизпълнена. На този фон в момента по всичко изглежда в Кремъл тече и някакъв транзит на властта. За това говорят чистките сред втория и третия ешелон на управляващите.

Мирът би помогнал на руските власти да консолидират властта и да се заемат с възстановяването на икономиката. Само така биха могли да се подготвят за нова агресия срещу Украйна, която да е подготвена по-добре. Когато обаче войната не е спечелена, мир обаче може да се постигне само при съобразяване с интересите на двете страни и с взаимни отстъпки. Планът на Уиткоф не съдържа нищо от това. Той представлява ултиматум, който награждава агресора и наказва жертвата. Украйна вече загуби стотици хиляди животи, за да защити независимостта си, и няма как да се очаква, че ще се предаде сега. Независимо от натиска.

В това отношение Украйна има няколко полезни хода, но два от тях изглеждат най-вероятни. Властите ще се опитат да протакат колкото се може по-дълго, без ясно да заявяват, че са против сделката, докато ентусиазмът на Доналд Тръмп, а следователно и желанието му да пресира президента Володимир Зеленски, намалеят. Това е свързано и с корупционния скандал, тресящ в момента Киев, който умишлено се раздува още повече по линия на американския натиск, като един от лостовете за принудително подчинение. Другият работещ вариант е Украйна да нанесе болезнен удар на Москва. Толкова силен, че самите управляващи в Кремъл да се откажат от издиктувания от тях „мирен“ договор. Което и от двете да бъде предпочетено, резултатът е ясен - подпис под плана за капитулация няма да има.