Колко злато реално има в България?

Нашата цел е да разкриваме ресурси и създаваме стойност, за да растем и просперираме заедно, пише в BG-сайта на Дънди прешъс

Ключови думи: злато, България, златни мини, Челопеч, Dundee Precious Metals, Ада тепе, Крумовград

В социалните мрежи от години циркулира една упорита теза – че България е Клондайкът на Европа и в недрата на страната ни лежат трилиони долари, но за жалост нашето злато се източва от канадци и бедните българи стават все по-бедни, а богатите северно американци – още по-богати. Тази теза събира хиляди поддръжници, защото  съчетава в себе си елементи на конспирация, усещане за национална несправедливост и простичко обяснение защо сме бедни, след като имаме такива богатства.

Още през далечната 2013 година лидерът на „Атака“ Волен Сидеров твърдеше по време на предизборната си кампания, че у нас има златни залежи за стотици милиарди долари и че ако ги разработваме самостоятелно, а ни ги харизваме на чужденци, можем да удвоим доходите си. Политикът дори обещаваше заплати по 1000 лева. За сравнение през 2013 година минималната заплата у нас беше 290 лева, а средната - около 800 лева.

Подобни тези често се преповтарят и от други политически актьори, които намират почва в социалното недоволство и в липсата на прозрачност около концесиите.

Какво показват цифрите. По данни на USGS (Mineral Commodity Summaries 2024) и Our World in Data, световният добив на злато за 2023 г. е доминиран от Китай (370 тона), следван от Русия и Австралия (по 310 тона). Канада е четвърта с 200 тона.

В България през същата година са добити 9.2 тона златен еквивалент. Това количество ни поставя далеч извън Топ 15 на производителите – след държави като Перу, Гана, Танзания и Бразилия. Вярно е, че по площ не можем да се съизмерваме с гигантите, но дори страни като Папуа Нова Гвинея и Мали произвеждат повече.

У нас основен играч е канадската компания Dundee Precious Metals, която оперира две ключови находища: Челопеч – медно-златна руда, с дълга история още от 50-те години и Ада тепе край Крумовград – първата нова златна мина в България от десетилетия, открита през 2019 г.

По официални данни за 2023 г. от двете находища са извлечени около 296 хил. унции злато, което се равнява на вече споменатите близо 9.2 тона.

И тук идва ключовият въпрос - кой печели от българското злато?

Според концесионните договори таксата, която държавата получава, е 1.5% от стойността на добитите метали. На фона на международната практика това изглежда обидно ниско – в Чили, Перу и Южна Африка ставките варират от 5% до 12%, а в някои случаи дори повече.

Именно тази разлика е причина за обвиненията, че канадците ни ограбват и България получава буквално „жълти стотинки“, докато печалбите се изнасят навън. През 2012 г., при управлението на ГЕРБ, бе направен опит за вдигане на концесионните такси, но в крайна сметка процентът остана почти непроменен.

Картината обаче не е черно-бяла. Държавата получава не само концесионна такса, но и 10% корпоративен данък, ДДС върху всички доставки, свързани с добива, социални и осигурителни вноски от над 1 200 български работници, ангажирани с него, местни такси и социални инвестиции в Челопеч и Крумовград. 

За 2022 г. Dundee Precious Metals е внесла в бюджета над 250 млн. лв. под различни форми. При международни цени на златото около 2000 долара за унция през 2022 - 2023 година, общата стойност на добива й надхвърля 1 милиард лева годишно. Към днешна дата реалната спот цена на златото се движи между 3 300 – 3 400 $ за унция. При тези цифри всеки може да прецени кой печели и кой губи, или всички са печеливши.

Още в края на XIX и началото на XX век геолози описват България като богата на цветни и благородни метали. След Втората световна война държавата централизира добива – мините в Челопеч и Елаците работят за тежката индустрия и за валутни постъпления. В годините на прехода обаче държавата се отказа от прякото участие и избра модела „концесия“. 

В онзи момент ниските такси изглеждаха като компромис, с който да се привлекат чужди инвестиции. Днес, 30 години по-късно, същият модел поражда усещане за несправедливост.

Темата за златото е лакмус за много по-широк проблем – как България управлява своите природни ресурси. Ниският процент на концесии, липсата на прозрачност и отсъствието на дългосрочна стратегия пораждат усещането, че богатството се изнася, а обществото получава минимален дял.

Дали е време за преразглеждане на договорите, за въвеждане на по-високи концесионни такси или за по-силен държавен контрол? Това са въпроси, които ще продължат да витаят – защото митът за „българското злато“ не е просто фалшива новина, а симптом на една по-дълбока болест: недоверието към институциите и към способността им да бранят обществения интерес.