Плажният дневник на една кифла: Целта е да чукна поне 483 лайка, батка с бургаски Мерцедес и една морска разходка с яхта
Слънчево е. Много по-горещо, отколкото ми се иска, но в името на перфектния тен трябва да издържа
Мило дневниче… чукнах 483 лайка
Мило дневниче,
Ето, че най-накрая и аз пристигнах на морето и аз малко почивка да си дам. От толкова блъскане във фитнеса в името на перфектната снимка за инстаграм за малко да забравя, че е дошло време да сменя и профилната си във фейсбук. Целта е тази година да чукна поне 483 лайка във фейсбук, един батко с поне Мерцедес с Бургаска регистрация и една морска разходка поне с моторна лодка (а защо не и яхта).
Ден 1
Слънчево е. Много по-горещо, отколкото ми се иска, но в името на перфектния тен трябва да издържа. Събудихме се рано с Марина, но да се подготвиш за плажа се оказа не толкова лесна задача. Надянахме банските и седнахме пред огледалата (изрично потърсихме стая с поне 2 огледала като изключим това в банята). Цял час се мъчихме да разплитаме и изправяме екстеншъните, че от пътуването в торбичка се бяха смачкали. Накрая се сетихме, че можем да използваме ютията и работата взе, че се получи.
Когато стигнахме до плажа вече минаваше 11:30. Там имаше твърде много хора, но някак успяхме да се вместим. Двата пъти фитнес седмично се оказаха в наша полза. „Спокойно, бе, муци, много хора означават много голям шанс да срещнем своите Ромеовци още днес.“ -окуражаваше ме Марина, но аз бях скептична.
След час стана толкова топло, че взех да се притеснявам силиконът в гърдите ми да не е започнал да се топи. Хванах си чантата и се прибрах в стаята да спя. Там беше безопасно – имаше климатик.
Ден 2
Нямах време да пиша снощи. Вечерта продължи до сутринта. Отидохме в най-известната дискотека в града. Там срещнахме двама особено мили мъже. Бяха малко ниски, но обиколката на гърбовете им всяваше достатъчен респект, че да се чувстваме сигурни и защитени през тази вечер. Като истински кавалери поеха абсолютно цялата сметка за вечерта. Вечерта приключи, разбира се, в един от големите хотели в града. Не успях да разбера много за тях – казаха, че имат изключително важна и доходоносна работа, която обаче била твърде сложна за обяснение и щяло да ни доскучее. Личеше им от далече, че са сериозни.
Когато се събудих, моят красавец не беше в стаята. На възглавницата до себе си имах оставени пари и бележка, на която пишеше: „Да се почерпиш.“. Щедър беше тоя мъж, личеше от километри. Щастлива се приведох набързо във вид и се насочих към квартирата ни с Марина.
Цял ден си разправяхме какво се беше случвало в часовете, в които сме били в съседни стаи. От дума на дума с ужас установихме, че някъде между почерпките и веселията, сме забравили да разменим контакт с нашите нови любими мъже. Ами сега? Какво да правим? Без особено колебание решихме, че същата вечер ще отидем в същото заведение. Може би и те ще ни потърсят там.
Ден 3
Чакахме, оглеждахме се…от нашите мъже нямаше и следа. Тъкмо се бяхме отчаяли и към мен се приближи висок едър мъж. Заговорихме се, Марина остана някъде отзад може би да чака някой от нашите да се появи, не знам. Тя вече нямаше значение за мен. На четвъртото питие ми стана ясно, че си имам работа с наистина сериозен мъж със сериозни възможности. Тогава той предложи да ме повози, защото градът бил по-красив нощем.
Така се озовахме пред огромен черен джип. В този момент мъжът от предната вечер изгуби всякакво значение за мен – в моите очи той вече беше несериозен евтин позьор.
На сутринта не бях зарязана, а напротив – очакваше ме огромно плато плодове с шампанско. Добър мъж беше тоя. Не след дълго започнахме да си говорим на „коте“ и „мечо“.
Ден 4
Мечо се оказа собственик на яхта. Невероятен е. Качи ме на нея и цял ден плавахме. Беше се погрижил, разбира се, да имаме голямо разнообразие от скъп алкохол и хубави морски дарове. За два дни ми направи повече подаръци, отколкото оня мухльо със стоте лева от първата вечер щеше да ми направи за цяла година. Много съм щастлива. Но как да му кажа, че…утре си тръгвам…
Ден 5
Раздялата с Мечо не беше лесна след тази дълга връзка, но все пак…поживях си, не може да се отрече. И аз съм човек. Докато ме е нямало Марина била с някакъв местен, който твърдял, че е син на собственик на голям ресторант тук в града. Не й подарил нищо. Е, аз си тръгвам от тук с нови обици, перли и красиви спомени.
Надеждата ми е върната – на света са останали истински мъже, които знаят как да се погрижат за една жена. Време е да се качим на влака и да се прибираме на Софията. Първо ще минем през родното село, разбира се, да видим мама и татьо какви ги вършат. А после…ще измислим как да поканя Мечо в общежитието. Дори и да не се получи, важното е, че целите ми за лятото бяха напълно постигнати и мога смело да кажа: Щастлива съм!
Автор: Габриела Михайлова
Източник: sofialive
