Няма страшно, нашите съкровища в "Гети" са копия
Никой не излага оригинали на уникално историческо наследство
Пожарникарска паника гръмна тази седмица. Ценителите на историческото наследство настръхнаха, че пламъците в Лос Анджелис отиват към музея “Гети”. Там са изложени най-големите ни тракийски съкровища. Панагюрското, Вълчитрънското и част от Рогозенското, което е откритието на миналия век.
Няма страшно, Стефче, успокои жена си един приятел. Отдавна никой не показва оригинали на такива реликви. Всичко е копия.
Оригиналите на български съкровища се съхраняват в трезора на Българската народна банка. Онова, което е под витрините е тяхно перфектно копие. Правилно, защото миналата година ненормалници оскверниха в Лувъра “Мона Лиза”.
Панагюрското е най-изящното, а Вълчитрънското най-тежкото златно съкровище. Неговата история е крайно любопитна.
На 28 декември 1924 г. братята Тодор, Никола и Георги Цветанови решават да превърнат в лозе нива край плевенското село Вълчитрън. Сутринта заедно с още 15 работници си плюят на ръцете и почват да обръщат чернозема. Към 9 часа лопата, белязана отсъдбата, удря на твърдо. Селянинът натиска - мисли, че е камък. “Жълтее се нещо”, взира се съседът.
Между буците пръст се показва метален съд като супник. В него са пъхнати една голяма и три по-малки чаши. После излизат седем овални похлупака и някаква джунджурия с трилистна форма. От земята са извадени 12 килограма и половина злато.
Лозарите не се сещат, че са намерили съкровище. “При откриването му никой от тях не подозирал, че “супникът”, чашите и “похлупаците” са златни. Те помислили, че предметите са от “пиринч”* и че са “нишан”, т. е. белег за заровено наблизо “голямо богатство”, обяснява археологът Васил Миков.
Вълчитрънци почват лудо копане наоколо - търсят пари. Като им излизат мазоли, отчаяни се прибират в селото. За утеха всеки взема по някое “тенеке” от съкровището. Тодор Цветанов мъкне масивния супник. Копанята тежи, но бай Тошо се прежалва заради прасето Мирчо. Хайванчето нямало свестен лочник и той решава да подобри условията в кочината. Стопанинът поизмива съда, забърква в него ярма и го поднася на шопара.
Вечерта лозарите показват в кръчмата какво са намерили. Отново никой не разпознава златото. Съкровището пренощува насред мегдана, окачено на една акация. На другия ден циганчета тропат по античните предмети и изпълняват ромски фолклор. Любознателни пък режат с лозарски ножици парченца от метала. За спомен!
В същото време Мирчо получава втора порция. Топи зурла и влиза в историята като единственото прасе, което се е хранило от златен лочник. Дори древните траки не са си позволявали този лукс, макар да са имали в изобилие от царя на металите.
Античните извори свидетелстват, че нашите предци били добри свиневъди. Славяните, които се заселват в земите им, също отглеждали вкусното добиче. Персийският енциклопедист Ибн Руста документира, че водили на паша свинете като овцете. Прабългарите пък издигат прасето в култ. Първият цикъл от техния календар носи името Докс, тоест Свиня.
Като яде от златното блюдо, вълчитрънският нерез хвърля мост между епохите. Съмнително е дали неговият апетит не заблуждава археолога Богдан Филов. Той определя съкровището за прабългарско. Находката обаче е много по-ранна - съдовете са изковани в края на бронзовата епоха.
“Тази фаза всъщност, обхващаща времето между 1600 (или 1500) г. и 1200 (1100) г. пр. н. е., времето на най-старите тракийски предания - епохата на Ликург и Орфей, на големите певци и жреци, на епохата на Троянската война, на Рез и Марон, на Астеропей и Диомед”, датира откритието проф. Иван Венедиков. “Ние можем да видим блясъка на един тракийски цар от времето на Троянската война или преди нея във Вълчитрънското съкровище”, възхищава се той.
Тринайсет съда излизат на светло в селската нива, но само тъй нареченият кантарос е подходящ за угояване на прасе. Широкото гърло го прави удобен лочник. Кантаросът е висок 17,1 см, диаметърът на устието е 28,2 см. Изкован от 4,395 килограма злато с естествени примеси на сребро, мед и желязо. Две дръжки са изтеглени от гърлото и с елегантна извивка са занитени за корпуса.
Впечатлява изработката и на другите предмети. Те са дело на голям майстор между устията на реките Тиса и Огоста. Вероятно съкровището е укрито при драматични обстоятелства. Съдовете са заровени набързо на една лопата дълбочина, около 30 сантиметра. Златните предмети са закопани при бягство, като в бързината укривателят не е взел целия комплект. Бил е прекалено обемист и тежък.
Лозарската команда също е озадачена от голямото тегло. Металът не се чупи като пиринч,* а се огъва, почесват се селяните. Никола Цветанов отива в Плевен да провери какъв е металът. Показва парченце на златаря Коста Златарев. Онзи се удря по челото и веднага съобщава на Народния музей в София.
По неговия сигнал за Вълчитрън заминава музейният уредник Иван Велков. Със съдействието на местните власти успява да събере съкровището. На 7 януари 1925 г. плевенският вестник “Северно ехо” информира: “Всички намерени съдове вчера бяха представени на представителя на Народния музей г. Велков, който още снощи нареди препращането им в София”.
По Закона за старините откривателите на Вълчитрънското съкровище получават 1 500 000 лева. Те обаче се хващат за гушите и започват да се съдят за подялба на парите. Делата продължават, докато се разбира, че разходите по адвокати надхвърлят полученото от държавата.
В тази ситуация един служител на Темида намира гениално решение. Пледира, че съкровището няма научна стойност. Трябва да се претопи, да се отлеят нови накити и с печалбата от тяхната продажба да се възмездят неговите клиенти. А той да си вземе хонорара!
Мирчо отдавна е станал на пържоли, но в световната археология Вълчитрънското съкровище влиза като Златното прасе. Сега посетителите на “Гети” ще му се любуват до 3 март. На копие, за да се опази оригиналът от ненормалници като оня адвокат.
Автор: Росен Тахов, Труд
