Помните ли как в късния соц бездомните кучета в „Меден рудник“ изчезнаха?
Понеже не бяхме виждали на живо азиатци, решихме, че новите съседи няма как да не владеят кунгфу, докато не бяха ошамарени на автобусна спирка „Бадемите“
„Те ядат кучетата!“ – тези думи на Доналд Тръмп, изречени по време на предизборния дебат с Камала Харис, още се носят из ефира, предизвикват усмивки и стават повод за неуместни шеги. Но в моето детство аз съм чувал възрастните хора от нашия блок да ги произнасят без чувство за хумор.
Израснал съм в „Меден рудник“. Съвсем накрая на комплекса, близо до пресушеното днес блато под небостъргача. В края на 80-те години на миналия век в съседния блок 469 напълниха с виетнамци цял вход: от първия, та чак до осмия етаж. Те пристигнаха по линия на обмена между социалистическите държави, членуващи в Съвета за икономическа взаимопомощ. За нас, децата от комплекса, бяха голяма атракция.
По това време бяха много популярни филмите за бойни изкуства, а Брус Лий беше почитан повече от Исус и Левски, взети заедно. И понеже не бяхме виждали на живо други азиатци, решихме, че новите виетнамски съседи няма как да не владеят кунгфу. Този мит бе бързо развенчан, след като един от тях беше здраво нашамарен на автобусна спирка „Бадемите“. „Меден рудник“ е известен с тези нрави не от вчера.
Бил съм дете, но още помня как възрастните коментираха, че многобройните дотогава бездомни кучета в махалата за няколко месеца са се превърнали в застрашен от изчезване вид. И си обясняваха това с присъствието на новите съседи...
Апропо, виетнамците от бл. 469 бяха доста инициативни. На тротоара край пустото шосе до блатото периодично се организираше черен пазар. Сергии като днешните нямаше. Стоката се подреждаше върху одеяла и найлони. От един виетнамец на този импровизиран пазар ми купиха първия в живота часовник. Беше електронен, с гумена каишка и го носих точно едно лято. После се развали.
В онези години „Меден рудник“ беше много живописно място не само заради виетнамците. В нашите блокове накрая на комплекса масово бяха разселени цигани. Тогава ги наричахме само така не от неуважение, а защото названието роми още не ни беше известно. Дори самите те не знаеха, че са такива. Та във всеки вход на всеки блок в района апартаментите на първия етаж бяха дадени на цигански семейства. Спомням си, че бяха кротки, тихи, живееха чисто и почти не се различаваха в бита си от нас. Респективно във всеки клас в училище имаше от 1 до 3 деца от тази общност.
Това като че ли остана последното истинско усилие на българската държава да култивира циганите и да не позволи струпването им в гета, където да се капсулират и потънат в безвремие и безнадеждност.
