Гастарбайтери по Черноморието или плодовете на социалната държава

Срамота е да вкарваме работници от Индия, а нашите "индийци" тук да се протягат на социални помощи

Ключови думи: сезонна работа, гастарбайтер, популизъм, пропаганда

По последни данни на НСИ в Българя има 130 300 безработни, което представлява коефициент на безработица 4.3%. В същото време в навечерието на летния сезон медиите изнесоха новината, че само в курортите по Южното Черноморие не достигат 27 000 работници, за които се правят постъпки да бъдат „внесени“ от други държави. Тоест сред всички тези над 130 000 безработни няма 27 000, които да се наемат по хотелите и ресторантите.

Както се вика: няма желаЮщи. Само на мен ли ми се струва леко извратено в една държава да има едновременно и безработни, и работни места, за които се търсят кандидати? И то при положение, че става дума за заплати от 4000 лв. нагоре.

Журналистът Димчо Райков добре систематизира явлението „гастарбайтери по Черноморието“. Преди са идвали най-вече хора он Украйна и Молдова, но вече има работници и от Виетнам, Турция и Индия. На Златни пясъци са се появили даже от Шри Ланка. Има също хора от Казахстан и Узбекистан. Те заемат длъжности, които не изискват контакт с туристите, защото са зле с езиците – камериери, чистачи, миячи на съдове, общи работници и т.н. Срамота! Срамота е да вкарваме работници от Индия, а нашите индийци тук да се протягат на социални помощи.

Хората станаха мързеливи и придирчиви. Мързеливи, защото не срещат истинска нужда, и придирчиви, защото достойнството им порасна и много професии останаха под него. И е така не само у нас. Напротив, ние отново изоставаме.

Кои са причините за мигрантските вълни, от които пропищя цяла Европа и все повече коментатори ги сочат като проблем №1, казвайки, че именно те са причината за възхода на крайнодесните партии, а не някаква подмолна и чудовищно пропаганда на Путин, както се мъчи да го изкара умнокрасивитетът? Всичко тръгва от необходимостта да бъдат внасяни черноработници за позиции, за които европейските „белоработници“ вече не желаят и да чуят. Към тази чисто икономическа необходимост се прибави и идиотщината на WOK-активистите, които чакаха мигрантите по гарите с плюшени мечета и табели „Добре дошли!“ в цветовете на дъгата.

Но защо „белоработниците“ станаха такива? За всичко е виновна либералната демокрация, а Маркузе направи даже и ново учение – нещо като пренастройване на марксизма според настъпилите изменения в европейските държави. Отчитайки, че пролетариатът вече не става за мотор на революциите, защото се е оял и благоденства в удовлетвореност и досада, вълнуват го повече собствените му капризи, отколкото бъдещето на класовата борба, затова е нужна нова прогресивна сила и Маркузе я вижда във всевъзможните малцинства – етнически, сексуални и т.н. И сега борбата, активизмът е за техните знайни и незнайни права.

Вижте иронията: средният човек никога не е бил в по-добро материално положение, никога не е бил по-богат и по-безметежен. Осигурени са му възможности да учи, възможности да работи, както се казва – „да се реализира“. Осигурено му е нечувано досега здравеопазване. На негово разположение е фантастична социална система. И все пак човекът не е щастлив. Става все по-горд, а оттам – все по-взискателен и все по-кисел.

Хората не са виновни, а илюзията за демокрация. Как работи тази илюзия?

Като начало група знайни и незнайни умници, политически инженери, създават измислената фигура на гражданина-суверен. Това става, след като насилствено са отстранили от властта аристокрацията и духовенството – класическите носители на държавността и духовната култура.

За да повярва новосъздаденият гражданин, че наистина е „суверен“ (някакъв колективен субект на властта), се въвеждат изборите и многопартийната парламентарна система. Общественото мнение започва да има значение и всички политически субекти, които по своята природа не се интересуват от нищо друго, освен от властта, започват да се конкурират как да спечелят това обществено мнение. Социалистите и комунистите са най-дръзки във фантасмагориите си и затова буржоазията се вижда принудена да измисли нещо, с което да им противодейства. И това е „социалната държава“. Нейната идея е да осигури на всички що-годе равен достъп до благоденствие и инструментът за постигането на това е задължителното социално осигуряване. За първи път тази идея се въвежда в практиката през 19 век от Бисмарк като конкурентен ход по отношение на социалистите. Затова може да кажем, че прусаците са отците на социалната държава.

Същинският разцвет на социалната държава обаче се разгръща след Втората световна война. Неговата икономическа база е кейнсианството, проповядващо частен бизнес, но под похлупака на широка и строга държавна регулация. Привърженици на тази школа твърдят, че просперитетът на Западната цивилизация през втората половина на ХХ век се дължи именно на социалната държава. Тоест на насилственото отнемане на богатства от монополите и разпределянето им под формата на социални помощи.

Така благосъстоянието на гражданинът се превръща в център на интерес за обществото, а щастието – в неотменимо право. Дали някъде тогава не се ражда и популярната в социалните мрежи днес песен „Не може ли да не работя и да идват отнякъде пари?“. Сякаш този риторичен, но страстен въпрос, се е превърнал в идеал на съвременния човек, поданик на социалната държава. И след като това е идеалът, конкуриращите се политически субекти (партии и лидери) започват да се надпреварват кой ще обещае най-бързото и най-пълното му постигане, при това по начин, по който да му повярват поне до изборите. Така се ражда и процъфтява популизмът.

Популизмът е вид пропаганда, част от пропаганда. Той е лъжа, за която всички знаят, че е лъжа, но временно се преструват, че не е. Временно се преструват, че поредният политически герой е искрен с тях и най-накрая идва да тури край на безобразието, наречено „политика“ или „статукво“, воден единствено от честност и алтруизъм. Разбира се, скоро се разбира кой какъв е, но парадоксално това не се превръща в урок, а „суверенът“ бърза да се бърне към следващия „пръв и единствен по рода си“ честен алтруист.

Между другото, върху отношението на масите към пропагандата е направено едно много поучително наблюдение. Научени сме да мислим, че пропагандата е лъжа, система за налагане на лъжи и за убиване на истината. Затова когато пропагандата си послужи с някоя безспорна истина, ние сме убедени, че това не е пропаганда. Ето го най-рафинираният начин да ни работят. Както и да е.

Популизмът търси да каже онова, което хората искат да чуят. И когато много пъти и дълго време им го казва по най-красивия начин, на който е способен, хората започват да се променят. Започват да се изживяват като „белоработници“, които имат права в пъти повече, отколкото задължения, и на които се полага възнаграждение, многократно надвишаващо личния им принос в създаването на принадена стойност. А нали заплатата е това – част от произведената печалба!

Така, в популистки лъжи и обещания, си минават годините. И един ден, като се погледнем в огледалото, виждаме, че сме станали истински европейци. А истинският европеец не може да сервира на друг истински европеец, да мие чинии и да чисти тоалетните! Затова социалната държава трябва да му внесе черноработници от някои не толкова претенциозни страни.

И затова, когато видими камериерки от Шри Ланка и общи работници от Индия, ще си кажем, че най-сетне „преходът“ е свършил и ние сме се превърнали в истински европейци с права и достатъчно свободно време за активизъм от всякакво естество.

Едно време войниците в казармата никога не оставаха без работа. Ако нямаше какво друго да се прави, боядисваха бордюрите в бяло и черно – вар за бялото и отработено двигателно масло за черното. Защото, оставен без работа, войникът започва да си мисли за цивилизацията и за уволнение. Както и „белоработникът“, гражданинът на социалната държава, останал без ангажименти, но с посрещнати всички нужди, започва да си мисли за смяна на пола, за веганство и за други атрактивни неща.

Много цивилизации са си отишли по този начин. Да не кажем – почти всички, с изключение на онези, затрупани от вулкан. Нашата няма да направи изключение. Да не си правим илюзии, че нашата цивилизация е вечна и недосегаема, че с нея свършва историята. Той и Доган изглеждаше вечен и недосегаем, ама нали гледате какво става? Освен това мисля че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Още от автора във Флагман.бг: