Непознатата история на Ален Делон

Ключови думи: Ален Делон, новини, Флагман, звезда, кинолегенда, почина Ален Делон, историята на Ален Делон

Ален Делон е роден на 8 ноември 1935 в Со, буржоазно предградие на Париж. Името му е анаграма на “le don”, „дарбата”, и затова често се смята, че е псевдоним, но не е – това е рождената му фамилия, и подобно на тази на легендарния футболист Джордж Бест, е напълно заслуже­на.

Баща му Фабиен, който държи местното кино, е от корсикански произход, а майка му Едит е апте­карка. Развеждат се, когато Ален е едва тригодишен. Момчето така и не успява да се сближи с пастрока си, някакъв месар на име Пол Булон, и впоследствие, преди окончателно да спре да дава интервюта, темата за душевната рана от бягството на родния му баща изниква постоянно.

Интересното е, че години по-късно Делон ще направи нещо подобно – през 1962 певицата Криста Пефген, по-известна като Нико (пяла е с ми­тичната група Велвет Ъндърграунд), ражда син и започва да твърди, че ба­щата е Ален Делон. Актьорът нико­га не е признавал официално бащин­ството, въпреки че само един поглед към сините очи и лицето на синчето Арон не оставя и капчица съмнение кой е бащата.

Дори Едит Булон, май­ката на актьора, категорично твър­ди, че именно той е таткото. Тя впоследствие осиновява и отглежда Арон, след като Нико пропада в без­дната на хероиновата зависимост. Тежкият характер на Ален Делон и тук си казва думата: заради осино­вяването той прекратява абсолют­но всякакви контакти с родната си майка; ще се смили да отиде да я види едва 30 години по-късно, през 1995, на смъртния й одър.

Делон е твърдоглав от детинство

– постоянно го изключват от учили­ще за бунтарско поведение и незачи­тане на по-възрастните. Оттогава започват и проблемите му със зако­на. По-късно постъпва в армията и го пращат радист в Индокитай (по това време все още колонизиран от Франция); уволняват го, след като открадва военен джип и прекарва 20­тия си рожден ден в затвора. Когато се връща в родината през 1956, лежи още месец зад решетките в Тулон, този път за кражба на пистолет. Делон заживява край Пигал, париж­кия квартал на проститутките, където, по собствените му думи, се прехранвал „благодарение на краси­вия си външен вид”, т.е. има сериозно подозрение, че е бил мъжка прости­тутка. Някъде по това време ста­ва едва ли не пръв приятел с братя Герини, лидери на тогавашната мар­силска мафия.

Делон влиза в киното чрез една своя любовница – актрисата Брижит Обер, най-известна с ролята си в “Да заловиш крадец” на Алфред Хичкок. През май 1957 той се появява под ръка с нея на фестивала в Кан. Бъдещият актьор най-често носи кожено яке, имитирайки един от своите тога­вашни идоли, Марлон Брандо във фил­ма “Дивият”. Тъкмо в Кан, буквално на улицата, го забелязва импресарио­то Жорж Бом, който сключва дого­вор с него и започва да го предста­влява. Интересното е, че малко след това един от големите холивудски продуценти тогава – Хенри Уилсън, съзира Делон и му предлага да отиде да гради кариера в Холивуд, но Делон отказва. Коментарът му за случая сочи що за огромно самочувствие има той още тогава: „Отказах, за­щото не ми се напускаше Франция. Пък и бях убеден, че рано или късно Холивуд отново ще ме моли да оти­да.” По това време Делон е абсолют­но див и неконтролируем – освен ре­довните запои из парижките нощни заведения, той винаги носи в якето си пистолет, дори при един скандал с приятелката си Обер стреля по ко­лата й. „Винаги е бил леко ненорма­лен”, твърди по-късно приятелят му и колега Жан-Клод Бриали.

Видът на Делон – нещо като кра­сив бандит, който те гледа настой­чиво с пронизителносините си очи и като че ей сега ще те обере или дори убие – пасва идеално на киноекрана. Първата му голяма роля е в споме­натия „Ярко слънце” – адаптация по същия роман на Патриша Хайсмит, по който в наши дни беше направен „Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън. В тогавашната версия тъкмо Делон е в ролята на Рипли, който убива красивия си богат дру­гар, за да вземе самоличността му. Самият образ на героя Рипли изис­ква невероятно много аморалност, дива смелост и безпримерен егои­зъм – така че няма по-подходяща личност от Делон, която да изиграе всички тези качества. Малко след филма Делон зарязва Брижит Обер заради друга актриса – прочутата красавица Роми Шнайдер. (По-късно, през 1969, двамата с Роми ще напра­вят незабравими роли в „Басейнът” на Жак Дьоре.) Постепенно през 60­те актьорът се превръща в една от най-големите звезди на френското кино, и се наслаждава докрай на сла­вата си. След Роми завързва връзка с друга красавица – Франсин Канова, която скоро приема артистичното име Натали. Двамата се женят през 1964, а тя дебютира в киното край мъжа си в може би най-незабрави­мия му филм – „Самурай” (1967). След него Делон, вече прочут и с живота си на ръба, става направо жива ле­генда. И то не само във Франция, а и в Италия – където се снима заед­но с Бърт Ланкастър в „Гепардът” на митичния Лукино Висконти. Междувременно не спира да паради­ра с приятелството си с лидерите на марсилската мафия; на няколко пъти е сниман от папараци в тях­ната компания. Самоувереността му, че рано или късно ще превземе и Холивуд, обаче не се оправдава – той прави опит да пробие там през 1964 (тогава в Лос Анджелис се ражда и Антони, синът им с Натали), но тъй като така и не научава английски, не успява.

През 1968 се случва нещо, което затвърждава мрачните оттенъци на славата на Делон. На сметище край Париж е открит трупът на личния бодигард на актьора, млад красив сър­бин на име Стефан Маркович, прос­трелян в главата. Запознават се още през 1963 на Лазурния бряг, представе­ни един на друг от известния тогава сръбски плейбой Милош Милошевич. Именно Милош е свързан с официална­та версия на полицията за смъртта на Стефан – малко по-рано е убита съпругата на актьора Мики Руни, с която Милош има връзка, и ченгета­та решават, че убиецът е Стефан, който по-късно пък се самоубива от угризения. Има обаче и други версии. Намерени са писма на Маркович, в ко­ито той твърди, че животът му е в опасност, и ако нещо се случи с него, виновни 100% ще са „Ален Делон и Франсоа Маркантони” (той пък член на корсиканската мафия и приятел на Делон). Актьорът е разпитван дни наред, но така и не се открива него­во участие в убийството. Въпреки това, благодарение на пресата, от­тогава насетне името на Делон във Франция винаги подсъзнателно се свързва с тоя неразкрит случай и подозрението, че работата му не е била съвсем чиста. В жълтите вест­ници междувременно пък се появява теорията, че Делон и Маркантони са очистили Маркович, защото е при­тежавал снимки от групови техни оргии с много известни жени и мъже, някои от които – високо в политика­та (споменава се дори съпругата на президента Жорж Помпиду).

През 70-те Делон окончателно се отдава на разврат. Единствената му по-сериозна връзка е с актриса­та Мирей Дарк; по-късно апетитът му за красавици не само не увяхва, ами продължава с Ан Парийо (много известна актриса през 80-те, по­късно изигра Никита във филма на Люк Бесон) и Катрин, съпругата на пилота от Формула 1 Дидие Пирони. В началото на 90-те Ален е с холанд­ската манекенка Розали ван Бремен, която му ражда две деца – Анушка и Ален-Фабиен.

Въпреки че не може да се опла­че от липса на пари, жени, успехи и т.н., с възрастта чепатият харак­тер и параноята на Делон все пове­че вземат връх и той все повече се изолира от света. Появява се дори негова снимка, на която размахва ав­томат в градината на имението си. Въпросното имение, по спомени на сина Антони, се охранявало с цели 17 изключително свирепи кучета, все от „бойни” породи. По-късно Делон почти се отрича от Антони след серия от скандали и дребни престъ­пления на сина.

Може би вследствие на тези, меко казано, странности, кинокари­ерата на актьора през последните 25 години е истинска катастрофа. Единственият голям – и на практи­ка последен – негов филм е „Нашата история” (1984), в който си партни­ра с Натали Бай. За главната си роля там Делон печели единствения си Сезар, въпреки че образът, в който се напъхва, е абсолютно атипичен за

него – героят му е пропаднал пияни­ца. Критиката е луда по филма, но публиката – не: те не искат да видят своя мъжествен идол от „Самурай” в кожата на неудачник. От това вре­ме трябва да споменем и „полицей­ските” му екшъни, станали особено популярни през 80-те в България, на­пример „За кожата на един полицай”; въпреки носталгията обаче, едва ли можем да ги приемем за кой знае кол­ко стойностни.

За разлика от Жерар Депардийо, когото френската публика никога не е преставала да обича, случаят с Делон по-скоро прилича на този с Бриджит Бардо – блестящи ранни години, последвани от постепенен упадък и изолация от света. При Ален можем да направим паралел дори с героя на Оскар Уайлд Дориан Грей – това е историята на красив, талантлив млад човек, който обаче попада под лошо влияние; било то приятелите му мафиоти, било то разюздания живот, който е водил в продължение на поне 25 години.

Как ще бъде запомнен? Като жерт­ва на обстоятелствата или все пак като безкрайно надарен актьор, бо­жествено красив в женските очи? Трудно е да се каже. Може би най-под­ходяща тук е една част от монолога на Ален Делон в споменатата роля в пиесата „Вариации на енигмата”: „Може би ме смятате за тираничен, самовлюбен, лош. Може би дори ме смятате за непоносим. Наричайте ме с каквито си искате прилагател­ни. Но едно е сигурно – никой на тая земя не би могъл да каже за мен, че съм бил обикновен”.