50 г. след пресичането на Атлантическия океан от Дончо и Юлия Папазови, караваната им отново акостира в Царево

Днес, вече на 85 години, Дончо всяко лято е в Царево

Ключови думи: дончо и юлия папазови, царево, атлантическия океан, каравана

Петдесет години от пресичането на Атлантическия океан от Дончо и Юлия Папазови със спасителна корабна лодка “ДЖУ IV”  - през лятото на 1974 г. за първи път в историята на световното мореплаване спасителна конвенционална лодка с платна и без кил преминава океан.

Изминаха 50 години, а днес, вече на 85 години, Дончо акостира всяко лято на каравана на пристанище Царево.

Ето и цялата история. На 8 май 1974 г. в 1.30 часа Дончо и Юлия (Джу) Папазови на борда на спасителната лодка навлизат в Атлантическия океан. За 63 дни и 4880 морски мили, от Гибралтар през Лас Палмас до  Сантяго де Куба, завършват първото си пресичане на океан на 16 юли 1974 г. 

Прекосяването на Атлантическия океан е част от експедициите „Планктон“ осъществени от Дончо и Джу през 70-те и 80-те години, вдъхновени от френския лекар и мореплавател Ален Бомбар, който пресича Атлантика през 1952 година с гумена лодка, само на морска вода и риба.

Основната идея на експедициите е да се наблюдава поведението на човек, поставен в крайно тежки условия; изпробването на хранителните качества на планктона и възможностите за оцеляване след корабокрушение.

Историята на мореплавателите тръгва преди повече от половин век през 1970 г., когато в продължение на две седмици Дончо, на борда на рибарска лодка, плава в Бургаския залив и поставя началото на експедиции „Планктон“. През 1972, вече двамата с  Джу, на корабна спасителна лодка за 26 дни пресичат Черно море от Варна до Сочи. Следват пресичането на два световни океана (Атлантика, 1974 и Пасифика, 1976), обиколка на света на борда на яхтата „Тивия“ с дъщеря им Яна, (1979-81) и последното, но най-голямото постижение на Дончо – самотната обиколка на света по „невъзможният път“ - на юг от ревящите 40 и неистовите 50, през зимата, без спиране, през нос Хорн, на борда на яхтата „Тивия“, за 164 дни през 1988 г.

Но да се върнем към плаването през Атлантика, което е изключително рисково поради вида на ветроходния съд, оскъдните възможности за управление и навигация. Използваната корабна спасителна лодка е дълга 8 м., с малка рубка, алуминиева тръба за мачта и платна грот и стаксел. Както всяка корабна спасителна лодка и „ДЖУ IV“ е оборудвана със спасителна радиостанция на акумулатори и ръчен генератор. Хранителният режим на Дончо и Юлия е до 40% от минималните необходими калории и до 50% за сладката вода на човек. Останалите калории се набавят от уловения зоопланктон. По време на плаването Дончо отслабва с 18,5 кг, а Джу - с 9.

По повод 50 години от пресичането на Атлантика,  Дончо споделя: “Не тръгнахме само, за да пресечем океана, както правят обичащите да плават. Изследвахме състоянието на човека в крайно тежки условия и провеждахме наблюдения на замърсяването на океана. И разбира се, снимахме”.  Има запазени кадри в архива на БНТ от всичките плавания , както и 4 книги описващи приключенията.

“Не бяхме виждали океан нито от брега, нито от въздуха. За втори път попадахме на спасителна лодка с платна. Разстоянието от Гибралтар до Куба трябваше да вземем само с едно спиране - на Канарските острови. Бяхме наясно, че в края на дългото плаване ще хванем сезона на ураганите. А се налагаше да се движим по най-дългата страна на Бермудския триъгълник. Беше си изпитание, но го преодоляхме,“ споделя след половин век Дончо и добавя: “Има голяма разлика в плаването с яхта и плаването със спасителна лодка. С яхта е много по-безопасно, защото тя има кил и трудно може да се преобърне. Но дори и да се случи, се изправя отново.  Ако спасителната лодка се обърне, тя не може да се върне в старото положение.  В наше време плаването се извършва с помощта на уреди, които показват мястото. Ние трябваше да определяме къде се намираме със секстант по слънцето и звездите, което е трудно, когато се клати лодката. Тя върви само по посока на вятъра или перпендикулярно на него. Спокойно можеш да изпуснеш пристанището, което си обявил в програмата.  Невъзможно е да се върнеш обратно. С яхта винаги можеш да лавираш. В експедиции, подобни на нашата, почти няма романтика, всичко е груб, изморителен труд”.

По повод годишнината издателство „Фама“ планира ново издание на книгата на Дончо и Юлия Папазови ”С ДЖУ през Атлантика” (1975).

Ето и няколко откъса:

8 май - ден първи

Дончо: Сами! Най-после сами! Сега ще покажем какво можем. Чувствам се като състезател. Добре подготвен и сигурен в успеха…

Мислите ми са в Океана. Как ли изглежда? Не сме го виждали нито от бряг, нито от въздуха…

Това, че сме първите хора, които пресичат океан, без да са го виждали не ме смазва…

Явно океанът е решил да ни посрещне ласкаво. Седя на румпела и си мисля за хубави неща. Странно, но съм сигурен в себе си, в успеха.

Джу: В главата ми се върти само Яна. Очите й, смехът й, ръцете й, гласът й…

Много лошо за начало. Нищо не остана от радостта и облекчението от тръгването.

Хващам румпела…лодчицата ни леко се изплъзва от вълните и оранжева, и възбудена се напряга напред…

Май успявам да не мисля за нищо.

19 май  -  ден дванадесети

Дончо: На около 45 мили от Гранд Канария сме. Лоша нощ изкарахме. Видяхме няколко кораба. Могъщи вълни…Джуто изкара почти сама вахтата. За първи път от 8 дни спах цели 2 часа. После смених Джуто. Тя беше смутена и странно развълнувана. Изглежда не й е било леко…

С нетърпение чакам да свърши бурята и да влезем в предишния ритъм – вахта, пет часа сън, вахта. Сега трябва да дежурим и двамата…

Отново ни залива вълна. Изгребването с кофи ме сгрява. Непрекъснато сме мокри, но не ни е студено…

27 май – ден четиринадесети

Дончо: Хвърлихме прочутите мрежи за планктон…Хванахме огромно количество – 300 грама…

Не сме разочаровани от гадния вкус, защото нищо друго не сме очаквали. От днес  без изключение всеки ден ще ловим планктон.

Джу: Чудя се какво те кара да се качиш на лодка, да те заливат вълни, да те пече слънце, да не спиш, да гладуваш и от момента, в който се отделиш от брега, да се стремиш към друг бряг. Може би някъде сред вълните усещаш, че си само частица от движението, че си хванал времето и се разпореждаш с него, както можеш.  Ние с Дончо не сме по-различни от другите. Само сме впрегнали цялата си енергия.

7 юни – ден двадесет и пети

Джу: Днес е рождения ми ден. Двадесет и деветия. Морето е сиво-синьо. Плуват разкъсани бавни облаци. Просторно, спокойно и много красиво е. С всяка част от себе си усещам вятъра, облакът, който се движи, звездите, които падат. Лежа между небето и морето и всичко губи смисъл и острота.

2 юли – ден петдесети

Джу: Вали. Вече 50 дни сме в океана. Вятър пак няма, но поне се промени времето. По-добре проливен дъжд, отколкото това убийствено слънце. Тече от всички ръбове на люка, но ние сме си намерили сухо място, свили сме се и ни е уютно. Слушаме музика, пушим, говорим си. Отвън се излива порой и тропа по покрива на рубката. Почти не се движим. Само вълните ни люлеят. И двамата сме с надеждата, че като спре дъждът ще духне най-после нашият вятър! Изкъпахме се на дъжда.

8 юли – ден петдесет и шести

Джу: Страшни нощи прекарваме. По целия хоризонт отпред се святка. Във въздуха се носи напрежение. От време на време се показва част от огромна жълта луна и вълните оживяват като призраци.  И двамата си мислим, че тук се зараждат ураганите, но не казваме нито дума...Вече виждаме и чайки. Сушата се усеща във въздуха. 

Дончо: Точно преди два месеца, на 8 май, тръгнахме от Гибралтар. Сега сме почти пред края. Остават 7-8 дни. Няма време за равносметки. Дотук успяхме…

Духа хубав вятър. Времето е променливо. От няколко дни сме в зоната, в която неизбежно минава центъра на урагана. Остават 2-3 дни опасност. Сега просто следваме пътя на ураганите. И чакаме хубавото.

11 юли – ден петдесет и девети

Дончо: Най-трудната нощ. Уморени сме като коне. Не сме мигнали...

При залез слънце съзрях скала…по напред от очакваното сме и в центъра на три плитчини с пръснати подводни скали и рифове. Сърцето ми е свито от бурята, с тези начумерени гребени и страшен вятър. Ако попаднем на риф, ще се разбием. Слънцето залезе и ни обви тъмнина. После падна мъгла. Ненадейно вятърът смени посоката. Вълните настръхнаха и почнаха да ни заливат…

Мокри до кости, преуморени от вадене на вода и взиране в тъмнината, чакаме зората.

13 юли – ден шестдесет и първи

Джу: Възможно ли е тъкмо сега, на три дни път, да спре вятърът. Цял ден си повтарям, че не може да бъде, че ей сега ще задуха. Та аз в мислите си вече съм пристигнала на суша и в София. И вече галя Яна.

Дончо: Цветът на водата се промени. Стана светлозелен. Отново лек ветрец и слаб ход. Джуто видя Кабо Мейси.  Ура!

Ако всичко е нормално, утре е краят.

Точно такъв живот обичам. За радостта, че си се оправил, за приятното чувство, че си накрая на силите си, надделял и можеш още, заради познатата отпуснатост и липса на всякакви мисли след голямо усилие, заради прекрасното море в буря човек си струва да мине океана.