Да почетем Пламен Ставрев, Христо Граматиков и другите бардове, които отидоха в хора на ангелите!

В памет на великите бардове и на своя баща, убит на пешеходна пътека, Ивайло Диманов изпълни песента си „Надежда“

Ключови думи: бард, Ивайло Диманов, Пламен Ставрев, Христо Граматиков, Владо Левков, Амфибрахий, Задушница

На Черешова задушница, когато почитаме паметта на всички починали наши близки, нека запалим свещичка и отправим молитва и за душите за поетите с китара, които отидоха в хора на ангелите! Пламен Ставрев, Гриша Трифонов, Славимир Генчев и Слави Георгиев, Бойко Георгиев и Владо Левков, Христо Граматиков, Емил Ангелов - Братчеда и Светлана Стоянова са само част от бардовете, които някога са ни радвали от сцената. Няма ги вече сред нас, но останаха техните песни. 

Бардът от София Ивайло Диманов, който вчера представи в Бургас най-новата си книга „Амфибрахий в До мажор“ и след като в памет на Пламен Ставрев и на своя баща, убит на пешеходна пътека, изпълни „Надежда“, сподели, че има желание да издаде албум в памет на хората, които отидоха в небесния кръг на барда. Благородната идея обаче е много трудна за реализиране, защото освен от средства, се нуждае и от съгласието на всички техни близки.

Ивайло Диманов с концерт в Бургас, представя „Амфибрахий в До мажор“

След като рецитира своето стихотворение за Виа Долороса (Пътят на болката) - за уличката, по която някога е вървял Иисус Христос към Голгота, Диманов изтъкна, че вече оттам е невъзможно да се мине заради войната. Той сподели, че подобно на Булат Окуджава, на чиято китара, пробита от хитлеристки куршум е свирил някога неговата „Бумажный солдат“, е също пацифист. Подобно на своя приятел, който е един от първите бардове в СССР, поетът с китара от София ненавижда войната. „Булат Шалвович разделяше хората не на християни и мюсюлмани, а нa военни и цивилни. Той смяташе, че животът ни щеше да е много по-хубав, ако ги нямаше хората в униформите“, обяснява бардът, който е пял с Ромина и Ал Бано. Пред свои почитатели в Дома на писателя в Бургас снощи той сподели за болката, която чувствал, докато гледа кадрите с недоносените бебета в Газа, по които сега се стреля. 

Уникалното в новата му книга е, че сам си е илюстрирал стиховете. Някои от 15-те графики и илюстрации съм правил, когато бях на годините на дъщеря ми, която завърши Анимационна режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и рисува много по-добре от мен, каза с гордост поетът, който и д-р по журналистика. 

Някои от 60-те стихове, включени в 14-ата му по ред книга, са писани край морето. „То ме вдъхновява много и зарежда душата ми, споделя авторът. Една жена ме пита „само едно не разбрах, от Бургас ли сте или от Созопол“. Не съм за съжаление от морски град“, добавя той.

Диманов сподели, че музата му е много палава. Връхлети ли го, не може да й избяга, докато не излее на белия лист това, което иска да каже на хората. С болка обаче той споделя, че колегите му писатели са подложени на геноцид от страна на големите разпространителски вериги в България, които делят книгите на оборотни и слабооборотни. Едните като тези на сексуалния гуру Наталия Кобилкина красят витрините, а другите (б.а. тези на поетите) – тънат в складовете и намират път до читателите само, ако някой почитател попита за книгата на щанда и помоли да му я доставят в книжарницата. Една от дамите, с които се срещнал, показвайки ѝ новата си книга, дори го попитала какво е това амфибрахий. Тя не знае една от най-разпространените стихотворни стъпки, а решава съдбата на българската книга, отбелязва поетът.