Кой предаде Левски (ВИДЕО)
Клевета ли са обвиненията срещу поп Кръстю
151 години след обесването на Васил Левски в един град се опитват да поправят историческа неправда, свързана със смъртта на великия българин. А именно - предателството срещу него и нарочения за това поп Кръстю от Ловеч.
Градът е наричан революционната столица на България, тъй като Левски е развивал делото си там. В Ловеч се намира и най-големият паметник на Апостола на свободата у нас. Това е и родното място на свещеноиконом Кръстю Никифоров, по-познат от историята като поп Кръстю. Според ловчанлии историческата му роля на предател е незаслужена. Неговата реабилитация протичаше през последните няколко години. И вече е под формата на площад, наречен на свещеноиконома.
Твърдението, че той е предал Левски, Ловчанският митрополит дядо Гавраил определя като „най-страшната клевета в нашата история”. Според историка проф. Петко Петков пък отдавна има много сигурни доказателства, че поп Крътю не е сторил онова, в което е обвиняван от век и половина насам.
„Било е тенденциозно. По време на атеистичния режим е било удобно да се напада църквата. Ако беше предател, не бих го защитавал. Сигурно има свещеници, които са били предатели. Но това е жалко, тъй като той е бил един свещен човек”, казва митрополит Гавраил.
Преди година Общинският съвет в Ловеч взе Соломоново решение – нарече площад на името на поп Кръстю. Но по стара българска традиция и тази инициатива доведе до разделение в обществото, продължило няколко месеца.
Сладка баница с локум и орехи: Вкусът от бабината кухня, който не се забравя
Батерията на телефона пада прекалено бързо? Проверете кои приложения работят зад гърба ви
НАП влезе в обект и оборотът скочи от 0 на над 1500 евро
От древните находки до културния туризъм: НХА-Бургас приема магистри за наследството на Черноморието
ЕС произведе 3,44 млрд. литра сладолед
Румъния остава №1 по инфлация в ЕС
ChatGPT пуска реклами в 31 европейски държави
Бедстващ щъркел падна на Северния плаж край бар „Кариби“
Ще ви изненада за какво е създадена автомобилната жабка
Средиземно море прегря: Водата мина 30 градуса, расте рискът от мощни бури
Край на имотната еуфория: Сделките паднаха със 17%, но цените още растат
Макрон подписа закона за евтаназия във Франция
Дали от турски куршум или пък от четнически?
Чорбаджии!
Ако искаме да сме народ, който има себеуважение и достойнство , не Альошите, не Александър Невски, не Камчията, не Руската църква, всичко трябва да си върнем, а московските гяволи на един сал и към Краснодар, ей го е, оттатък!
За ДС чувал ли си... Бойко Борисов, Ахмед Доган капиталисти ли са? Малоумник....
И от Левски ще се откажеш за да олижеш дирника на руснаците...
Ей такива като теб не заслужават да се наричат българи а руски крепостни селяни
Русите подкупват и развратяват България със своите рубли, а после викат: страна изтерзана, народ деморализиран и пр.
От мен: Бърже руските продажници да отговорят, И Апостола ли е либерален отпадък, краварска дрисня, жълтопаветен гей и пр. ?
Левски? Граф Игнатиев, представителят на Русия, главния враг на България.
Това е истината.
Руски агент.
За жалост и в момента немалка част от съгражданите ни предпочитат руския ботуш да се издига над главите ни, а паметниците на Левски и Ботев да са забутани в глухи алеи в тиха част на морската градина.
""По време на атеистичния режим". Вазов не е писал "Епопея на забравените"" - така е, но демократичните про'с'таци написали това по-горе не са чели ни Епопеята, ни знаят кой е Вазов.
За всички нас има ситуации на избор, от които много ни се иска да избягаме. Когато имаме неограничен брой алтернативи, а никоя от тях не ни се струва достатъчно привлекателна или всички те изглеждат чудесни, как въобще да направим избор? Можем ли да сме сигурни, че след това ще можем да понесем отговорността и последствията от него? Как да изберем да сме едно нещо и да се откажем от всички останали?
Когато отказът да се вземе решение и да се понесе отговорността станат модел на поведение, човек обикновено реализира това, което Ерих Фром нарича механизми за бягство от свободата. Те са ирационалният опит на личността да се справи с негативите на нарасналата свобода, тоест да избегне отговорността и несигурността. Фром откроява три вида: авторитаризъм, деструктивност и автоматично подчинение.
Авторитарният характер
Фром определя първия механизъм като „тенденцията към отказ от независимостта на собствената личност и нейното приобщаване с някого или с нещо извън нея, за да придобие липсваща ѝ сила“. Форми на този механизъм са мазохизмът и садизмът. Тези привидно противоположни проявления всъщност имат една и съща цел – личността да се съедини с друга, за да снеме отговорността за избора от себе си, да избяга от несигурността. В резултат на този стремеж и осъществяването му и при двете явления личността е в зависимост.
За мазохизма са характерни чувствата на малоценност, безсилие и нищожество, които надхвърлят съзнаваните недостатъци и слабости. Те не са резултат от обективна и разумна оценка на собствените качества и потенциал. Проявява се тенденция към самоподценяване, подчиняване на външни авторитети и самонаскърбяване. Личността се вижда като неспособна да се справи и търси на кого да делегира свободата и следователно отговорността си. Често другото проявление на авторитаризма се възприема като изключително подходящо за целта.
Същността на садистичното поведение е удоволствието от пълното господство над друго лице. Садистът също като мазохиста е зависим от своя обект, защото чувството му за величие произтича от господството му над друг. Въпреки тази зависимост, за околните садистът може да изглежда силен, властен, решителен. Това вероятно го прави и толкова привлекателен за мазохиста.
Важно уточнение е, че Фром разглежда садизма и мазохизма като личностови черти, което е далеч от обичайния смисъл на двете понятия. Авторът въвежда термина „авторитарен характер“, именно за да разграничи невротичните и перверзните прояви на садо-мазохизъм от типа характер, в който доминират такива нагони. Терминът е основателен поради отношението на садо-мазохиста към властта – той ѝ се възхищава, стреми се да ѝ се подчинява и същевременно самият той да бъде авторитет. Авторитарният характер се възхищава и подчинява на властващия, като това става автоматично. Също толкова автоматично възниква и презрението му към безпомощните. Той желае да подчини слабия и да го унижава. Бунт към властващия се проявява тогава, когато има разочарование от недостатъчната му власт и следователно невъзможността да задоволи мазохистичните потребности на авторитарния характер. Наличието на бунт означава опит за самоутвърждаване, но желанието за подчинение не отслабва. Разпорежданията на властващия се приемат като житейска съдба. Това прилича поразително много на единението на природен и обществен ред, характерно за традиционните общества. Разпорежданията на властващия се възприемат като толкова неотменими, колкото и природните сили, на които човек единствено може да се подчинява. Щом животът се ръководи от сили извън човешките интереси и желания, щастието би било възможно единствено чрез подчинението на тези сили. Това е централната черта на авторитарното мислене.
Деструктивността
Деструктивността е вторият механизъм за бягство от свободата. В повечето случаи тя и садо-мазохистичните склонности са взаимно свързани, но има съществена разлика помежду им. Целта на деструктивността не е създаване на отношения на взаимозависимост, а унищожаването на обекта. Тя се корени в непоносимостта на безсилието и изолацията на личността. Това е втори вариант за избавяне от чувството за безсилие, породено от външния свят – чрез разрушаването му. Положението е следното: или личността унищожава света, или светът унищожава личността. Деструктивността цели укрепване на личността чрез премахване на всяка външна заплаха. Това не е рационален отговор на реална заплаха за живота – собствения или на други хора. Деструктивността-бягство е ирационална, постоянно присъстваща в личността тенденция, която чака възможност да се изяви. Обектът не е важен и може да бъде всякакъв. Ако по някаква причина не се намери външен такъв, обект става собствената личност. Освен чувството за безсилие, за деструктивността има и други причини: страхът и скованият начин на живот. В съвремието сковаността има вътрешни основания. Свръх-азът успешно налага забрани и възпрепятства удовлетворяването на поривите. Фром се изразява по следния начин: „степента на деструктивност у отделните личности е пропорционална на степента, до която се ограничава експанзивността на живота им“. Колкото повече се пречи на подтика към живот, толкова по-силна е деструктивността.
Автоматично подчинение
Третият механизъм на бягство – автоматичното подчинение, е най-предпочитаният в съвремието. Той представлява изоставяне на собствената личност и възприемане на образа, определен от обществените норми. Личността става като всички останали, такава, каквато трябва да бъде и по този начин отпада несъответствието между нея и света. Изчезват и страхът от самотата, и безсилието. Като жертва своята личност, човекът се превръща в „автомат, идентичен с милионите други автомати около него“. Заедно с това се поддържа илюзията, че човекът е личност и чувствата, мислите и желанията му са наистина негови. Това, според Фром, не е присъщо само на хипнотичните състояния. Мисленето също може да има такъв псевдохарактер – хората се изкушават да приемат твърдения от авторитет и да ги представят за свои. Този процес може да бъде и неосъзнаван. Псевдомислителят заблуждава и самия себе си, че мнението му е автентично. Това представлява загуба на възможността за критично мислене, но псевдомисленето може да бъде рационално и съвсем логично. За да се разграничи истинското мислене от псевдомисленето, трябва да се отговори на въпроса не какво, а как се мисли. Активното мислене винаги води до нещо ново и оригинално. Оригиналност не означава, че никой друг не е достигал до такава мисъл, а че човекът сам е стигнал до нея. Същото важи и за чувствата – под натиска на това, което се очаква, човекът модифицира поведението и демонстрира чувства, които произлизат от принудата. Желанията също се поддават на това, което се приема за правилно.
Подмяната на оригиналните изяви на личността с псевдоизяви при мисленето, чувствата и желанията води до подмяна на оригиналния Аз с псевдо-Аз. Той е посредник, играещ ролята, която се очаква да има. Със загубата на собствената личност се засилва несигурността и следователно търсенето на одобрение от другите. Това тласка към все по-тотално подчинение, за да се отговори на чуждите очаквания по отношение на собствения Аз.
В заключение
Свободата не е нещо, което просто имаш и не може да бъде изразена с твърдението „Ще правя каквото си искам“. Свободата не е просто липса на принуда, а способност за създаване на себе си и понасяне на отговорността за това. И ако Сaртр е прав, че човекът е нещото, в което съществуването предхожда същността, то бягството от свободата e отрицание на себе си