На Бургас с любов

Духът на този град, брегът на поети, музиканти и художници е станал бряг за други…

Ключови думи: Райна Дамяни, Бургас, духът на Бургас, Никола Станчев, Недялко Йорданов, Христо Фотев

Защо напусна София и отиде в Бургас? Защо дойде в Бургас? Защо точно Бургас? Всеки ден ми задават този въпрос, приятели, познати и непознати, таксиметрови шофьори, колеги от национални медии. Реших публично и искрено да споделя истината. Защото обичам морето и съм емоционално свързана с него, завинаги. Имам детски спомени от Бургас, от къща, строена в началото на миналия век, /на ул. “Христо Смирненски“ № 33, сега може би е „Антим I“/, на моя леля, в която отдавна ги няма живелите някога в нея. Имам родова нишка с Райна Кабаиванска и с роденият в Бургас, големият художник Христо Стефанов.

Мисля, че бях 6 или 7 годишна, когато мама ме заведе на изложба на Георги Баев. Още тогава, чрез картините му, открих едно друго море и бряг, усетих, че живописта ще бъде голямата ми любов. След години, имах вълнението да направя с Баев едно кратко интервю. Той не обичаше да бъде под прожекторите и не даваше интервюта. Това, че се съгласи да поговорим, ми даде вдъхновение и самочувствие. Но не успях да му кажа, как като малко момиченце, гледайки платната му, се опитвах, не да го копирам, а да наблюдавам морето с вътрешните си очи. Защото Христо Фотев слушаше моите неделни предавания, обичаше да чета неговите стихове по радиото и на събития. Веднъж ми каза: „Ей… колко ще е хубаво да дойдеш насам за дълго…“

Имаме с него недоизпита чаша, недоизказани солени мисли и сладки разговори. Христо не доживя голямата изложба, която му посветих, „5-ят сезон“, с участието на 22 именити български художници в столичната галерия „Сезони“. Защото акад. Антон Дончев ми казваше: „Райна, когато попадна на предаването ти, като слушам гласа ти, като гледам очите ти, море си ти, море…“ Е, как се забравя това? Защото Стоян Цанев ми предаде мълчаливо най-добрите уроци по живопис по време на пленери. Защото, когато в края на 80-те и началото на 90- те, моите колеги от Факултета по журналистика, от различни градове, наричаха Бургас и региона – провинция, искаха на всяка цена да останат в София, дори се жениха затова, аз избрах и настоявах в Бургас да направя своите практически студентски стажове. И те бяха във в. „Черноморски фар“.

Паметникът на българските медици в Бургас като термометър за социална щедрост и съпричастност

Имам спомен за печатница, далеч от центъра на града, комари през нощта или рано сутрин, може би сме чакали раждането на поредния брой. Помня, че бях щастлива. Защото, години по-късно, като част от колегията, работеща за кампанията „Най-добрият град за живеене“, се радвах искрено, когато Бургас спечели „националното, градско състезание“ и го обявихме с гръм и трясък в ефира на Дарик радио. Радвах се.

Защо избрах Бургас? Защото направих този избор повече със сърце, отколкото с разум. Човек трябва да слуша сърцето си. Защото знам, че сърцето, морето и истинските приятели не познават предателството.

35 години по-късно

Моят романтичен поглед към Бургас и "неговите трудови хора", беше изправен срещу видими и невидими стени. Срещам наистина трудови хора, имам прекрасни приятели, запознавам се и с нови. Защитавам града от нападките на постоянно критикуващите тихомълком. И не ме боли за не до ремонтираните улици или за това, че понякога е трудно да се паркира. Боли ме затова, че топлата и уютна атмосфера на този град се е размила в друго. Духът на този град, брегът на поети, музиканти и художници е станал бряг за други…

И сега, встрани от Бургас и в същото време в центъра му, задавам въпроси към управляващите, преди и сега, системата на администриране, менажиране и популяризиране на изобразителното изкуство и културното наследство у нас. Защо в голяма част от извън столичните градските художествени галерии на страната, няма изкуствовед, няма PR експерт, няма реклама и стратегия за такава. Няма и визия за развитието нито на държавните, нито на частните културни институции, конкретно за градските художествени галерии, които са културните оазиси в Бургас и в по-малките черноморски градове. Директорите на тези галерии, в повечето случаи са много добри местни художници, които са едновременно директори, творци, администратори, менажери, плановици, някои и счетоводители? Те едновременно директорстват, рисуват, планират, съгласуват, отчитат дейности и изложби.

В някои от галериите, посетителят е посрещнат от жена, която пази през деня картините, наричана уредник. Случва се той „стриктно“ да спазва обедната си почивка, да отиде да си свърши нещо вкъщи, понякога да затвори по-рано галерията, защото има да си взима внуците от детска градина, да пече чушки или да си полива градината. Често самите директори аранжират и окачват произведенията в изложбената зала. На откриването но изложбите присъства официално лице от местната власт, ако дойде, а сред публиката са едни и същи хора. Всеки път. Директорът на галерията открива поредната изложба. Авторът благодари и казва, че няма нужда от повече думи, защото картините сами говорят за себе си. Семейството на художника, няколко приятели и гости пият вино и си казват по някоя приказка. После се разотиват. Не се говори за изложби, за изкуство, не се обсъждат идеи, не се спори, не се пише, не се говори и по клубове, защото такива отдавна няма. Мирише на отлежал духовен провинциализъм. Но тази картинка я гледах и в София години наред.

Защо Бургас? За да се опитам отново да дишам и да живея, в един от градовете, който беше прочут със своите поети и художници. Повечето от тях, отдавна ги няма, а духовните им наследници не са това ниво и усещане за света, града, изкуството. Зависими са повече от властта, отколкото, когато техните предци, се бореха с поведение, възгледи и с изкуството си, срещу властта. Останаха поетът Недялко Йорданов, композиторът Стефан Диомов и скулпторът Никола Станчев, последните мохикани на един сякаш загубил се някъде или в себе си духовно град.

Къде се събира бургаската интелигенция? Не зная, все още не съм открила адреса. Не жаля за миналото, страдам за бъдещето. Ние дори не можем да опазим едно кафене, кръчма или улица с история. И това не е проблем на Бургас. Това е проблем на България. От тези исторически и човешки и спомени, по света и на Балканите, се прави туризъм. А към културния туризъм у нас няма интерес, защото няма пари или има само за някои или ни се внушава, че няма. Бургас, исторически и географски заслужава пространство в близост до центъра на града, което да е създадено за ГХГ. Днес това се случва в бившата Синагога, може би поради липса на други възможности. Тя отдавна не е действащ молитвен храм и за мен е една от най-красивите сгради в черноморския град. Мисля, че има нещо нелепо, тази сграда да е ГХГ на Бургас, а на последния етаж да е постоянна икона експозиция. Може би, наистина няма друго място, което да ги запази. Знаем, че става дума за пари, за много пари.

А дали са чак толкова много или просто е друго? Свободният университет в Бургас няма финансови средства за PR и реклама. Закриха се специалностите свързани с журналистика, медии и обществена комуникация. С тези неща се занимават дори зам. ректорите, като и преподаващите. Всички правят всичко. Това се казва отдаденост и "икономиката - икономия, дело на всеки". В града - търговско и културно пристанище, няма нито една силна местна, частна радио или телевизионна медия с регионален характер и облик. Рекламираше се лятото, стартът на нова специалност към бургаския филиал на НХА, свързан с културното, археологическо и подводно наследство на Черноморието.

И какво стана? Може би е още е в проект. Знаковият в миналото, бургаски драматичен театър "Адриана Будевска" също няма PR и реклама. Няма и значителни постановки, нови и стойностни заглавия, с гост режисьори, които към кафето, да прибавят каймак. А въпреки икономическата и финансова криза, това се случва успешно в театрите и оперите във Варна, Пловдив, Стара Загора, Русе.

Защо не се случва и в Бургас? Защо, след като повече от три десетилетия Бургаският театър беше една от театралните перли на България, сега не се говори за него. Той беше притегателна сцена, както за именити драматурзи, така и за завършващите млади актьори и режисьори. Сега не знам кого привлича. И зная, че причините не са в актьорите или в директора на театъра. Бургаската опера предлага представления за възрастни и за деца. Искрени адмирации за това, че има спектакли за деца и това се вижда и от афишите в центъра на града.

Къде за последно е канена Бургаската опера извън страната? Да сте чули скоро арт новина за Бургаския театър и Бургаската опера в националните ни медии? И дали това е проблем на театъра и операта? В някои от галериите, изложбите нямат откриване, не се рекламират, обявяват се във fb. Прави се вернисаж, което е удачно при ковид вълни. Но, от друга страна, така намалява възможността хората да се срещат, запознават и общуват. С малки изключения, повечето частни галерии се превръщат в места за отдаване на пространство. А понякога дори, не са и това пространство.

Всеки ден минавам покрай къщата на Петя Дубарова. Спирам се, мисля, усещане за празнота и безжизненост. Дворът е самотен. Ухае на тъга. Може би само на мен. Дори паметната плоча с името на бургаския поетичен ангел е поставена неправилно, не се вижда от улицата. Спирах дечица на улицата, за да питам дали знаят каква е тази къща. Подминаваха ме, поглеждаха ме странно. Само едно момченце с баба си знаеше. Къщата я ремонтираха лятото, белосаха я. В повечето случай, сякаш е затворена. Представям си я като място за млади хора, деца и таланти. Бих създала там детски школи по творческо писане, публична реч, изобразително изкуство. Бих правила там литературни и музикални срещи, изложби. Бих я превърнала в оживен дом за изкуство и събития. В двора бих правила пленери, а през топлите месеци, камерни концерти и срещи на хора от различни поколения и изкуства.

P.S. ПРИТЧА ЗА НАДЕЖДАТА

Научих от един рибар, че всеки ден, едно циганче отивало на брега на морето с кофичка кисело мляко. Търпеливо бъркало млякото с дървена лъжица и гледало мълчаливо морето. Странно го гледали гларусите, котките се увъртали питащо, чудили се и преминаващите рибари, какво прави детето на брега с киселото мляко и го попитали. То отвърнало, че подквасва морето. Настанала тишина, после смях. Момчето продължавало да гледа морето, да си бърка киселото мляко и казало: ами ако стане? Някои казват, че било истина, други, че е притча. Е, аз съм като това момче, всеки ден, от една година, откакто живея в Бургас, отивам на брега, търпеливо бъркам моята кофичка с кисело мляко, с надежда, че подквасвам надеждата, не само моята, но и вашата.

*Райна Дамяни е журналист и арт експерт, с 33-годишен професионален път в национални медии. Автор е на 8 самостоятелни изложби живопис и куратор на над 100 художествени проекти. Илюстрира множество книги. Нейни стихове, рецензии и публицистични текстове са публикувани в авторитетни издания и интернет. Създава и води единственото авторско предаване за изкуство и култура „В часа на синята мъгла“, Дарик радио, 1994 - 2021. Носителка е на престижни награди, сред които „Златно перо“ на СБЖ и голямата награда на София за културна журналистика, 2014. Автор на научното изследване "Системата на културното наследство и новата медийно-информационна среда.“ Определя се като духовен космополит и маринист. „Моята религия е изкуството, моят храм е морето“ – Райна Дамяни