55 г. по-късно! Очевидец разказа пред Флагман за смъртта на 44 души в разцепен на две самолет край Карнобат

Този камък е поставен на мястото на катастрофата едва 37 години по-късно

Ключови думи: карнобат, катастрофа, село соколово, самолетна катастрофа, 55 години по-късно, трагедия, иван чуков, разказ от първо лице

„Ето там в полето, където тогава имаше салкъми, бе паднала опашката на самолета. А тук, чак до нас се бе дотътрила предната му част. Долу до реката пък стоеше откъсналият се колесник“. Иван Чуков пази бистър спомен за трагедия, разиграла се преди 55 години край неговото родно село Соколово. В населено място, където с десетилетия не се случва почти нищо, такова събитие се помни дълго, а понякога белязва и живота на човек.

На 3 септември 1968 година в гориста местност между Карнобат и Соколово катастрофира самолет Ил-18 на българската авиокомпания „Бул ер“. Машината превозва в чартърен полет от Дрезден (град в тогавашната комунистическа Германска демократична република) до Бургас 82-ма германски туристи. Те са почти последната лятна група за годината, която трябва да почива в Слънчев бряг. Източна България посреща полета със силна гръмотевична буря. Екипажът е посъветван от наземния контрол да не рискува и да потърси резервна писта за кацане.

Според част от докладите за полета пилотът действително е поискал аварийно кацане във военното летище Безмер. Такова обаче му е отказано, заради особения статут на авиобазата, където цивилни лица се допускат след специално разрешение от висшите командири. Други данни, както и свидетелства на оцелелите стюардеси, сочат, че пилотът и помощниците му пренебрегват указанията и преценяват, че могат да доведат полета до крайната точка. Поради което продължават да летят в режим VFR, което означава пилотиране при ясно и слънчево време, каквото в действителност не е имало.

Екипажът решава да намали височината, за да остави над себе си гръмотевичните облаци и да попадне в зона на по-добра видимост. Малко преди Карнобат самолетът започва да се снишава, като над самия град лети на опасно ниско разстояние от земята.

В 20:35 часа машината се срутва върху акациева гора. Здравите клони поемат огромната тежест и разцепват самолета на две. Задният салон и опашката падат още там. Заедно с тях на място се изсипват половината пътници и двете български стюардеси – 25-годишната Маргарита Генкова и Елена Гълъбова. Реално всички, пътували в задната част на злощастния Ил-18, оцеляват. Това още веднъж потвърждава класическата теория, че най-безопасното място във всеки самолет е опашката му.

От набраната скорост предницата продължава още няколко метра, изхвърляйки хора, и се забива в близка височина, недалеч от малка сграда, ползвана за военни цели. Муцуната на самолета избухва в пламъци, а в нея намират смъртта си много от германците и българският екипаж: пилотът Йордан Песаров, помощникът му Любен Димов, щурманът Иван Иванов и радиотелеграфистът Виктор Кръстев.

Дошлите на първи оглед милиционери установяват, че самолетът е бил със свален колесник. В докладите няма единно мнение дали това е знак, че в последния момент пилотът е решил да кацне върху полето около Карнобат или превантивно е спуснал колелетата, защото вече е наближавал летището край Сарафово.

Тялото на щурмана е открито в салона, а не в пилотската кабина, където според указанията в извънредни ситуации трябва да остане целият екипаж до края на полета. Според разследващите, в последния момент щурманът Иван Иванов най-вероятно е решил инстинктивно да потърси спасение в задната част на самолета, но не е успял да стигне до там.

3 септември 1968 г. е вторник, а това е един от трите дни, когато в читалището на Соколово прожектират филм. Иван Чуков и всички останали деца по това време са се наредили в залата. Филмът вече е започнал. Силният звук на високоговорителите заглушава тътена от катастрофата, която е само на половин километър от читалището. Иван Чуков днес не помни кой филм е започнал да гледа. Но много ясно се е запечатала в паметта му гледката, на която е бил заведен след това.

„Бях на 15 години и тъкмо беше започнала прожекцията, когато пуснаха лампите и в салона влязоха милиционери. Те ни казаха, че им трябва помощ, защото е станала катастрофа. Натовариха ни и ни отведоха на мястото. А там вече миришеше на опърлено месо. Чуваха се стонове. Навсякъде имаше разхвърляни живи и мъртви хора и части от тела. За първи път виждах на живо, а не на кино подобна гледка. Трябваше да помагаме на оцелелите. Качвахме ги в разни коли. Повечето бяха частни – на обикновени хора, дошли като нас на помощ“, спомня си Чуков.

Вижте неговия разказ във видеото.

На преките очевидци на трагедията не е разпоредено да мълчат за нея, което е рядко срещан пропуск в годините на зрелия комунизъм, известни с премълчаването на всякакви инциденти и трагедии. Българската държава обаче не бърза да съобщи на света за нея. Цензурата пропуска към здраво контролираните медии кратка новина от 7 реда чак два дни по-късно. На 5 септември БТА съобщава сухо и постно, че е катастрофирал самолет на Българската гражданска авиация. Въпреки двата дни разстояние, новината дори не е вярна. В нея пише, че са загинали 50 човека, а не 44, и дежурното изречение в такива случаи: „Правителствена комисия разследва случая“. Българските вестници препечатват само дописката от БТА. В условията на партиен контрол нито един от тях не си позволява да търси повече информация.

Дори вестниците в Германската демократична република, които поне при отразяването на самолетни катастрофи и природни бедствия са с една идея по-свободни от българските си колеги да пишат и отразяват, трябва да се задоволят само с информацията на БТА. Органът на управляващите комунисти Германската единна социалистическа партия - вестник „Нойес Дойчланд“ отчаяно се опитва в дните след трагедията да търси повече информация. Но удря на камък. Едва на 13-ти септември изданието пише на първа страница, пак с неточност, че 39 от пътувалите на борда (а не 40 както са по списък) немски туристи са оцелели: „39-те граждани на ГДР, оцелели в трагичната самолетна катастрофа край Бургас, се чувстват добре след преживяното. Всички те се възстановяват успешно. Деветима от тях вече са изписани от болницата и са преместени за по-нататъшна рехабилитация в санаториум в Несебър. Междувременно за Бургас отлетя лекарска комисия от ГДР, която лично ще се запознае със състоянието на всеки един и ще вземе персонално решение за лечението му.“

Част от ранените са изтеглени за лечение в Германия. Седем от оживелите в ужаса немци обаче пожелават да останат и да изкарат почивката си в Слънчев бряг, пише в следваща дописка германският ежедневник.

Вижте единствения документален филм за катастрофата – „Преживяване“, създаден през 2006 година от сценаристите Веселин Тодоров и Светослав Владимиров (който е и негов режисьор).

Неслучайно в съобщението на БТА името на авиокомпанията не е упоменато. „Бул ер“ е част от знаменитото българско предприятие „Тексим“, начело с офицера от разузнаването Георги Найденов. През 60-те години на миналия век, макар и за малко, той и екипът му се опитват да внедрят и в България стандартите за търговия и обслужване, характерни за западния свят. „Тексим“ търгува основно с капиталистическите страни и бързо се разраства. С това име са открити верига магазини, които с български левове предлагат много от стоките, които дълги години след това могат да се купят само с валута от прословутите магазини „Кореком“. През 1965 г. именно „Тексим“ закупува лиценза за производство на „Кока-кола“ и България става първата страна в комунистическия лагер, която започва да я произвежда. За своите нужди „Тексим“ основава и авиокомпанията „Бул ер“, която извършва хем товарни, хем и чартърни полети.

Дейността му обаче предизвиква сериозно напрежение в управляващата партия. Комунистите не обичат да виждат около себе си силни играчи, които в определен момент могат да им създадат проблеми и дори да им станат конкуренти за властта. Към 1968 година над „Тексим“ вече са се сгъстили черни облаци. В ЦК на БКП, а реално еднолично от Тодор Живков, е взето решение за закриването му, а към медиите е спуснато указание името „Тексим“ и всички негови съдружни предприятия да не се споменават. Затова и „Бул ер“ липсва в сухата дописка на БТА. Няколко месеца след катастрофата – през 1969-та, „Тексим“ е ликвидирана, а „Бул ер“ е погълната от държавния превозвач „Балкан“.