Кои са агенти за влияние и спящи клетки на Русия у нас

Макар и подложена на тежки санкции, Москва е все още твърде платежоспособна и склонна да пазарува всякакви агенти – и тайни, и явни

Ключови думи: Русия, Кремъл, агентура

Тези дни мнозина гадаят агенти за влияние на Кремъл ли са Бойко Борисов, Румен Радев, редица политици в ДПС и „Възраждане“; защо Симеон Втори реши днес да възкресява партията си... Някои направо твърдят, че иде реч за обикновени спящи клетки, които са пробудени сега в труден за Кремъл момент, когато Русия е затънала във войната, в която щеше да превзема Украйна „за три дни“? Методи Андреев, бившият председател на Комисията по досиетата, закрита впрочем именно от Симеон Сакскобургготски точно в навечерието на огласяването на агентурното минало на кредитните милионери, ги нарича в поредица интервюта „резидентура на Кремъл“. Журналистът Веселин Дремджиев твърди, че на тези политици „маските са паднали“. А за проф. Евгений Дайнов това са „неприкрити агенти на Кремъл“.

Човек понякога хвърля в публичното пространство думи без да се замисля. А между агент на специалните служби на чужда държава и агент за влияние има огромна разлика. Първият действа подмолно, скришом, конспиративно, понякога дори изпитва срам, че се е докарал дотам. Среща се с чуждата свръзка по разни агентурни явки. Ако подмолните му занимания не са по идейни убеждения, а като препитание, пак така тайно му и плащат за свършената работа. Докато агентът за влияние няма нужда да се крие. Той върши всичко явно, безсрамно и безскрупулно. Пак така му и плащат.

Типичен пример за агент за влияние е бившият германски канцлер Герхард Шрьодер. Кога точно се е сближил с руските си „партньори“ е трудно да се установи, но още докато е начело на Германия взима не едно и две решения, които са в явна полза на Русия, особено за обвързването на страната му изключително с руските доставки на горива. Политика, продължена още по-сърцато от наследничката му Ангела Меркел.

След като напуска политическия живот на Германия, Шрьодер съвсем явно е поет от руските си приятели, които е обслужвал. Те му осигуряват златни старини – вкаран е в съвета на директорите на държавната компания „Роснефт“ с много приятна заплата – чест, която се полага само за най-предани на Владимир Путин хора. Отделно получава и морални награди от руската държава – приет е за чуждестранен член на Руската академия на науките, обявен е за почетен доктор на науките на Санктпетербургския университет. Шрьодер не пропуска случай да засвидетелства тази чест отново и отново с някое гръмко русофилско изявление, което кремълската пропаганда след това размахва като „престижно“ мнение на известна западна личност. Пропускайки факта, че тази личност е на руска хранилка. След руската агресия в Украйна Шрьодер бе принуден да напусне синекурната си длъжност в „Роснефт“, но не и публичната си служба на Русия. Той продължава и до момента да дава изявления, че Украйна няма шанс, освен да се примири със загубата, и как Германия не бива да ѝ помага.

В българската история пък сме имали не един и двама чужди тайни агенти на възлови места. Но има един, който съчетава и двете длъжности – първо е агентурна клетка на КГБ, а след това става официален агент за влияние - министърът на войната Иван Маринов в последното буржоазно правителство преди 9 септември 1944 г. на министър-председателя Константин Муравиев. Маринов успява да убеди министрите да не обявяват война на Фашистка Германия, което е в интерес на Сталин и настъпващата Червена армия. Така дава желания от кремълския диктатор мотив да обяви война на България и да нахлуе у нас.

След комунистическия преврат Маринов е единственият министър от целия кабинет на Муравиев, който не е съден от народния съд. По поръка на Сталин намиращият се все още в Москва „вожд и учител“ Георги Димитров взима Маринов под лична протекция. Докато останалите му колеги от правителството вече са на подсъдимата скамейка или направо гният по затворите, той маха на Червения площад, където е официален гост на болшевиките на парада на победата през 1945 година. На Маринов вече не му се налага да се крие. Времената са се променили и той се е превърнал в официален агент за влияние. Сталин го удостоява с орден „Суворов I степен“. След което комунистите пращат своя агент на заслужена почивка като посланик в Париж.

Догадки за някои съвременни български политици се появиха отдавна. Но те изкристализираха в началото на тази година, след статия в немският вестник „Ди велт“. Там бе разказано как България е спасила Украйна в първите дни на войната, изпращайки ѝ по различни канали оръжие, муниции и особено – гориво. Най-стряскаща за „приятелите на Русия“ част бяха дори не данните за оръжията, а тази, че гориво, произвеждано от руската „ЛУКойл Нефтохим“, е препращано на украинците зад гърба на руснаците, за да преборват Русия.

Ден след руската агресия на 24 февруари 2022 г. българският президент Румен Радев се записа за историята със своя прогноза за войната:

Статията действително извади от кожите им различни политици, които се нахвърлиха и срещу „Ди велт“, че изпълнявал чужди поръчки срещу Русия, и срещу онези български политици, които са направили възможна помощта за Украйна. В тази връзка изявления направиха и Румен Радев, и Бойко Борисов. ДПС също изръмжа ядовито. Тук дори не е нужно да се споменава реакцията на „Възраждане“. Част от тези изказвания веднага бяха поети от кремълската пропаганда, която ги размаха като ярък пример как „престижни“ български политици са застанали на страната на Русия и се противопоставят на помощта за нападнатата Украйна.

Дали говорим за агенти за влияние или за дълбоко спящи клетки, събудени в момент, когато за Русия и малка, бедна балканска държавица, но член на ЕС и НАТО, е важен фактор в имперските ѝ цели ще се разбере след време, когато ще се отворят архивите и ще „проговорят“ различни документи. Но има различни явни данни, които могат да помогнат още сега на всеки сам да направи изводите за себе си.

Целият 11-годишен период от управлението на трите правителства на Бойко Борисов бе белязан от една важна фигура от руския свят – Валентин Златев. Борисов не просто не криеше близкото си приятелство с него. Той често отсядаше в събота и неделя в неговите хотели из България, което редуваше с посещения в ловната му резиденция „Паламара“ край Шумен. Нерядко именно край обектите на Златев Борисов даваше и „непринудени“ пресконференции пред предварително повикани подбрани журналисти, уговорени да му задават удобни въпроси.

Валентин Златев е руски възпитаник, чиято биография донякъде преповтаря тази на Георги Димитров. „Вождът и учителят“ се връща в България, след като танковете на Червената армия са му проправили път. Златев, който също години наред живее и работи в Русия, се завръща в Родината, след като Русия му проправя път, слагайки ръка върху единствената ни петролна рафинерия. След това той е не просто член на борда на нефтозавода и президент на „ЛУКойл България“, а и неофициален руски посланик у нас. И това в момент, когато името на истинския посланик не говори нищо на никого. Няма по-лесен начин да прокарваш чуждите интереси при непосредствен приятелски контакт с властта, наместо да си служиш със сложни и ограничаващи дипломатически маньоври. Докато Борисов е на власт и е успял да подчини медиите на себе си, името на Златев дотолкова се превръща в страшилище за всички, че е достатъчно руският наместник само да посочи някого с пръст и той е вече наказан. Пословичен е примерът с покойния журналист Георги Коритаров. Докато работи в Нова телевизия той прави поредица от предавания за руския имперски манталитет и конкретно за руския представител у нас Златев. Златев прати в телевизията писмо, в което обвини Коритаров, че го е рекетирал – без ни най-малки доказателства за това. Телевизията на секундата уволни журналиста. Подобна съдба имаха и много други хора, включително министри от кабинетите на Борисов.

Впрочем, след като Борисов падна от власт без изгледи да се завърне на върха и стана безполезен за Русия, медиите бяха наводнени с тайни записи, в които ръси псувни и ругатни. Мнозина специалисти твърдяха, че в страничните шумове от тези записи съзират атмосферата на ловна резиденция.

ДПС е единствената към момента партия, която си има почетен председател. Длъжността не предвижда този човек да се меси оперативно в работата на организацията. И той - поне видимо - наистина не се меси. Но има един възлов момент, когато наруши това правило. На 24 ноември 2015 година турски бойни изтребители свалиха над границата между Турция и Сирия руски изтребител. Това предизвика гневна реакция на президента Путин, който обяви Турция за враг: едновременно свали нивото на дипломатически отношения с Анкара и наложи санкции върху турския бизнес. За да бъде наказана възможно най-строго турската страна, Русия впрегна всичките си лостове по света. Медии, политици, организации – всеки, който по някакъв начин бе свързан с Русия, трябваше в един глас да осъжда Турция и лично Реджеп Ердоган.

В България ДПС обаче зае точно обратната позиция. На 25 ноември лидерът на партията Лютви Местан обвини за инцидента Русия, която редовно нарушава въздушното пространство на Турция“. Сигурно никой нямаше да обърне особено внимание на тази изява, ако веднага след нея не се разбуди „почетният председател“. Ахмед Доган пое ръчно управлението на партията, свика извънредно събрание на ръководството ѝ, взе думата и пламенно защити Русия. След това собственоръчно изгони Местан. И то така, че последният се кри в посолството на Турция в София – зрелище с действащ политик и депутат, каквото рядко може да се наблюдава в европейска страна. Но в сурови времена, когато Русия се нуждае от мощна подкрепа, всичко е допустимо.

След тези му действия, Доган и протежето му Делян Пеевски бяха обявени за персона нон-грата в Турция. Този статут те имаха до момента, в който спецслужбите на Русия предупредиха Ердоган за готвения му преврат през 2016 година и така му спасиха кожата. А той – за благодарност, лично ходи да целува ръка на кремълския диктатор и да моли за прошка заради изтребителя. Когато Москва пак задругарува с Анкара, тогава и паднаха черните печати в паспортите на Доган и Пеевски и те отново бяха приети в лоното на „държавата майка“.

Депутатът от „Възраждане“ Николай Дренчев разяснява пред „Панорама“ защо Русия не е успяла да смаже Украйна веднага. Малко преди този откъс, в „Панорама“ той дава да се разбере и че неговата партия също има идеи, подобни на руските спрямо Украйна: „България ще се обедини с Македония“.

Вижте тук:

Около Сакскобургготски пък има интересна история още от дълбокия комунизъм, разказана в спомените на покойния журналист и бивш генерален директор на БНТ Павел Писарев. През 1966 г. той е кореспондент на „Работническо дело“ в Париж, където на посещение пристига Тодор Живков. Там първият партиен и държавен ръководител договаря с „Рено“ България да произвежда по лиценз моделите „Рено 8“ и „Алпин“ под марката „Булгар Рено“. Това е голям пробив за французите на иначе затворения социалистически пазар на СИВ и те решават да благодарят за него лично на Живков. Подаряват му последен модел от своя автомобил.

Делегацията си отива в София, а подарената кола остава в двора на посолството. Служители от посолството разказват на Писарев, че шофьорът няма да пътува за България, а си вади визи за Испания. Писарев е много близък с посланика ни в Париж проф. Владимир Топенчаров и го пита за тази история. Посланикът му обяснява, че шофьорът е получил поръчение да закара колата в Мадрид „като подарък за Симеончо“. Точно така казва посланикът - за Симеончо, натъртва в спомените си Писарев. Проф. Топенчаров обяснил на слисания журналист, че това е лично нареждане на др. Живков, защото царят не само не говорел против България, а помагал на родината си. На това място в книгата си „Подир изгубеното време” Павел Писарев е написал: „Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна.”

Има и още една разлика между агентите за влияние и спящите агентурни клетки. Първите си личат отдалеч, защото не се крият. За вторите се научава след много години. Едва когато архивите се разсекретят.