Изповед за ужасната смърт на дете, която тласка родителите в нов кошмар - осиновяването

Автор: Илонка ИВАНОВА, Видео: Добромир ДОСКАЧАРОВ


Тази седмица Радостина от с. Рудник събра близки и познати и тихо отбеляза шест месеца без единствената си дъщеря Миленка. Дребната и слабичка женица крие много мъка, но и много сила в себе си. Душата й е изпепелена, но има още сили да обича и иска да осинови дете. Едно, две, три – няма значение. Колкото й дадат, ако изобщо й дадат…
Не мога да си го простя. Събуждам се сутрин, чакам да чуя гласчето на Миленка, чакам да дойде да се гушне в мен и си миля, че некрологът отвън е само лош сън. Но къщата е тиха и мъката ме стисва за гърлото.
Изповедта на Радостина може да накара и най-коравосърдечните да се разплачат и да се замислят колко крехък е човешкият живот (виж видеоматериала).
 
Миленка е дълго чакано дете. 10 години семейството правило опити да си има свое, но все не се получавало.
 
Когато почти всички надежди свършили, Радостина изведнъж забременяла. Много лека бременност, много лесно раждане. Знаех си, че това ми е дар от Бога, казва Радостина. Случила и на дете. Мило, обичливо, къщата грейнала. Миленка живяла с мама и татко, обградена от обич, а гласчето й звъняло по цял ден. Много хора се спирали да я погалят. Красавица с дълги опашки, панделки и вечно усмихната. Била и здраво дете. Рядко боледувала и я церяли с разтривки, парацетамол за температурата и някое сиропче за кашлица. Фаталната болест започнала банално на 1 февруари. Първо му изчезнал гласът. До сутринта се върнал, но вдигнало температура. Било събота. Нямало дежурни лекари и майката дала парацетамол. Разтривки, затопляне, като при всеки грип. В понеделник отишли на лекар, когато отворил кабинета. Той установил пневмония и дал направление за хоспитализация.
И се започна кошмарът, избърсва безсилна сълза майката. Консултации, антибиотици, вливания. През цялото време я държах за ръчичката, а тя мълвеше, мамо, боли ме. Мамо, не мога да дишам. До втория ден никакво подобрение. Сменят антибиотика. Детето вече е надупчено на решето. Няма неспукана вена, където да закрепят абокат. Сестрите се мъчат, детето пищи, а състоянието му се влошава. Идват един след друг различни лекари. Консултират се, търсят причина. Диагнозата се променя на миокардит. Възпалителният процес е засегнал и сърцето. Други лекари се интересуват как е родена, изплакала ли е навреме, разглеждат картона с имунизациите. Трети правят изследвания и свиват рамене. В събота детето е толкова отпаднало и неконтактно, че викат специалист-консултант от Стара Загора.

Той поглежда изследванията, преслушва Миленка и пак сменя антибиотика.

Отново следват мъките с абокатите. Още пет дни в Бургас се мъчат да овладеят инфекцията. Детето повръща и отпада все повече. Изреждат се консултанти от почти всички отделения. Десети ден Радостина не е мигнала, стискайки ръчичката на момиченцето си, отправила очи към небето с молба Бог пак да се намеси и да й го остави. Миленка се буди, пита „Мамо, тук ли си?“, и отново се унася. А като дойдат лекарите плаче с глас и пищи от поредното пробождане и поредната кръв, взета за изследване. Вече са в интензивното и апарати безмилостно писукат и отчитат всички жизнени показатели. Изведнъж започва да спада кислородът в кръвта. Лекарите умуват за поставяне на апарат за  изкуствено дишане. Детето стене и повтаря, мамо, мамо, помогни ми, мамо…
Радостина ходи при лекарите и плачейки пита какво става. Те свиват рамене , или извръщат очи. Някой казва, че Миленка е родена с ДЦП. Това не е възможно! – ядосва се майката. Детето тичаше, играеше, говореше, беше съвсем като другите. Ходеше на детска градина, пееше песнички, рецитираше стихчета. Как ще има  церебрална парализа и никой няма да види, дори собственият й лекар? Дори аз зная, че това заболяване се диагностицира в ранна възраст, а не на пет години. Дори и аз, обикновената жена, зная, че тези деца имат двигателни и умствени проблеми, а моето си беше съвсем нормално, тичаше, играеше и никога досега не беше боледувало.
Дните текат,

момиченцето минава на изкуствено хранене, а накрая става неконтактно.

Температурата не спада, дишането й е накъсано. В Бургас най-после се предават. И я транспортират в София.
Тръгнахме неочаквано, казаха ни, но докато реагирам, бяхме в линейката. В София ни настаниха заедно в стаята, взеха детето за изследване и…не ми го върнаха. Казаха, че черният дроб е престанал да функционира. След ден я сложиха на хемодиализа, защото и бъбреците отказаха. Пускаха ме по две минути на ден да я видя. Беше вече с кислородна маска, с тръба в устата, неподвижна, със затворени очи. Изобщо не усещаше присъствието ми. Мъжът ми пътуваше през ден с влака, когато я видя забодена като пеперуда с игли и маркучи, каза: „Детето ни си отива”…и извърна очи…
В същото време ни уверяваха, че вече има подобрение. Но на другия ден обявиха, че е в кома. Пуснаха ме при нея да й говоря. Разказвах й приказки, разказвах й как ще отидем на Мак Доналдс, но тя не реагираше. Разказвах й за куклата, която ще й купя. Самата тя се беше превърнала в неподвижна кукла, увита в маркучи и тръбички.
След два дни ни извикаха в стаята и казаха да поседим при нея. Този път повече от разрешените пет минути. Не знаех, че се сбогуваме. Галех я по ръката, говорех й, надявах се…Гледах затворените й и очи исках да зърна блясъка в зениците. Да чуя мамо. Да видя усмивката й. Тя лежеше като чужда, далеч от нас, глуха и няма и някак усетих, че не е тук, а другаде.
След няколко часа ни казаха, че е починала…
 
Две седмици след погребението семейството твърдо решава да осинови дете

Дом без дете не е дом, казва Радостина. А и в нас беше останала толкова обич за раздаване, че можехме да я дадем на няколко деца. Нямахме претенции – момче, момиче…Едно, братче и сестриче, за да не ги разделяме. Пък и дори три да са…
И започва ходенето по мъките на почерненото семейство. Навсякъде им искат пари за изследвания. Дали не са болни, дали не носят някаква зараза, обичат ли деца ?!, от какво са починали родителите им и на колко години. Попълват безкрайни въпросници колко стаи имат, какви заплати получават, знаят ли как се гледа дете…Стандартна процедура – успокояват ги. Процедурата стига дотам, че и двамата минават курс за…родители. Пак изискване на закона. Сутрин ходят на гробищата да сложат цветя на гроба на малкото си съкровище, следобед тичат по мъките. Докато извадят всички документи, част от тях остаряват и се налага втори път да се изследват.
Значи, ако сам родиш дете, на никого не му пука. Ако искаш да осиновиш, те проучват до десето коляно, недоумява Радостина.  
Сега документите им ще бъдат разпространени в 28-те областни града в цялата страна. Няма единен регистър. Те са длъжни, ако им предложат дете, да отидат и три пъти да го видят. Може да е от Видин, може да е от Петрич. Но от социалната служба им казали да не се надяват много, можело да мине доста време. Имали право на три отказа…И после всичко отначало.  Срещнали се и с много кандидат-осиновители. Те им разказали, че  рядко идват предложения и обикновено децата не отговарят на изискванията за годините. Или не са здрави. Ти искаш до 4, те ти предлагат 10-годишно.  И пишат отказ. Друга жена пък отказала да вземе предложеното й дете и от дома се зарадвали. Трябваше ни трети отказ за това дете, за да го дадем за осиновяване в чужбина, заявила директорката.
Що за ужас?

В България има толкова бездетни семейства, а ние изнасяме сираците в чужбина,

чуди се Радостина. Друг проблем бил, че в домовете наистина има много деца, но родителите им са ги захвърлили там, без да се откажат от родителските си права. На практика мама идвала два пъти в годината, а детето стояло в дома за отглеждане. Трябва да се отнемат правата на такива безотговорни майки, смята опечалената жена. Нямате представа тези деца как ще бъдат посрещнати, как ще бъдат гледани като писани яйца в бездетни семейства, вместо да ги мачка системата и да имат майки само на хартия.
Бременна ромка пък обикаляла около службата и предлагала да продаде нероденото си бебе за 10000 лева…   
Що за държава сме? От една страна стоим ние – осиновителите. И чакаме да получим нашето дете. От друга – хиляди деца стоят в домовете и чакат някой да ги вземе. Нещо куца в законите. И трябва да се оправи.
А ние ще чакаме. Рано или късно ще дочакаме нашето дете. Обещах на Миленка. Да направя друго дете щастливо. Така и тя ще е щастлива там, където е…