Завърналите се от фронта руски военнослужещи на договор отново са призовани в армията

Не искат да се връщат на фронта, за да изживеят отново подобни ужаси, като този в Буча

Ключови думи: Русия, Украйна, войната в Украйна, мобилизация в Русия, руски военни

Военнослужещите на договор, които напуснаха руската армия след първите месеци на войната, се връщат на фронта - вече по силата на закона за мобилизацията. За да не бъдат изпратени обратно на бойното поле, младите мъже бягат през границата, съгласни са да влязат в затвора, посещават психиатрични клиники, съобщава Би Би Си, като се позовава на техни разкази, пише Оффнюз.

- Аз съм артилерист. Така че лично с пистолет не съм убивал. Как изглеждаше работата ми: наблюдател с бинокъл дава координатите на целта, офицер изчислява ъгъла, аз насочвам мерника и натискам лоста - не е трудно. Не виждам жертви. В артилерията ви казват "целта е отработена" и това е всичко.

- Къде се преподава това?

- В армията, но никога не съм имал понятие за това преди. Излязохме два пъти по време на наборната ми служба - само за да се повозим и да се прицелим. Не стреляхме по нищо.

- Значи това беше първият ви изстрел, когато влязохте в Украйна?

- Да. Първият път стреляхме край Буча.

- И така, за първи път в живота си сте били на война - и сте стреляли там за първи път в живота си?

- Да.

20-годишният Сергей от Краснодар първоначално говори с неохота. През юли бяга от батальона в Попасна и няколко месеца седи затворен вкъщи, без да разказва на никого за петте месеца, през които се е сражавал. На 23 септември военният прокурор му се обажда и казва: "Или ще отидеш там отново в понеделник, или ще се върнеш в затвора." "Не съм готов да се върна", казва Сергей. За петте месеца война е видял "почти всичко - и не може да направи повече".

Няма цели, няма план

19-годишният Сергей е призован в армията през пролетта на 2021 г. и още през август му е предложен договор: през последните години Министерството на отбраната прехвърля възможно най-много млади мъже към тази форма на служба, като цифрите са важни за докладите на министерството за броя на професионалните войници в армията.

В края на януари той и колегите му - най-младият от тях е на 18 г. - са изпратени на учение в Беларус. "Разбрахме, че отиваме в Украйна на 23 февруари", казва Сергей. На войниците беше казано, че "ако до настъпването на нощта там не се реши нищо", всички ще си тръгнат. И им дадоха суха храна за три дни.

- Беше ли невъзможно да избягаш?

- Нямаше къде да избягам.

На "перфектни, полирани, подготвени от механици" танкове са отивали в Чернобил без бомбардировки. Първият случай е в Гостомел - батальонът от близо 600 души е улучен от снаряди на украинската артилерия: "Петима загинали и десетки ранени, дори тези, които са седели вътре - все пак са били улучени. БМП-2 са тънки и лесно се пробиват.

В този ден Сергей вижда първия мъртвец в живота си: 19-годишният му съратник, с когото служи заедно край Краснодар, умира.

"Избухна паника. Влязохме в някакъв склад в гората. Спряхме и се объркахме. Просто не знаехме какво да правим. И командирите не знаеха какво да правят. Командирът на батальона изкрещя на командирите: "*** (защо) просто стоите там! - и след това ни казаха да заемем позиция.

Полкът на Сергей "разкопава няколко окопа" и остава в гората през нощта. Не само те са били обстрелвани през този ден - според Сергей украинските войски "напълно разбиват една дивизия", а през нощта оцелелите се скитат из гората "някъде, Бог знае къде". "Ами, нашите започнаха да стрелят по тях. Те крещяха." Доколкото Сергей знае, има само един ранен.

На сутринта отиват на няколко километра до друга гора. По това време украинците бомбардират склада, в който се намира лагерът на първия полк.

Командирите нямаха цели, нямаха план - казва Сергей. Нямаше дори храна, а сухите дажби, раздадени за три дни, бяха разтеглени за една седмица.

"Никой не обясни защо няма храна. Командирите ни също не ядяха. Не знам за командира на полка, но те имат разузнавателен взвод, който почиства всички складове, така че мисля, че са яли достатъчно".

Те се настреляха и продължиха да пият

В началото на март батальонът, в който е Сергий, спира в Буча: "Прикривахме пехотата с артилерията. Те застават в самия център на града, оставят танковете - и след половин час ги удря снаряд: "веднага двама заместник-командири на полка, нашият командир и куп редници са минус". Така загива още един от съратниците на Сергей от близкия Краснодар.

Когато някой командир умре, се назначава нов измежду тези, които са все още живи. На фронта има малко опитни хора: всички са предимно на 19-20 г., казва Сергей. "Имаше рядко командири на оръдия, които служеха по 5 г. Нашият командир служи 12 г., но никога не е влизал в реални бойни действия, а просто седи в поделението си. След една седмица той полудя. Той се напил и се качил на първия етаж на къщата, в далечината избухнал някакъв снаряд - той скочил и си счупил крака. Прибраха го, не му платиха пари и сега е в психиатрична клиника.

В Буча войниците започват да плячкосват празни къщи и магазини: "От самото начало нямаше какво да се яде, взехме консерви и хляб. Живеели в мазетата на многоетажни къщи - в единия край живеели местни жители, а в другия - руски войници.

"Ако местни жители стъпят на наша територия, биват залавяни, разпитвани и почти веднага убивани. По телефоните си те изпращаха информация за местоположението ни на ВСУ. Имаше моменти, в които минаваше човек на колело и след минута ни удряше с много точен изстрел. Имаше такива сцени - той караше колелото си, снимаше всички ни с телефона си, на каската му беше написано "Воин на светлината", а на велосипеда - "Воин на светлината", ***. Хванаха го и го убиха веднага".

В същото време Сергей казва за снимките на масовите гробове от Буча, че "има и инсценировки". На някои кадри той разпознава ями, които самите руски военни са изкопали, за да замаскират танка: "А на снимката до него има кръст. Но това не са гробове, знаем го. И казват, че има мъртви тела. Сергей не обяснява това противоречие със собствените си думи, че местните войници са стреляли по местни жители, защото са подозирали, че помагат на ВСУ.

Военните пиеха много, казва Сергей. Алкохолът се намираше навсякъде - в домовете, в магазините. Водка, уиски, бърбън, тинктури, джин, ром, коняк, грапа и чача. Но ако в този момент пристигнат координатите на целта, те излизат и отиват да стрелят пияни.

- Изтрезняваха от адреналина?

- Не съвсем. Те се настреляха и продължиха да пият.

В дните, когато имаше затишие, се печахме по дворовете. Местните жители не идваха. "Всички знаеха, че ако излязат от мазетата на къщите, ще бъдат застреляни. Това им беше казано веднага след като пристигнахме в Буча. Когато обикаляха къщите и разчистваха тези, които работеха за полицията, за ВСУ, документи, телефони... Всъщност те прибираха всички мъже.

- И какво са правили с жените?

- Различно. Аз нищо. Първата ми батерия също.

Танкът дори не се движеше

Задачата е да обстрелват Ирпен, на пет километра от Буча. В продължение на две седмици артилеристите стрелят всеки ден, а пехотата се опитва да превземе града. "Нашите направиха три-четири пробива там, но не можаха да отидат по-далеч от петстотин метра, камо ли да го вземат. Украинците имаха танкове, а нашата пехота беше на БМП - той няма как да пробие танк. Всеки ден се връщахме със загуби.

Казаха им, че скоро ще бъдат заменени. "Казват, че скоро ще дойдат и други. Сега ще вземем обезщетението - и ще ви заменим. Скоро вече". Но никой не дойде.

На 19 март украински артилерийски снаряд удря руския танк. Той се взривява и запалва, настава паника, огънят се разпространява върху съседните танкове, накрая един от тях е спасен, а шест изгарят - разказва Сергей.

Всички дрехи, от спални чували до панталони, дори бронежилетките с каски и картечници, са изгорени заедно с танковете.

Ден и половина по-късно били издадени нови оръжия, а след два дни пристигнали два танка. Единият нямал скоростен лост, а другият, от 1964 г., изобщо не стрелял. "Той дори не се движеше - постоянно се захранваше с кабели от другия автомобил." Никой не получи нови неща.

Руските военни не успяват да превземат Ирпен. На 2 април, когато Министерството на отбраната обявява изтеглянето на войските от направлението Киев-Чернигов, ротата на Сергей е обстрелвана в продължение на шест часа - "не можеха да излязат. След като изчакаха още един час, който мина без нито един изстрел, те излязоха от мазетата си, изстреляха по 28 снаряда по украинците и потеглиха обратно. Почти всички танкове бяха изгорели, така че 40-те войници трябваше да разчитат на трите налични.

Всички те са на 19 г. И сега ги няма

Полкът на Сергей се връща в Русия през Беларус. Още на първата спирка две роти от по 90 души искаха да напуснат. Но командирите им ги убеждават, че всички ще отидат в затвора - и ротите се запазват.

В Белгород те остават две седмици на палатки в гората, а за да отидат до града и да си купят храна, трябва да използват камион - защото "и там не ги хранеха, нямаше дажби суха храна". Там Сергей два пъти пише заявление за напускане и отказ от специални операции - и "така или иначе не се получи, дадохме ги на командира на полка - той дори не ги прочете".

19-годишният Антон от Иваново разказва, че неговите другари по оръжие са били "заплашвани с военен съд, бити и им е било крещяно, че ще бъдат застреляни в гърба, ако се обърнат и си тръгнат. "Но някои момчета просто така, без да докладват, си тръгват, слагат оръжията си в караулното помещение и си тръгват. Те си тръгваха през цялото време. Комуникационният батальон, който беше 60-80 души, например, отказа да отиде изобщо. Искаха да отведат командира с белезници в Иваново".

"Знаеш ли, там имаше момчета, които бяха фанатици, които доброволно се съгласяваха за месец, за три месеца по договор. Те влизат в битка с нас, влизат, после се обръщат направо на бойното поле, слагат оръжията си, казват "Свърших" и си тръгват. В крайна сметка и ние просто се качихме на стоп".

- Какво се случи? Защо?

- Ами... загубите там са големи. През май от много батальони са останали около 10 души. И това се отразява много на психиката. Когато започнах да стрелям по хора, разбрах, че е... трудно... А те дори не изпратиха убитите момчета у дома. Погребаха ги точно пред мен. Много рядко се случва да натоварим 200 автомобила. Особено когато навън беше почти 40 градуса. Те просто се разлагат веднага. Те не казват нищо на родителите им, а просто казват: "изчезна безследно". Там има много момчета, чиито договори изтичат след месец или два. Всички те са на 19-20 години. И сега ги няма. За родителите им те просто изчезват. И когато се прибирах у дома, на границата видяхме мъже, които искаха да отидат на война. Но те не разбират какво е то. Не така ги показват по новините.

- Вие сте снайперист, казвате, че сте във войната от две седмици и сте участвали в три сражения. Броили ли сте колко хора сте убили?

- Няма време за броене.

В селото има 21 къщи. Превзехме го за седмица и половина

В средата на април Сергей е изпратен обратно в Украйна. По пътя към границата един на пръв поглед нов танк се разваля - двигателят му се загрява до 120 градуса на всеки три километра. "Не можеш да шофираш така, трябваше да спрем и да изчакаме да изстине. Ремонтираха го 12 дни и веднага след като го свалиха от КАМАз-а, който доставя техниката до украинската граница, го прехвърлихме през линията - и след пет километра той отново закипя. Сега е закаран в Луганск за ремонт, но там не успяхме да го поправим отново."

През цялото това време, казва Сергей, е мислил как да избяга. "Всеки ден се събуждах с мисълта, че искам да се откажа." Но в крайна сметка се озовава в Буханка, която го отвежда на фронтовата линия без танк като втори стрелец на друг екипаж.

Сергей е доведен близо до Изюм. "Но нашият полк не го превзе. Стояхме там само един месец и не изстреляхме нито един изстрел от артилерията. Смазвахме танкове и копаехме окопи. През нощта ходехме на патрули. Там поне носят храна.

Отрядите, които отиват в Изюм в началото на април, не могат да се измъкнат оттам: "Имаха тези жокеи. Танкистите ни разказваха как пускаш танка там, мислиш да си тръгнеш - и веднага пристига Javelin. (Javelin е американска преносима противотанкова ракетна система, която се доставя на украинските войски от САЩ).

От близкия Изюм Сергей е изпратен да превземе моста, чието име вече не помни, на 20 километра от Лисичанск. Украинските войски са стояли на хълм и обстрелът е попречил на поставянето на понтоните. "Ние също просто стояхме там. Ние не стреляхме. Не знам защо. А танковете, които се отправиха към реката, планирайки да я прекосят с понтони, не се върнаха оттам." Някога около и покрай пътищата е имало гора - през април тя е била изпепелена от артилерията, казва Сергей.

Полкът му тръгва по посока на Лисичанск. Там на военните било казано да превземат село Берестово, което се намирало на пътя, откъдето се виждали всички гори наоколо: "Двадесет и една къщи. Превзехме го за седмица и половина."

По време на една от стрелбите един снаряд не излезе от руския танк - той се взриви направо в цевта. "Цялата кула се взриви. Всички, които са били вътре и са стояли наблизо, са изгорели." Сергей обяснява инцидента с факта, че снарядите са били нови - ТБС (термобарични), "никой не е знаел как да борави с тях, почти никога не са били използвани и не знаят как да боравят с тях".

Носеха се слухове, че в близост до Лисичанск има три полка на ВСУ с 1500 войници, а в завода край Лисичанск - пет хиляди. "По онова време бяхме много малко - два полка се сляха в един и все пак останаха 300 души. И почти нямаше хора над 20 години. Всички бяха призовани и подписаха договор с подразделението, без да мислят, че могат да попаднат във войната."

От 600-те души, дошли от Беларус през февруари, в батальона на Сергей е останала само една рота от 90 души, казва той. Според Антон, друг военнослужещ на договор, при всяка кратка битка той е виждал "около 10 ранени и около 10 убити".

Както Антон от Иваново, така и Сергей от Краснодар твърдят, че украинската артилерия "два до четири пъти на ден" използва касетъчни и фосфорни бомби, забранени от Женевската конвенция. Руските части също разполагат с касетъчни бомби, като Антон твърди, че те са били изстреляни "само в отговор", а Сергей - че "не им е било позволено да използват тези оръжия".

Или отиваш в затвора, или се връщаш обратно

През юли полкът на Сергей е изтеглен в Попасна - "град от руини, разрушен и от двете страни, където всеки ден летят бомби от ВСУ" - и той бяга. Предава оръжието си на командира си и си тръгва. С него бягат още седем души от различни градове.

На 10 юли на границата край Първомайск те срещат подполковник от граничната служба и му казват: "Напуснахме войната, какво да правим?" Според Сергей той отговорил: "Не сте единствените тук, всеки ден виждам стотина от вас, точно сега ще дойде камион и ще ви закара в центъра за разпити на ФСБ.

Войниците не са били разпитвани там дълго време, казва Сергей, просто са се чудили на разказите за убитите: "Те казват, че тук няма жертви", свиват рамене следователите. От Каменск-Шахтинск един приятел взема Сергей с кола. Той не отива в своето отделение. За петте месеца на войната получава около 700 000 рубли, приблизително 140 000 на месец.

Няколко седмици по-късно Сергей е извикан на разпит във военното комендантство. "Питаха ме кога съм напуснал военната зона, защо. Казах, че ми е писнало, и показах видеозапис на нашата дивизия в Буча, разбита и изгорена. Освободили го.

А на 23 септември Сергей отново е призован от военния прокурор. Дават му направление за медицински преглед и му казват: "Имате два избора. Или отидете в затвора, или се върнете там (на фронта)".

Прекарал три дни в игра на видеоигри и решил да не ходи никъде. Говори с адвокат и сега има две възможности: да получи условна присъда за нарушаване на договора и неподчинение на мобилизацията или да представи удостоверение от психиатър в службата за военно постъпване.

Друг военнослужещ на договор Сергей Боков от Урал, който през май разказа как неуспешно е отишъл да превземе Киев, успя да замине за Казахстан в неделя и планира да получи хуманитарна виза в Германия.

Антон от Иваново отново заминава за фронтовата линия на 25 септември.