Наивна радост: Защо Македония никога няма да стане член на благоденстващ ЕС

Макар и свален от власт, с огромното съдействие и натиск от „колективния Запад“, Кирил Петков успя да свали българското вето за членство на Македония в ЕС

Ключови думи: Европейски съюз, Македония, война Украйна, Кирил Петков, глобалисти, либерали, Давос, Турция, Албания, Алексий Арестович, Александър Лукашенко, Владимир Путин, Русия

Решението на българските власти „да пуснат“ Македония (която върви в комплект с Албания) в ЕС веднага подбуди всеобща радост у привържениците на либерал-глобализма у нас, за които целият свят трябва да се събере в единна организация, управлявана от един център за взимане на решения. Но много признаци сочат, че е налице прибързана, твърде наивна радост. Новината за Македония леко засенчи другата подобна – че Европейският съвет е дал в петък на Украйна и Молдова статут на кандидатки за членство в ЕС. А това вече подбужда сериозни съмнения за бъдещето му.

Европейският съюз отдавна не е сравнително компактната организация Европейска икономическа общност (EИО) от 70-те и 80-те години на миналия век, в която голям брой богати страни можеше успешно да подпомага няколко бедни такива, като Гърция и Ирландия, за да се получава някакво справедливо разпределение на ресурси и всеобщо благо.

Когато през 1973 година Ирландия встъпва в Европейската икономическа общност, това е страна с огромна бройка изтичащо навън население; от която младите хора бягат с бясна скорост, за да емигрират основно в Британия, Канада, САЩ и Австралия. Само 15 години по-късно тя е вече държава, която не просто се е справила успешно с този проблем, а сама е станала примамлива за имигранти. Ирландците винаги са повтаряли, че дължат икономическия си успех тъкмо на ЕИО. 

За същия срок членство България не просто не е решила проблема с изтичащото население, а той дори се задълбочи, подпомогнат от свободното пътуване из Европа. България не е решила всъщност нито един от основните си проблеми, а много от тях застрашаващо е задълбочила. Това е видно с просто око сега, когато мнозина с удивление установиха, че 15-те години в ЕС са отгледали чудовище - огромен процент хора, ненавиждащи Брюксел, които, поради липса на друга алтернатива, са отправили русофилски взор към Москва. Те са напът на следващите избори дори да издигнат на власт у нас партия/партии по кремълски вкус. Още по-изненадващо е, че тази огромна група включва в себе си и голям процент български емигранти, които от Лондон, Париж, Ванкувър, Копенхаген, Чикаго или Мелбърн, очевидно ненавиждащи факта, че са били принудени от икономическата безизходица в Родината си да емигрират, гласуват за българската русофилия, възхваляват Путин и мечтаят той да донесе своя „руски свят“ и в България. Просто ЕС е вече нещо съвсем друго, което не е в състояние да постига резултатите от миналото.

Наместо малка икономическа организация за преразпределение на блага, превзелите го либерал-глобалисти превърнаха Брюксел в огромно глобалистко образувание. Структури от такъв либерал-глобалистки тип могат да съществуват единствено ако в тях се вливат членове с някаква нетна стойност, които внасят нещо. Съвременният либерал-глобализъм функционира на принципа на постоянното акумулиране на печалби, а не на раздаването им като в приют. Достатъчно е да се проследяват дебатите на ежегодните сбирки в Давос, където 80-90-годишните собственици на най-влиятелните световни банки, и разни борсови спекуланти на същата възраст, обсъждат основно това – как планетата политически да се нагоди към техния безкраен (и безсмъртен) апетит за печалби.

Дебатите в Давос обаче са в ярък дисонанс с действията на Брюксел напоследък - раздаването наляво и надясно на покани за членство на всеки бедняк, който се появи на входа на ЕС и си поиска такава. През изминалите години единствените желаещи за Брюксел са все страни от тип „бродяга“, чиято последна надежда е да се доредят до гишето, където раздават пари и плюскане. А и двете идват от краен брой богати страни, една от които – Великобритания, с ужас избяга от там. Тоест, тези с огромни възможности да плащат са малцинство, а онези, които са отворили гърла, като малки гладни лястовици, и чакат да им се дава - растат. Няма икономист, който би успял да състави формула, по която подобна структура да функционира безаварийно дълго време и да не се разпадне с гръм и трясък. И то точно с гръм и трясък, защото ако ЕС бе просто хлабава икономическа организация, би могъл с лекота да се реформира, а ако това не помага – безболезнено да прекрати съществуването си. Но превърнат от завзелите го либерал-глобалисти в огромна (почти) държава – със свое раздуто правителство, с парламент, с безкрайна бюрокрация, с всички орнаментики, характерни за империите, неговото разпадане има вероятност логично да следва начина, по който исторически са свършвали и те. 

Възможността Македония, Албания, Украйна и Молдова да си останат вечно поканени е допустима покрай примера на Турция. Тя кандидатства за член на ЕС през 1987 година. Преговорите с нея започнаха през 2005 и не са свършвали до момента. Но всички са наясно, че и никога няма да приключат. Ердоган използва тези преговори, за да се саморазправи с армията. В Турция тя имаше по конституция задължението да е страж на светската държава. Основополагащият договор на ЕС обаче забранява на военните да се месят в политиката. След като с Брюксел на уста смачка политическите мераци на военните си, днес самата Турция не гори повече от желание за членство, и пренастрои основната си държавна стратегия към сближаване с останалите тюркоезични народи. В картата на турския свят, която постоянно се рекламира на официално държавно ниво, България също заема важно място.

Изводът само дотук е, че или поканените ще си останат в това положение завинаги. И че самата покана е вид инструмент глобализмът да ги държи в послушание, което те ще правят до момента в който стигнат до заключението, че покана не значи членство. Или в един момент основните донори сами ще разрушат цялата конструкция на ЕС, защото тя, с натъпкването в нея на всички бедни европейски покрайнини, ще е вече заплаха за собствените им просперитет и сигурност. А такова разпадане, по причини, които бяха отбелязани по-горе, съвсем няма да е безболезнено.

Тук обаче говорим само за икономическата част от онова, което в момента е ЕС. В политическата нещата са дори още по-зле. Решенията в Брюксел се взимат единствено с единодушие, каквото ще е немислимо да се постига при такъв огромен брой страни. За известно време единодушието може някак си да се случва на принципа на рекета и извиването на ръце: гласувай, иначе ще ти спрем субсидиите. Но подобен подход няма да е вечен. Правителства, които се поддават на такъв натиск, и решат да са винаги съгласни в разрез с националните интереси на страните си, все някога ще бъдат заменени от по-твърди от унгарски тип. Може би началото на тъкмо такъв процес забелязваме в момента и в България.

ЕС дори в момента не успява да вземе единни решения по редица важни въпроси, свързани с Русия. Една част от членовете продължават да си купуват нефт от Путин, помпайки му икономиката и войната, друга – газ, трета – и двете. Това никак не прилича на единна организация.

Поприкритите под повърхността на глобализирания Брюксел противоречия на страните членки, чиито пукнатини агресията на Русия в Украйна успя да направи видими и с просто око, могат да се превърнат в разломи съвсем скоро, ако войната се разрасне. Тя в момента изглежда като в задънена улица, отпратена изцяло в югоизточните райони на Украйна.

Но има много сигнали, че различни играчи полагат неимоверни усилия конфликтът да не приключва, а да продължава дълго и изтощително.

Сред тях – каква изненада – са и самите либерал-глобалисти. Още в книгата си „Голямото зануляване“ от 2020 година идеологът на съвременния либерал-глобализъм Клаус Шваб предвижда, че крайната цел на идеологията е да се построи единна световна диктатура. Което, според написаното от него, няма как да стане по мирен път. Но едно е да се четат теории, а друго – да се наблюдава как на практика глобализмът налива масло в огъня на тази война.

На 20 юни - в момент на рядка откровеност - съветникът на украинския президент Володимир Зеленски – Алексий Арестович, разказа защо либерал-глобалисткият свят не дава обещаните тежки оръжия на Украйна, с които досега щеше да е помела руската армия. Когато една държава побеждава във война, независимо колко разрушения е понесла, независимо колко жертви е дала, тя излиза силна от конфликта. Излиза сплотена, с много здраво национално чувство, със силна идентичност, ревностно пазеща всяка брънка на своя, изстрадан с много кръв, суверенитет. Което е точно обратното на света, който глобализмът смята да строи – крехки, разпадащи се държави и единно правителство над тях. За какво им е на глобалистите такава държава насред Европа, която ще дава „лош“ пример на останалите народи?

Откъс от интервю с Алексий Арестович, направено от един от най-известните украински журналисти Дмитро Гордон

Много данни сочат, че в близките дни в конфликта ще се намеси трета страна – Беларус. Натискът върху диктатора Александър Лукашенко да нахлуе с беларуската армия в Украйна не е спирал, но се очаква да придобие нови измерения на срещата му с неговия събрат диктатор Владимир Путин на 25 юни в Санкт Петербург. Няколко дни преди тази среща независими източници от Беларус съобщиха, че знакови беларуски богаташи и техните фамилии в спешен порядък са започнали да се евакуират от страната. Това е сигнал, че хората, които имат вътрешна информация какво предстои, са взели мерки да се спасят. За разлика от Русия, където украинската армия все още не смее да напада с бомби по руски градове, влиятелни кръгове от военните среди на Украйна предупредиха, че поведението им към Беларус ще е коренно различно, ако нахлуе.

А ако пък Лукашенко успее добре да разиграе театъра си, за да оправдае агресията, като взриви нещо на своя територия, за да обвини за това Украйна, то към тази война Русия ще има всички основания да присламчи и цялата кохорта от Организацията на Договора за колективна сигурност. В нея влизат Армения, Казахстан, Киргизстан, Беларус, Русия, Таджикистан, Узбекистан, а като асоциирани членове – Сърбия и талибански Афганистан. Чл 7 от договора предвижда, че ако някоя от страните членки бъде нападната, всички останали ѝ се притичат на помощ. Да си представим обаче, че Лукашенко, притиснат от Путин до стената, си взриви нещо и обвини за това Полша? А диктатор като Путин може да притиска Лукашенко с всякакъв рекет – от ще ти спра суровините до армията ми е в Беларус и ще ти извърша преврат. Какво ще прави тромавият, глобализиран, пропукан и икономически нестабилен ЕС при сценария на развихряща се още повече война под носа му?

Затова радостта на българския либерал-глобализъм от петъчните новини е твърде прибързана, ненавременна и по детски наивна.