Има ли общо между войната в Югославия и тази в Украйна? Как се промениха медийната и политическата среда*

В Украйна всички телевизии излъчват една програма – тази на държавния Перший канал, през 1999 г. в Сърбия пък всички кабеларки имаха различни емисии и следваха различни линии

Ключови думи: украйна, русия, война, сравнение, медии, югославия

Мнозина сравняват днешната агресия на Русия с американската срещу Югославия някога. Би било интересно да се сравни наистина медийната и политическата среда в страните от тогавашния и сегашния конфликт.

Близки и по-далечни сътрудници на Бил Клинтън през годините издадоха книги, в които писаха, че през 1999 година той е започнал да бомбардира Югославия, за да разсее вниманието от прерасналата в национален скандал (дори съдебен) история с Моника Люински (славянски правилното ѝ изписване е всъщност Левински).

Но аз смятам, че онази война е просто рефлекс на всяка империя, която трябва постоянно да се разширява, да завзема нови пазари, където да прехвърля своите вътрешни противоречия. Иначе те започват да я разяждат отвътре и неминуемо в един момент ще я разпаднат на парчета. Точно както сега империята на Путин реши да окупира Украйна.

Тогава обаче Америка успя да откъсне Косово от Югославия (реално от Сърбия), докато сега вече е тъмна Индия как точно ще приключи войната на Путин. Дори американските власти, които в дните преди нея, а и в първия ден след началото ѝ, твърдяхя, че „славната руска армия“ ще завземе Киев до три дни, после станаха по-предпазливи в прогнозите си, а вчера Байдън дори посъветва Зеленски да не се съгласява на никакъв мир с Путин, ако цената за него е откъсване на украинска земя.

Преди 23 години българските кабеларки излъчваха държавната сръбска телевизия РТС, която тогава делеше сателитния си канал с чалга телевизията „Пинк“. Предполагам, че кабеларките я бяха пуснали точно заради турбофолка по „Пинк“, а не заради войната. „Пинк“ не спря чалгата в нито един момент, дори когато няколко бомби паднаха върху нощен влак със спални вагони в Гърделичката клисура, в села около Белград, в автобус с цивилни и избиха доста народ.

Та до 23 април 1999 г., когато американска бомба срути сградата на РТС, уби 16 журналисти, редактори, режисьори, оператори и монтажисти, и тя спря да излъчва за 24 часа, войната можеше да се гледа на живо у нас. Когато бомбата срути РТС и тя нямаше откъде да се излъчва, телевизията на опозиционната Сръбска демократична партия на Зоран Джинджич (вече не помня как се казваше) ѝ преотсъпи за един ден честотите си, за да излъчи чрез тях кратка програма, в която да съобщи кои са убитите журналисти, колко са ранени и какво изобщо се е случило. След 25 април, когато РТС възстанови предаванията си, всички световни сателити отказаха да я ретранслират, поради което вече нямаше как да се гледа и в България. Но и единият месец от началото на агресията на 24 март се оказа достатъчен да науча сръбски.

Сега да сравним медийната среда тогава и днес. В Украйна в момента всички телевизии излъчват единна програма, подготвяна в държавния Перший канал. В Сърбия и Черна гора, които единствени бяха останали по онова време в Югославия, всички телевизии продължиха да излъчват своя самостоятелна програма. Почти всяка партия си имаше своя медия и си водеше пропагандата по нея. Милошевич не забрани нито една. Най-вресливо срещу него бе радио „Б-92“, което се обявяваше за независимо, но реално денонощно работеше за Сръбската демократическа партия на Джинджич, която пък бе проамериканска. Неслучайно след войната американците помогнаха на Джинджич да вземе властта, макар и за кратко, защото бе убит.

Друг виден опозиционер - Вук Драшкович, лидер на Сръбското движение за обновление, също имаше вестник и телевизия. А по време на войната дори се оказа в правителството на Милошевич като министър на информацията. Негови са крилатите думи: Дори клозета в двора на баба ми е по-стар от Америка.

Формално демокрацията в Сърбия не бе премахната в нито един ден от бомбардировките. Джинджич всяка седмица напускаше страната, за да обикаля западните държави, връщаше се, и никой не го закачаше. Президентът на Черна гора Мило Джуканович, който беше пръв приятел на Милошевич, малко преди първите бомби да завалят над Сърбия, се извъртя и стана пръв приятел на американците. Не е ясно дали Милошевич е имал желание да му направи преврат или не, но такъв не се случи и Джуканович си е жив и здрав и до днес. Като междувременно - през 2019, се извъртя още веднъж, та се врече в другарство на Путин. Всичко това изглеждаше много странно на фона на американската пропаганда, че в Югославия съществува диктатура, но фактите са такива.

В същото време не може да се каже, че американските медии по време на онази война са били рупор само на Клинтън. Външният министър на Югославия Живадин Йованович бе всеки ден в ефира на Си Ен Ен, които му осигуряваха и преводач, понеже той английски не знаеше.

В днешна Украйна Държавната Рада продължава да работи. Всички партии са там, без две, които бяха проруски, а голяма част от техните депутати просто изчезнаха след агресията. Някои се заявиха от Русия, други не е ясно къде са.

По-скоро, ако трябва да се прави сравнение с днес, единственият, отличаващ се от всички, е Русия. Там има цензурен орган, нарича се Роскомнадзор. Той забрани вече всичко, което шава. Не е забранил само Ютюб - загадка е защо не го е направил. Може би Кабаева е помолила Путин за това - в империите решенията не рядко са плод на лични щения на диктатора и близките му. Руските медии днес приличат по-скоро на нацистките в Германия през 1939 година. Ако някой си е направил труда да чете разпечатки на техните предавания - има ги в Националния архив - веднага ще усети огромната им емоционална и пропагандна близост. Особено по отношение на Полша - същите закани, които в момента руските пропагандисти сипят по Полша, заплашвайки да е следващата, която ще бъде бомбардирана, са можели да се чуят по германското държавно радио (все едно Россия 1) и по германското международно радио, излъчващо за чужбина (включително на български) - радио Донау (все едно „Раша тудей“ и „Спутник“).

В Русия опозиция вече няма. Единствената медия, която властите (почти) не контролират, е „Независимая газета“, но тя обаче редовно излиза с празни полета по страниците си, защото цензурата е забранила съответните статии.

На видеото е клипът към песента „Обичаме те, отечество наше“, който се излъчваше на всеки кръгъл час по РТС в дните на войната срещу Югославия.

*Заглавието е на редакцията