Тероризмът помага да се постигнат по-бързо облагите за исляма, които другите искат любезно

Християнството от самото начало е обект на омраза, примесена с презрение, за исляма, смята проф. Реми Браг

Ключови думи: Реми Браг, ислямизъм, тероризъм, ислям, новини, атентати, Франция

“Ислямът и ислямизмът наистина са различни, но аз виждам разлика по-скоро в степента, отколкото в същността. Ислямизмът е забързан, шумен, неподреден ислям; ислямът е търпелив, дискретен, методичен ислямизъм. Целта на исляма от самото начало не е била обръщането в религията на целия свят, а неговото завладяване - не непременно военно. Той се стреми да установи режими, при които да бъде в сила една или друга форма на ислямския закон, така че техните поданици да имат интерес в дългосрочен план да променят вярата си”, изтъква в интервю за "Фигаро" Реми Браг, френски философ, специалист по средновековна арабска и еврейска философия, почетен професор в Университета Пантеон-Сорбона.

- Няколко дни след обезглавяването на Самюел Пати, ислямизмът взе три нови жертви в църквата “Нотр Дам” в Ница. Какво мислите за този нов атентат?

- Същото нещо като много хора, освен, разбира се, лъжците с крокодилски сълзи, и онези, за които убиецът е “мъченик”: скръб и състрадание към жертвите и техните близки, гняв към убийците, още повече към онези, които ги манипулират, а още повече към онези, които намират извинения, срам пред малодушието на войнствените речи, от които нищо не следва. Във всеки случай, няма никаква изненада. Причините бяха налице, как да се изненадваме от техните последствия? Сред причините е една безконтролна имиграция, социални мрежи и проповедници, които подклаждат омразата. А сега чуждестранни държавни глави се възползват от възможността да оставят недоволството на своите поданици да се развихри срещу мишени без никакъв риск за тях самите.

- За пореден път ли Франция става прицел като християнска нация?

- Но разбира се, как да не видим очевидното? За тези хора Франция е главно християнска нация и няма значение, че много от нас отхвърлят с отвращение тази котва. Така както ние наричаме “мюсюлмани” всички, които живеят или идват от ислямски страни, така и те възприемат като “християни” всички онези, които живеят на християнска или бивша християнска земя. Но християнството от самото начало е обект на омраза, примесена с презрение, за исляма. За него това е остаряла религия, която е предала посланието на Иса (Иисус), който подправя Евангелието (в единствено число), за да изтрие вестта за идването на Мохамед. В някогашния мюсюлмански град християнството, както и юдаизмът, е бил толериран, доколкото това е в интерес на господстващия ислям. Християните плащали специален данък и трябвало да се подчиняват на правила, целящи да ги унижат (Коран, IХ, 29), за да разберат, че е в тяхна изгода да преминат към “истинската” религия.

Това, че мнозинството от мюсюлманите в днешна Франция, са обективно на дъното на социалната стълбица, се преживява не само като нещо мъчително (каквото е наистина), но и като противоестествена ситуация и при всички случаи като противоречаща на божествената воля. За много мюсюлмани Републиката е само форма на режим, който засяга повърхността на страната, в която е установен. Франция е страната на кръстоносците, страната на колонизаторите. Тук действат няколко исторически лъжи: тази за постоянство на спомена за кръстоносните походи в арабския свят, който ги е забравил до ХIХ век; за приемствеността между кръстоносните походи и колонизацията, докато техните цели са били напълно различни; за сговор между колонизатори и мисионери, докато първите са гледали на вторите с лошо око и дори са го гонели от време на време.

- В този контекст, какво да мислим за затварянето на църкви?

- Показателно е, че днес се взема решение за затваряне на места за поклонение, които са предимно църкви, до ново нареждане. Можем да разберем причините, свързани с общественото здраве. Но това затваряне по ирония на съдбата отговаря напълно на онова, което искат “ислямистите” в дългосрочен план. Дори и да не е взето това решение, за да им се угоди, те не биха могли да мечтаят за нещо по-хубаво…

- Значи не само светският характер и свободата на изразяване са проблемни, но и нашата история, култура, нрави. Приемате ли тезата за сблъсък на цивилизациите?

- Тези две свещени крави, светският характер и свободата на изразяване, а заедно с тях  възхваляваните “ценности на Републиката”, насочват към нещо много по-старо, което е направило възможно едно основополагащото разделение в християнството. Не разделението между религията и политиката, както често повтарят. А по-фундаменталното и по-широко разделение между религията и правилата за добро и зло. В християнския свят, както и в следхристиянския свят, последният критерий за добро и зло е съвестта. Понятието “сблъсък на цивилизациите” е на мода от книгата на Самюъл Хънтингтън, която, признавам, не съм чел… Във всеки случай тя е двусмислена. По-скоро бих говорил за сблъсък между две системи от норми и дори между два божествени закона: единият, търсен от разума и съвестта, създадени от Бог, другият - продиктуван от книга, Корана, и от поведението на Мохамед, който го получава, без да добавя или изважда нищо от него.

- Как да разделим тероризма от ислямизма и ислямизма от исляма?

- Разбира се, трябва да направим нужните разграничения. Тероризмът е тактика, която далеч не се практикува само от ислямистите. Спомнете си 80-те г. на ХХ, бандата “Баадер” в Германия и Червените бригади в Италия. Палестинците, които убиха израелските спортисти на Олимпийските игри в Мюнхен, разбира се, бяха мюсюлмани, но те действаха преди всичко по националистически подбуди.

Тероризмът дори не е умна тактика. Неговият зрелищен характер събужда противника и рискува да провокира сепване. За разлика от кучето, на котката се гледа добре в исляма. Много по-опасна от ноктите обаче е кадифената лапа. Но тероризмът може да има сплашващ ефект. Вижте предпазливостта, с която нашите медии се самоцензурират. Няма нужда от закон срещу богохулството, неговата забрана вече е възприета вътрешно. Косвено, тероризмът помага да се постигнат по-бързо облагите за исляма, които другите искат любезно.

От нас се иска да не смесваме исляма и ислямизма. Държавни лидери начело с Ердоган насочват в момента омразата срещу Макрон и Франция, защото е нападнал ислямизма. Според тях ще има атаки срещу исляма и дори срещу мюсюлманите. С това те показват, че интелектуалната и морална грижа да не се правят амалгами, е само наша и те не се колебаят да практикуват в голям мащаб.

Ислямът и ислямизмът наистина са различни, но аз виждам разлика по-скоро в степента, отколкото в същността. Ислямизмът е забързан, шумен, неподреден ислям; ислямът е търпелив, дискретен, методичен ислямизъм. Целта на исляма от самото начало не е била обръщането в религията на целия свят, а неговото завладяване - не непременно военно. Той се стреми да установи режими, при които да бъде в сила една или друга форма на ислямския закон, така че техните поданици да имат интерес в дългосрочен план да променят вярата си.

В източниците на исляма, а именно в Корана, в изявленията на Мохамед (Хадисите) и официалната му биография (Сира), има по малко от всичко, включително доста захаросано. Но има и солено - всичко, което е необходимо, за да се легитимира употребата на най-лошото насилие. Мохамед е знаел как да прощава на онези, които, след като са се борили срещу него, накрая са приели претенцията му, че е “пратеник на Бог”. Но той е карал да се убива, без значение на възраст или пол, онзи, който се осмели да го отрече, дори да се подиграе. Коранът казва впрочем, че Пророкът е “най-прекрасният пример (XXXIII, 21). Наред с многото мирни мюсюлмани, винаги ще има брадати мъже, от които да черпи вдъхновение.

- Как да се справим с този континуум, без да смесваме мюсюлманите, интегрирани в европейската цивилизация?

- Първият проблем е да знаем с кого искаме да водим диалог. През повечето време си мислим, че трябва да говорим с асоциации, които твърдят,  че представляват исляма. Представяме си го като “религия” или “вероизповедание” - тоест по модела на християнството. Ислямът обаче е преди всичко Закон. Той е задължителен, допълнителните дела на благочестие, като например суфийската мистика, не са задължителни. Именно шариатът определя ритъма на молитвата, установява точно празниците и жертвоприношенията. Всеки, който признава този закон като суверенна власт и следователно му се подчинява, е мюсюлманин, а не само е с “мюсюлманска култура”.

Хората, които произлизат от ислямски страни и идват в Европа, могат да се интегрират в икономическата система, да намерят жилище, да научат езика на приемащата страна. И е благочестиво дело да им помогнем. Те трябва да споделят принципите, които управляват приемащата страна, и да приемат нейните правила. Широко разпространена илюзия е, че може да се използват западните науки и технологии, без да се възприеме мисленето, “манталитета”, които са ги направили възможни. По същия начин човек може да живее в една държава, без да споделя нейната култура и нрави. В този случай, прочутото “съвместно съжителство” всъщност е “отделно съжителство”.

За да имат желание “мюсюлманите” да се интегрират по-добре в европейската цивилизация, първата стъпка е тази цивилизация да породи желание да се чувстват добре в нея. Тук топката е в нашето поле.

Със съкращения. Превод от френски Галя Дачкова за сайта Гласове.бг.