Страхуваме се да упражняваме професията си, нуждаем се от защита

Най-често за пациентите сме „убийци“, „некадърници“, нужна е полиция пред Спешния център, казва началникът на Спешното отделение в Бургас д-р Здравка Инджова

Ключови думи: спешно отделение, умбал-бургас, агресия, д-р здравка инджова, интервю

Д-р Здравка Инджова е началникът на Спешното отделение в УМБАЛ-Бургас. Тя има специалност по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Разговаряме с нея по повод небивалата агресия от страна на пациентите към спешните медици, която през последните години се засилва. По този повод д-р Инджова и колегите й поискаха днес полицията да осигури екип, който да дежури пред Спешното отделение, поне през нощните смени, защото ситуацията ежедневно излиза извън контрол.  

-Д-р Инджова, често ли ставате обект на агресия от страна на постъпващите в Спешното отделение на УМБАЛ-Бургас?

-Ежедневно. Не става въпрос само за физическа агресия, а и за вербална. Обиждат ни жестоко, заплашват ни. Обикновено не се стига до бой, а само до жестоки обиди към нас. Рядко са случаите на директни нападения, като дори повечето от тях са били на пациенти, които са били в неадекватно състояние – дрогирани или пияни. Вебалната агресия обаче е действително ежедневна. За пациентите ние нерядко сме „некадърници“, най-често сутрин „убийци“, понякога и „боклуци“. Не искам да навлизам в подробности. В последните дни наша санитарка бе ритната от пациент. Вече ние е страх да упражняваме професията си.

-Какво може да се направи да се прекъсне тази порочна практика? Какви са вашите искания?

-Имаме охрана пред Спешния център, за което сме много благодарни. Смятаме обаче, че би било много по-добре и екипитени ни биха били много по-спокойни, ако тук има полицейско присъствие пред Спешния център. Поне през нощта. Абсолютно вярно е, че винаги, когато сме потърсили полицаите, те винаги са се отзовавали. Но минава известно време докато те пристигнат. Време, през което могат да се случат много неща. Имали сме ситуации, при които придружители на пациенти са вадили пистолет. 

-Придружителите?

-Да, те са основните агресори. Нахлуват в Спешния център, ритат врата, влизат по двама-трима, крещят, викат. Не можем да работим така. Блъскат и чупят каквото им попадне пред погледа. Ние няма какво да направим и просто седим и чакаме да им мине... Имаме паник бутон, но докато дойде охраната или полицията, всичко вече е приключило. После дори не могат да ги намерят.

-Колко човека охрана има по време на нощно дежурство?

-На входа имаме един човек, отстрани още един и един началник на охрана. Непосилно е за един човек да се справи с агресивните хора. Подчертавам – влиза пациент и започва да размахва пистолета. Какво може да направи охранителя? Ами ние? Безсилни сме! Например, като има катастрофи, се събират по 5-6 човека отвън. Имаме вечери, през които отвън, пред Спешния център, все едно има концерт. Нищо не можем да направим. 

-Защо има такова отношение към спешните медици?

-Причината е много комплексна. Медиите са само малка част от цялата верига на проблемите, които са започнали отдавна. Едва ли е тайна това, че с години наред се насажда негативно отношение не само към лекарите, но и към медицинските специалисти като цяло. Вероятно има някакво основание, което обаче непрекъснато се мултиплицира. Грешките се преекспонират, а никой не показва огромните усилия, които хората в спешните центрове полагат ежедневно. Средната възраст на специалистите в Спешния център на УМБАЛ-Бургас, но и като цяло в страната, е над 55 години. Работим на около 50% капацитет, в огромно напрежение, с много извънреден труд. Въпреки всичко, включително обидите и огромното огорчение, което изпитваме понякога, ние продължаваме да работим. Много сестри напуснаха заради огромното натоварване.

-А откъде е тази агресия в хората? Как си обяснявате поведението им?

-От една страна е насаждането на негативното отношение, но определено не е само това. Модерните хора са агресивни и изглежда стават все по-агресивни. Това е нещо изключително интересно. Работила съм много години и забелязвам, че тези негатвни емоции обхващат все повече възрастови групи. Не можем да сме застраховани дори от агресивно поведение от страна на интелигентни, образовани хора и това е много тъжно. 

-Можем ли да дадем пример от последните месеци за човек, чието отношение към вас е оставило трайна следа в спомените ви?

-По време на COVID-19 кризата взимахме проби. При нас дойде пациент – без значние мъж или жена – се обърна към мен и каза: „Пак ли ще фалшифицирате?“. Аз в ступор го попитах какво има предвид, а той продължи: „Както винаги правите“. Какво трябваше да направя в такава ситуация? Как да реагирам? За себе си мога да кажа, че опитвам да съм толерантна към пациентите и предпочитам да съм любезна. Не съм провокирала по никакъв начин, казах „Добър ден, заповядайте, седнете“. Това е само един пример от хиляди.

Друг случай е преди няколко дни по време на нощна смяна. Пред Спешния център паркира кола, от нея излиза едро момче със съпругата си и започва от входа да вика: „Ще ви избия! Ще ви убия! Ще ви уволня всичките!“. Без никой нищо да е казал. Взехме жена му, той блъска по вратата. Два часа след като жена му излезе от отделението усмихната, той почна да се извинява. Но още със слизането си, той започна с агресията. 90% от придружителите, които идват с по-тежко пострадал пациент, правят същото. Можем да напишем цяла книга, ако съберем всички случаи, в които хора, които трябва да лекуваме, се отнасят с нас по този начин.

*В интервюто са ползвани въпроси и от други медии