Светът се усложнява, стратегията на Борисов да балансира тихомълком между глобалните играчи ще става все по-трудна

Българският премиер няма никакви основания да се смята за значим международен политик, в ЕС вървят много съществени процеси, в които не участваме, смята Владимир Шопов

Ключови думи: Владимир Шопов, Китай, Съединени американски щати, Русия, Бойко Борисов, външна политика

Продължаваме серията от обзорни интервюта с политически анализатори в края на годината. Идва ред на политолога Владимир Шопов - консултант, солиден изследовател и колумнист с дългогодишен опит. Акцент в случая са външно-политическите процеси, които той следи приоритетно.

- Г-н Шопов, с какво ще запомните 2019 г. от гледна точка на международната политика. Бихте ли отличили събитие на годината?

- Голямото събитие на отминалата година е трансформацията на отношенията между САЩ и Китай, превръщането им в конкурентен сблъсък. Това може и да беше неизбежно, но вече се превръща в основна геополитическа реалност, спрямо която буквално всяка страна ще трябва да се позиционира. И тук търговската война далеч не е централната точка на сблъсъка, макар да концентрира в себе си напреженията между двете страни. Става въпрос за много по-широк конфликт на няколко нива – технологично, икономическо, гео-политическо. Нещо повече, той няма да изчезне с евентуалното непреизбиране на Доналд Тръмп. Този сблъсък е дългосрочен. Другото съществено събитие, в Европа, е всъщност тенденция. И тя е ускоряването на разбирането, че ЕС трябва да е самостоятелен, автономен център на власт и влияние в глобалната система. Тя вече се приема от множество политически елити на „стария континент“. Това също е дългосрочна тенденция.

- Как се представи България на международното поле?

- България има дипломатически капитал, който отдавна е на санитарния минимум. Ние просто нямаме геополитически гръбнак, манталитет, ресурс и структура. Нямаме външнополитическа мисъл, дебат и общност. Това, което правим, е производно на политически страх, чиновническо удобство и институционална инерция. България реално е статичен бенефициент на принадлежността си към ЕС и НАТО, тя е в това положение от дълго време и в момента не се случва абсолютно нищо, което да подсказва някаква промяна. Ние дори се отказахме от темата за разширяването, в която инвестирахме политически капитал, ресурси, време. Емануел Макрон каза „не“ и ние се снишихме. Девет държави се обединиха, за да му се противопоставят, нас просто ни нямаше в стаята! „Зеленият пакт“ е на път да преобърне ЕС и финансирането му, а нашият премиер просто каза, че и той обича чистия въздух! Светът става все по-сложен и институционалната инерция на членствата не е достатъчна, за да управляваш външнополитически обществото и съдбата си. Затова и ние затъваме все повече в една опасна безтегловност, събитията ни се случват, не участваме активно в нито един съществен процес. Това, че сме на масата в ЕС и НАТО, не ни прави смислен участник в европейската и глобална политика. Ние например нямаме никакво политическо и институционално отношение към трансформацията на Азия, случващото се там, влиянието му върху бъдещето.

- Премиерът Бойко Борисов като че ли все повече се самоизтъква като значим международен политик. Има ли реални основания за това?

- Не, никакви. В ЕС вървят много съществени процеси и ние отново просто не участваме, пак се ослушваме да се оформи някакъв най-малък общ знаменател и да застанем зад него. Задава се нова конференция за бъдещето на Европа, нова вълна от интеграция, смяна на философията на инвестиране на еврофондовете, пренареждане на европейските политики и т.н., ние сме в дълбокия миманс по тези въпроси. Дори темата за разширяването на съюза, където инвестирахме много дипломатически усилия, вече не ни е интересна. Вече споменах за деветте държави, които се противопоставиха на блокирането на процеса от страна на Франция. България дори не бе сред тях, сега отново е ред да се мръщим на македонците. Нещо повече, досегашната стратегия на Борисов да балансира тихомълком между основните глобални играчи ще става все по-трудна, поради общите тенденции, които вече очертах. Пред очите ни са и първите примери за това. Задълбочаването на американския ангажимент към България, който е очевиден през последните година-две, все по-често го поставя в трудни ситуации. Например, желанието на САЩ да вдигне рязко нивото на сътрудничество в области като сигурност, отбрана и енергетика няма как да не бъде за сметка на руските интереси, които в тези области са вкоренени от десетилетия и успешно неутрализират повечето усилия за реформа и промяна. Сега това става все по-трудно и Борисов ще изпада все по-често в затруднение.

- През 2020 г. ще има президентски избори в САЩ. Трябва ли да се плашим от евентуален втори мандат на Доналд Тръмп?

- Преизбирането на Доналд Тръмп със сигурност ще донесе сериозни предизвикателства в няколко посоки. Първото е окончателното оформяне на далеч по-селективния ангажимент на САЩ към сигурността на различни части на света. Някои го описват като оттегляне, но това не е най-точното описание. По-скоро става въпрос за гъвкав, неравномерен интерес, донякъде непредвидим. Например, независимо от напрежението с ЕС, Вашингтон е доста по-активен на „стария континент“ в ключови области като сигурност, енергетика, инвестиции. Второто предизвикателство е обърнато към предпочитаната институционална формула на Тръмп, повече двустранни формати, вместо добре познатите многостранни такива. Това също носи известна непредвидимост и объркване. На трето място, ако той има втори мандат, със сигурност Европа ще бъде убедена в това да се развива като по-самостоятелна сила, по посока на „европейския суверенитет“, но това носи много рискове. Напреженията с Китай също ще продължат, защото вече имат системен характер. Те ще се разпространят в различни области и ще изискват внимателно управление. Също така ще продължи външната политика на две нива, това на самия президент и администрацията, които понякога говорят на различни езици и постигат един сложен и често нестабилен синтез.

- Как е възможно партиите и гражданите в САЩ и Великобритания да се доверяват на хора като Тръмп и Борис Джонсън? Светът да не е полудял?

- В най-различни политически периоди е било възможно да бъде задаван подобен въпрос. Политиците често се отклоняват от някакъв установен стандарт за поведение, етика, компетентност. В този смисъл, едва ли точно тези две фигури са единствените, които могат да предизвикат подобен дебат и не това е най-важното. По-скоро е важно да си зададем въпроса защо такъв тип хора успяват да направят политически пробив, защо различните форми на аутсайдерство са толкова привлекателни, защо избирателите с такава готовност желаят да накажат мейнстрийм политиците, да зашлевят шамар на системата. Очевидно е, че има някаква дисфункционалност на представителството, Тръмп и Брекзит бяха достатъчно ясни знаци за това. Тоест, по-смисленият разговор е за това как се изправят тези кривини на политическите системи, а не дали конкретни политически фигури са странни, комични или просто не ни харесват. И в двата случая става въпрос за доверие в хора, които решиха да говорят на съществени социални прослойки, които са маргинализирани или дори изключени от съвременните икономики, култури и политически системи. Това недоволство си търсеше просто говорители и ги намери. Другите не им обърнаха внимание и платиха цената за това.

- Бившият премиер Иван Костов наскоро каза, че за България най-големият геополитически проблем е Брекзит, който предстои през 2020 г. Съгласен ли сте с него?

- Брекзит вече изглежда като управляем проблем – има ясна времева рамка, последствията при различните варианти са достатъчно очертани, имаме и много повече яснота относно намеренията на двете страни. Британия ще остане достатъчно близо до Европа в основни направления – политика, сигурност, икономика, независимо че се очертава по-малко амбициозно търговско споразумение. По-глобалният въпрос пред България сега е как да реагира на различните пренареждания, които се случват едновременно – нарастване на системната конкуренция с Китай и Русия, пропукването на западната общност и възможно дългосрочно разделяне на интересите между Европа и САЩ, продължаващото оттегляне на САЩ от различни периферии на Европа, което ни засяга пряко, задълбочаващата се гео-политическа амбивалентност на Турция и т.н. Като реакция на Брекзит, Франция и Германия вдигат темпото на интеграция в най-различни плоскости, някои доста проблематични за нас. На фона на цялата тази палитра, Брекзит е казус от средна значимост.

- Бихте ли предвидили кои ще са ключовите събития в глобален план през 2020 г.?

- Няма особен смисъл да се опитваме да предвиждаме конкретни събития. Но е ясно кои са големите плоскости и въпроси, където предстоят развития. На глобално ниво, това е сблъсъкът между САЩ и Китай и неговото потенциално развитие през идните 12 месеца. Към днешна дата, сякаш по-скоро вървим към по-спокойна година, защото Тръмп трябва да се фокусира върху изборите през есента, а Си върху овладяване на различните кризи вътре в неговата страна. Отвъд това, в различни региони има множество задълбочаващи се рискове – конфликта между Иран и Саудитска Арабия, Нарендра Моди е по-настъпателен спрямо Кашмир, имаме и втората вълна от недоволство в близкия Изток, която ще продължи да генерира нестабилност. Там най-много потенциални проблеми може да възникват в Ливан и Ирак, Сирия си тлее. За Европа годината също е много важна. Евентуалното преизбиране на Тръмп ще я убеди окончателно, че трябва да се развива като самостоятелен център в новата глобална среда. Разбира се, голяма въпросителна остава дали глобалната икономика няма да влезе в рецесия или просто ще продължи забавянето на растежа. Подобен сценарий веднага ще генерира социално недоволство и политически сътресения. Както и през последните години, важни събития ще има много!