Как живеехме преди 10 ноември 1989 година

Тодор Живков бе предаден от най-близките си, които получиха външна подкрепа, за да го свалят от власт

Ключови думи: Животът през социализма, България през социализма, социализъм, 10 ноември

Навършват се 30 години от началото на демократичните промени в България. На 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП гласува оставката на Тодор Живков като генерален секретар.

Споровете за и против социализма са превзели Фейсбук и от вчера са сред най-коментираните теми. Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н.

Другата отговаря: тогава страната е била затвор, ДС, лагери, оградена с телени мрежи, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.

Сигурно трябва да минат десетилетия, докато бъде оценен обективно 40-годишният период на социиализъм в България.

И в двете позиции има верни неща

Но носталгията по соца не е само политически сблъсък. Рекламите на хранителни продукти отчетоха този феномен. Рекламата на кремвирши „Оооо, Пепи…“ се базира на убеждението, че тогава колбасите са били истински, от месо, а сега са боклуци. В рекламата се вижда щанд от социализма, отрупан с колбаси. Това е идеализация. При социализма щандовете за колбаси бяха полупразни, с изложени само 2-3 вида, а не отрупани с луканки и салами. Хубавите луканки и салами бяха дефицитни и скъпи, изобилие предлагаха само отделни ведомствени барчета и представителни магазини.

Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици от онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане.

Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ. Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и изнасяше лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма.

Тази борба между двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.

Разобличителите на социализма от онова време, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.

Социализмът в България рухна също отвътре. Падането на Живков, с негласна подкрепа отвън, само логично ознаменува края му.

„Кореком“ събори социализма още години по-рано

Сега малцина знаяк какво е „Кореком“ и ролята му в българския живот тогава. Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки.

Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с огромни обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчиславаха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак като падна комунизмът скочи рязко до 6-7 лв.

Преди края на 70-те в „Кореком“ пазаруваха само чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“. А средната класа беше доста по-широка от сега.

Всички ходеха с дънки, дори като официално облекло,

въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 8-10 долара, а работещите по чужбина мъкнеха и оттам. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит…

Към края на комунизма минималната заплата достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист – 155 лв., в някои случаи 165 лв. Заплатите в средната класа, чиновници, служители се въртяха около 300-350 лв. през 80-те години. Заплати от 500 лв. и нагоре се смятаха за „директорски“. Заплатите под 200 лв. не стигаха, цените през 80-те на хранителни продукти баха сравнително високи.

Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати. Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха избраните жилищни райони и блокове. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци.

Имаше пенсии и по 250 лв., добри при онези цени. Но и тогава имаше бедност. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите започва именно от соца. Те, заедно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и милиционери взимаха повече от тях. И досега е така. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, независимо от смяната на правителства и концепции. Но при соца преподавателите със сигурност не бяха унижавани толкова и поради по-ниските разходи за живот, ако питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре.

Ясно и просто го каза пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра“.

Човекът цял живот е живял на село, не е бил партиен член, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си.

А след 10 ноември отвратените от соцализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото…

 Ето и малко цени от социализма

Истински ниски, за които най-много жали средният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкова и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно как селяни през 70-те са живели с по 30-60 лв. пенсия. Тя (както и сега) е отивала основно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…

Парното в градовете рядко превишаваше 20 лева на месец за среден апартамент. Сега цените в София са непосилни, почти една трета от софиянци не плащат парно с години, държавата замазва положението като натрупва загуби в Топлофикация и дълговете й към Булгаргаз.

Енергията не се плащаше по реални цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лв., ако не се топлиш с радиатор.Там, където нямаше парно, много на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не използва сега такива разточителни печки за отопление.

За коли е ставало дума неведнъж при безкрайните сравнения тогава и сега. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лв. в ДСК и чакаш – за „Лада” – от 13-14 до 17 години. За „Москвич” и „Трабант” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на разпределение по окръзи и др.). Нова „Лада 1300“ струваше 6100 лв., „Лада 1500“ – 7300 лв., но поради дефицита на втора ръка двата модела струваха 8-10 хил. лева.

Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му правят вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на практика беше забранен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – независимо на колко е години. И същевременно тогавашното Управление за безопасност и охрана доставяше на семейството на Живков и на висшата номенклатура вносни западни автомобили.

Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои семейства имат по 2-3, повечето втора ръка, разбира се.

Сега много се говори, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е точно. Има периоди, в които са били много евтини. Но Брежнев позатвори кранчето в началото на 80-те години, после Горбачов го врътна съвсем. Още към 1985 г. бензинът поскъпна до 78 ст. литъра за обикновения, а за супер А96 – 98 ст. Един резервоар на Лада 1300 – 40 лева, една трета минимална заплата, горе-долу както е и сега.

Дизелът беше по-евтин, но нямаше дизелови коли.  Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, ако си бяха купили чрез „Кореком” „Пежо”-дизел или „Мерцедес”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, около 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с различен цвят, за да се предотвратят кражбите.

Социализмът беше един енергиен разгул

България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищение – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „Всичко на 6”.

Никой не санираше, не търсеше енергийна ефективност. Първа атомна в Козлодуй бумти до пръсване, печките – на 6, а от некачествената дограма подухва.

И дойде моментът всичко да се плаща… Сега, който е свикнал да плаща по няколко лева за отопление, иска пак държавата да поеме дълговете на топлофикация, да държи ниски цени…

При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижна длъжност. Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки.

За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха слухове, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лв. Но имаше система за привилегии за висшата номеклатура. Специално снабдяване, специален внос.

В края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг.

Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени.

Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.

Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?

Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет.

България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари. Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове.

Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило е по плана „Ран – Ът“. Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, за да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение.

Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство

Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има внос на агнешко и от Нова Зеландия. И ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та.

И за това е писано в плана „Ран –Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти на реформи на собствеността, като предупреждават, че споровете ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с храсти и бурени.

За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.

Източник: biographbg.wordpress.com