Харалан Александров: Все повече млади смятат комунизма за добър и причината е многопластова

Контрастът между реалността и индивидуалните спомени от соца са защитен механизъм, пазещ ума от травмиращите преживявания, категоричен е социалният антрополог

Ключови думи: харалан александров, социален антрополог, 9 ноември, социализъм, млади, комунизъм, вярвания, спомени, реалност

Защо все още много хора, живяли по времето на комунизма, отричат неговия обективно по-лош характер от епохата, в която живеем днес? Този въпрос зададе на научната конференция на тема „30 години от падането на тоталитарния режим – коя България „загубихме” - Харалан Александров – уважаван социален антрополог. На конференцията присъстваха, бургаски депутати от ГЕРБ, кметът Димитър Николов, общински съветници, граждани, историци и активисти.

Как е възможно да достигнем до такива драстични противоречия между документираната реалност и индивидуалните виждания и спомени на хората? Темата е сред най-дискутираните в наши дни и особено днес, на 9 ноември, когато се навършват точно 30 години след падането на Берлинската стена – символичната и не толкова символична преграда между Запада и СССР. 

„Хората обичат да мислят за спомените си като отражение на истината, а това всъщност съвсем не е вярно. Проучвания за колективната памет в последните десетилетия демонстрират коренно различн начин, по който човешката памет работи и това донякъде отговаря на въпроса: „Как е възможно да смятаме, че епохата на социализма в България е добра, при положение, че около нас все още виждаме нейното разрушително завещание. Оказва се така, че разказвайки за миналото, ние несъзнателно избираме само частите от историята, които в момента на разговор са ни удобни и подкрепящи тезата ни. Така се получава, че с годините даден спомен се изкривява и вместо да отговаря за реалните събития, той се превръща в преразказана история за самия спомен”, започна Александров лекцията си. 

Той изказа твърдението, че паметта на хората е нестабилна и крехка, особено когато се касае за травмиращи събития в семеен, личен или дори политически план за дадена държава. Спомените, които са особено травматични, а такива според Александров действително има в изобилие за социализма, съзнанието на човек се опитва автоматично да „детоксифицира”, забраявайки избирателно лошото и спомняйки си само доброто, колкото и малко да е то.

„Разговарял съм с хора, които идеализират този режим и характерното за почти всички от тях, които са преживели нещо ужасяващо в живота си по соца, изпадат в състояние на тъга и дори гняв, конфронтирани с документната истина за това време. Всъщност това е техният механизъм за справяне с подтиснатата травма”, коментира социологът.

В лекцията си Харалан Александров говори и за друг социален феномен, който той, като преподавател, среща. Става въпрос за проявата на идеологизация на комунизма дори в очите на младите – тези, които дори не са били родени в този период. И това се среща все по-често. Александров обяснява това с няколко фактора.

На първо място е опитът за конфронтация с родителите си – тези, които преди 30 години са се борили яростно за премахването на режима.

„Интересното е, че обикновено децата, които са поддръжници на тезата, че социализмът е бил страхотна система, са отгледани от бабите си и смятат така, защото се опитват да се противопоставят на родителите си, което е натурален и нормален процес”, коментира социалният антрополог.

Той изтъкна още, че бъркането между носталгия по младостта и носталгия по комунизма не е достатъчно като фактор да обясни как човек на 20 години може да е върл поддръжник на режима между 1944 и 1989 г. В обяснението трябва да бъдат включени и други фактори, сред които и проблемите с идентичността в динамичния живот на 21 век, както и конспиративното въображение, което дава лесни отговори на сложни проблеми, обвинявайки „някой” или „онези”.