Фалшивото чувство за сигурност през соца

През Соца Народната милиция криеше реалните данни за престъпността и замазваше очите на хората, че всичко е спокойно

Ключови думи: Спомени от соца, държавна сигурност, престъпността през соца, убийство през соца

Често пъти, независимо дали в политически или битов контекст, се случва да чуваме реплики като „По времето на комунизма беше спокойно за хората“, „При Тодор Живков нямаше престъпност“ и станалата печално известна проекция „Демокрацията ни отне много“, към което по мнението на носталгиците можем да съотнесем и по тяхно мнение съществувалото чувство за сигурност.

Нещо, което отново по тяхно мнение напълно отсъства сега, безвъзвратно потънало с онази Атлантида, в която те влагат времето на развития живковизъм. Това отношение може да бъде съотнесено както към определени групи в България, така и в бившите съветски републики, а темата на настоящата статия кореспондира с това – престъпността в страни от бившия Източен блок, които днес някои се опитват да ни представят като някаква Аркадия на сигурността.

Чували ли сме за Жоро Павето? Или за действалия след него друг сериен престъпник по сходен маниер Георги Йорданов, наричан Жоро Павето-2? Или че в документи на областните дирекции на МВР по онова време присъстват изключително стряскащи данни за престъпността – например че дирекция „Национална милиция“ регистрира 12 убийства само за месец ноември 1988 г? Или че убийствата на година са достигали стойности от около 200 на година(240 през 1985 г.), нещо, което отново присъства сред документооборота на Министерството на вътрешните работи по онова време, включително и е докладвано с гриф „строго секретно“ в ЦК на БКП? Така в справка до Тодор Живков от 1987 г. се докладва – за един месец са извършени 44 умишлени убийства и 77 изнасилвания(само за месец!). През август същата година – 21 умишлени убийства и 18 изнасилвания. Само в Сливен за 1986 г. са извършени 15 умишлени убийства.

Нито едно от тези престъпления не получава отзвук в медиите и всички стават предмет на информационното затъмнение. Не ни ли навежда това на мисълта, че може би чувството за сигурност е изкуствено създадено чрез целенасочена политика на контрол, която оставя обществото в неведение за случващото се?

Продължаваме да четем и следното:

МВР Секретно! Главно следствено управление, Рег. № II-2196, 05.07.1988 г.

ОБЗОРЕН БЮЛЕТИН за дейността на следствения апарат през м.юни 1988 година

Във Велико Търново е образувано следствено дело:

Срещу Васил Алексиев – 18-годишен, който в гр. Горна Оряховица изнасилил 86-годишна самотноживееща гражданка. 

Срещу Андрей Райчев и Иван Ранчев от гр. Дулово, които извършили грабеж, придружен с убийство на Марин Рачев в дома му, като убийството е извършено с бинт и канап по механизма на удушаването. По време на разследването е установено, че двамата през 1986 г. са извършили убийство, с цел грабеж на Пенка Стоянова – 32-годишна от с.Секулово и през 1987 г. – опит за убийство на Веса Богданова от с.Теслаково, като е използван посочения механизъм на удушаване.

В Габрово е образувано предварително производство срещу Росен Иванович – 33-годишен, от Габрово, който с нож лишил от живот Юлия Томова – 24-годишна и родителите ? – Васил Куртев и Спаска Илиева – 57-годишни, след скарване с Томова.

Единичен откъс от една много по-голяма картина.

Нека да погледнем нещата и в по-мащабен план, да кажем – с примери от друга държава(в случая СССР). Дали името на Андрей Чикатило ни говори нещо? Или Владимир Стороженко? Сергей Головкин? Завен Алмазян? Валерий Асратян? Александър Берлизов? Анатолий Бирюков? Владимир Виничевски? Игор Миренков? Вячеслав Маркин, Анатолий Нагиев, Юрий Раевский, Николай Фефилов, Анатолий Уткин, Сергей Ткач, Анатолий Сливко… И още много имена.

Кому принадлежат тези имена? Това са само част от имената на серийни убийци, садисти, педофили, некрофили, серийни изнасилвачи, които са действали  по времето на Съветския съюз в различните градове и републики. И чийто престъпления остават с години неразкрити. Сергей Ткач например започва да действа в началото на 80-те години. Задържан е чак през 2005 г. и при задържането казва на полицията „Чаках ви 25 години“. Осъден е през 2008 г., умира през 2018 г. от сърдечна недостатъчност в затвора. Извършил е 37 убийства и изнасилвания.

Серийният убиец и педофил Сергей Головкин има между 11 и 13 жертви. Насилникът и убиец Алмазян има 3. Александър Берлизов – 9 убийства. Анатолий Бирюков – 5 жертви(баща му е генерал-лейтенант, герой на Съветския съюз). За своите 17 години живот Владимир Виничевски убива 8 души. Светлогорският кошмар Игор Миренков има 6 жертви. Още 6 чудовищни убийства и изнасилвания извършва Вячевслав Маркин, от които едно е класифицирано като масово. С особена жестокост Анатолий Нагиев отнема живота на 6 жени. Толкова са и жертвите на убиеца и насилник Юрий Раевский. Уралският удушвач Николай Фефилов убива 7 момичета, 6 от които изнасилва. През 60-те и 70-те години в Уляновска и Пензенска област Анатолий Уткин изпраща в гроба 9 души. Общо 7 деца са жертвите на маниака Анатолий Сливко.

Числото на убийствата на Генадий Михасевич е 36. За толкова го осъждат. Той признава за 43.

Убиецът-некрофил Михаил Новоселов  отнема живота на 22 души на възраст от 6 до 50 години.

В Латвийската съветска република Станислав Роголев извършва 21 нападение над жени, 10 от които завършват фатално.

Борис Серебряков убива с особена жестокост 9 души на територията на Чечено-унгушката АССР.

„Поволжският алигатор“ и „Василевският канибал“ Алексей Суклетин убива 9 души.

А за времето между 1975-1977 г. шофьорът на камион Николай Шестаков убива и изнасилва 12 души.

Докато бъде задържан Андрей Чикатило се провежда дългогодишната операция „Горски пояс“, която струва милиони рубли. В рамките на операцията са проверени 200 000 души и паралелно с издирването на „ростовския изкормвач“ са разкрити дотогава неразкрити допълнителни 1062 престъпления, сред които 95 убийства и 245 изнасилвания.

Владимир Стороженко действа в Смоленск в периода 1978-1981 г. и извървшва над 20 изнасилвания, 13 от които са съпроводени с жестоки убийства на жертвите. Положението в Смоленск дотолкова се нагнетява, че хората започват от страх да не ходят на работа. Започва тревожен спад в производството на заводите и предприятията.

Стороженко е криминален контингент. Дори характерна за тогавашните съветски бандити татуировка на тигър издава тази принадлежност.

Лица като Чикатило обаче преобръщат понятието и разбирането за престъпност не само в практическа, но и на теоритична почва. Женен човек, член на КПСС, с две деца, автор във вестници, с две висши образования, учител, инженер, дори доброволен сътрудник на милицията в известен период от време(случвало се е така, че е в един момент е издирвал сам себе си). И извършил 56 изключително жестоки убийства и изнасилвания, за които си признава. Осъден е за 52 от съда, прокуратурата повдига обвинение за 53. За останалите се оказва, че просто не могат да съберат достатъчно доказателства извън признанията на самия извършител. Нанесените с нож рани по тялото на жертвата са достигали 70 на брой.

Каква е причината обаче за появата на толкова много по количество и толкова жестоки откъм деяния престъпници в рамките на общество, което определя себе си по дефиниция като идеално? И чиято идеология по това време проповядва, че престъпността е характерна единствено за капитализма. Нещо повече – че представлява негова напълно естествена последица.

Според марксисткия социолог Дейвид Гордън в капиталистическите общества „кучето изяжда кучето“ – нещо, с което той определя непрекъснатия стремеж към конкуренция в капиталистическата система, където според него интересите на единия предхождат интересите на всички останалите едицини и групи. Според Уилям Чамблис, друг представител на марксисткото течение, престъпността представлява „рационален отговор на конкуренцията и неравенството в живота на капиталистическото общество“. Милтън Манкоф, Франк Пиърс и Лорън Снайдър разглеждат класовото разделение като основа за формиране на такъв тип наказателна политика, която брани частната собственост, притежавана основно от богато малцинство, съответно представлява изключително негови интереси. Човекът е мотивиран да се бори за своето оцеляване и при отсъствието на негов контрол върху собствеността и средствата на производство, той няма как да достигне материално благополучие и съответно започва да извършва престъпления. С цел да задоволи свои потребности – ще открадне, убие или извърши грабеж, за да нахрани себе си или семейството си, както посочват представителите на марксисткото учение.

Казано по друг начин марксисткото понятие за престъпност излиза от рамките на класическото разбиране за индивидуална отговорност и разглежда престъпността като акт, който е породен от вродената несправедливост на съществуващото капиталистическо общество. Индивудуалните детерминанти на престъпността отстъпва място пред социално положение, обществени и преди всичко класови взаимоотношение, през призмата на които се тълкува деянието. Съответно решението според школата на марксизма е това, че след премахване на причините от само себе си ще изчезне и следствието.

В съветската система частната собственост върху средствата за производство не съществува. Комунистическата административно-командна машина чрез партията и инструментите на държавата владее и земята, и заводите. Премахнати са онези обществено-класови отношения, които според собствените теоритици на комунизма, пораждат престъпността като явление. Следователно и тя не би следвало да съществува в общество, където е въведено икономическо равенство, частната собственост върху средствата на производство не съществува, както и самата класова структура.

Картината обаче е точно противоположна на това. В Съветския съюз не само се развива престъпност, тя също така се видоизменя и най-вече – става изключително жестока. Изброените по-горе в статията имена са само част от примерите, които могат да се дадат за масови убийци, насилници, садисти и т.н. Насилническите престъпления формират голяма част от престъпната картина, редом със стопанската престъпност. Която също е много разпространена. Казано по друг начин – краде се. От предмети от първа необходимост до стоки, които са дефицит за населението.

Масовият човек се оказва като проекция на хайдегеровия das Man. Oбезверен, със сиво съществуване, в комунална квартира тип „хрушчовка“(построена по времето на Хрушчов). От средите на незабележимите редици на безбройните трудови колективи започват да излизат и най-зловещите престъпници. По повод случая Чикатило психиатърът професор Бухановски съставя портрет от над 60 страници – толкова преобръщаща разбиранията за криминологията и криминалистиката представлява личността на „Гражданинът Х“, както Чикатило бива наричан в изложението на Бухановски. До онзи момент следствените органи са търсили човек от средите на криминалния контингент. Портретът, който написва Бухановски обаче, шокира следствието със заключението си, че трябва да търсят женен с човек с деца и професия. Нещо, което се е оказало немислимо до онзи момент в рамките на съветската наказателна система.

Прекалено далеч от рая на земята, от митичната Аркадия, която култувира и развива най-доброто в човека, митологизираната система на комунистическия строй се оказва и развъдник за особено жестока престъпност. За която обаче не се чува абсолютно нищо в средствата за масова информация. Както можем да видим в документооборота на тогавашните органи, престъпността в докладите получавагриф „Строго секретно“ – колко броя убийства, изнасилвания, грабежи и кражби са се случили в рамките на определен период от време.

Теоритичната база на марксисткото виждане за престъпността се оказва несъответстващо на собственото си практическото приложение. А както виждаме престъпността по времето на комунистическото управление не само съществува, а дори повече – тя придобива изключително уродливи форми, които не са отделни явление, а имат и качеството на системност.

Като завършек бих искал да цитирам едно писмо, което пристига в редакцията на вестник „Правда“ на 7 март 1985 г. То е открито писмо от майките на град Павлоград, намиращ се в района на Днепропетровск. В него се казва следното:

„Започвайки от август 1984 г. ние живеем в постоянен страх за нашите деца. Ние, жените и майките на град Павлоград, със сълзи на очи убедително молим да помогнете във времето ни на мъка. Ние не знаем чие дете ще бъде следващата жертва“.

Писмото е изпратено по повод серията от убийства на маниака Сергей Ткач. Дали обаче то вижда бял свят и е отпечатано на страниците на вестника?

Не.

Така и системата създава едно фалшиво чувство за сигурност чрез информационно затъмнение на действителността и покриване на каквито и да са били данни за криминалната престъпност, която се оказва, че е неразделна част от тогавашното общество.

Aвтор: Димитър Стоянов, Консерватив