„Краят на историята“ свърши, господа, в агония сте

Контролът на фамилиите Ротшилд, Сорос и Рокфелер затихва в наднационалния орган, наречен Европарламент, Но ние, българите, къде сме?

Ключови думи: Краят на играта, Сорос Рокфелер, загива ли Европейския съюз, Ротшилд

 От нос Норкюн на Норвежко море до Пунта де Тарифа на Гибралтар една нова вълна се спуска над континента – вълната на държавността. По тази линия лежат всички европейски столици на Стария Свят от Северна и Западна Европа. Осло, Стокхолм, Хелзинки, Копенхаген, Берлин, Амстердам, Париж, Виена, Рим, Мадрид, Лисабон - всички тези известни градове и населенията около тях бяха заспали дълбок сън в това, което доскоро можеше да се нарече англосаксонски глобализационен консенсус. Те всички бяха предмет под една или друга форма на влиянието на наднационалните корпорации, контролирани от няколко известни фамилии – Ротшилд, Рокфелер, Сорос, но и на много висока и в много случаи увеличаваща се степен на политкоректна, либерална и смазваща нормалното човешко мислене цензура.

С тази, леко перифразирана, част от прословутата реч на Чърчил в колежа Уестминстър в щата Мисури, произнесена на 5 март 1946 г., и отнасяща се до спускащата се тогава Желязна завеса, може да се опише онова, което се случва в Европа 73 лета по-късно. След години на летаргичен унес, в който англосаксонският глобализационен консенсус беше подчинил всички основни политически партии, пропагандата му започна да се пропуква. Тя тръбеше, че националните държави са изживели ролята си, а логиката диктува техните правителства да са със затихващи функции, предавайки едно след друго правомощията си на наднационален орган - Брюксел; че нациите вече не означават нищо; че всеки е гражданин на света; че важни са личният егоизъм над усещането за общност; че добре организираните ислямски и африкански миграционни потоци не целят размиването на етносите с цел по-лесното им подчинение и управление, а са израз на солидарност в свят без граници.

Че оттук-нататък ще се живее по тези правила. И дълго време тази пропаганда не срещаше съпротива.

Изглеждаше, че всички ѝ вярват и е постигнала крайния си резултат – фригидни, застаряващи нации от консуматори, оставили широко отворени входните врати на страните си за всеки, който пожелае да нахлуе и да прави с тях каквото си поиска. Така беше буквално до вчера.

Днес изглежда нещо е на път да се случи. Във всички тези столици се появиха нови организации, които са за връщане ролята на държавите; против обезличаването на нациите; срещу наднационалните органи, базирани в Брюксел; за дневен ред, различен от този, спуснат от Рокфелер, Ротшилд и Сорос. Пропагандата и англосаксонският консенсус първоначално се правеха, че не ги забелязват. След това им обявиха война – нарекоха ги с пренебрежителното и надменно определение „популистки“. А когато за първи път подобна организация – Австрийската партия на свободата на Йорг Хайдер, влезе през 2000 година в правителството във Виена, либералните медии обявиха новата власт за „фашистка“, а Европейският съюз изглеждаше силен и мощен и наложи безпрецедентни до този момент санкции на Австрия, иначе пълноправен член на ЕС.

Европейската комисия обяви, че ограничава контактите си с австрийското правителство, докато тази партия не бъде отстранена от властта.

19 години по-късно подобни партии вече има навсякъде, а в много от страните са управляващи. ЕС продължава да е негативно настроен срещу тях, но Брюксел изглежда уморен, изпаднал в старческа немощ и неспособен да предприеме каквото и да е. Медиите на англосаксонския консенсус не са спрели да ги громят, но реално са все повече в кръгова отбранителна позиция спрямо тях.

И ако до определено време тези т. нар. популисти бяха само от едната страна на барикадата, а срещу тях стояха основните управляващи партии – без значение леви или десни, приели англосаксонския консенсус на Ротшилд, Рокфелер и Сорос, в момента постепенно т. нар. популисти започнаха да заемат целия политически спектър, а битките да са само между тях. Така се случи в Италия, където на политическия връх са двете несистемни партии „5 звезди“ и „Лига“, избутали далеч встрани доскорошните привърженици на англосаксонския консенсус. Същото стана и в Нидерландия миналата седмица, където след местните избори вече има две водещи несистемни организации - Форумът за демокрация и Партията на свободата.

Подобно е на път да се случи във Франция, където Националният фронт на Марин льо Пен ще съперничи с „Жълтите жилетки“, които вече редят листа за евроизборите. А в много отношения „Жълтите жилетки“ са дори по-отчетливи от Льо Пен. В своята харта те, например, искат незабавно и безусловно напускане на ЕС и НАТО. До „Алтернатива за Германия“ пък скоро ще се появи подготвяща се в момента организация по земите на бившата ГДР.

Медиите от англосаксонския консенсус не пишат все още за нея, но когато нещата опрат „до кокал“ ще я забележат много бързо.

Дори в Белгия, където се е изсипала меката от послушници на Сорос, Рокфелер и Ротшилд, има две „популистки“ партии – Национален фронт и Фламандски интерес. Оплаквателските статии срещу тези организации, в медиите на Сорос, Ротшилд, Рокфелер и останалите от мъглата, които се появяват всекидневно, много приличат на онези, които през 1988 година печаташе „Работническо дело“. Те бяха срещу, както официозът ги наричаше, „неформалите“.

Вестникът и онези над него нямаха рецепта какво трябва да се стори срещу тях, понеже, както и сега, отживялата времето си система вече бе обхваната от старчески маразъм. Дали тази система ще се срути отведнъж на изборите за европарламент през май или агонията ѝ ще продължи още известно време е без съществено значение. Основната насока може да се види още отсега – партиите на държавността са в подем, а онези, които бяха поставени на власт, за да закрият националните държави и да радват безграничната власт на Ротшилд, Рокфелер и Сорос, са в отстъпление. Казано с думи прости – на онези, които се опитваха да ни внушат, че техните неограничена власт, самодоволство и лицемерие – това е то „краят на историята“ за всички нас, им предстои болезнено да се разделят с илюзиите си.

А България?

Българската поговорка „преклонена главица сабя не я сече“ винаги е влизала негласно в употреба при големи геополитически катаклизми. Така бе в края на Втората световна война, когато старата буржоазна власт се ослушваше буквално до последния ден, преди да скъса с Германия. Така бе и през 1989 година, когато управляващата партия се бе снишила и бе сред последните в Източна Европа (само преди Румъния и Албания), която смени вожда и политическата система. Няма логика сега да е по-различно. България ще се ослушва до последната възможна секунда. И когато е напълно сигурна, че старицата Брюкса се е гътнала, ще завърти ветропоказателя си по посока на новия курс.