Как се вземаше бургаско жителство през соца? Работиш 10 години в Нефтохима или 12 години в мините

Цената на бургаското жителство през соца е тежка - минимум 10 години работа в Нефтохимическия комбинат. След като се сдобиеш с жителство може да кандидатстваш и за жилище

Ключови думи: Бургаското жителство през соца, Бургас през социализма, България през комунизма, спомени от соца

Имало едно време един момък. Живял що живял в бащиния си дом, па тръгнал да си дири късмета по белия свят. Вървял що вървял, стигнал един град и решил тук да остане, понеже градът му се понравил. Така започват много приказки.

И винаги имало кой да помогне на момъка – я вълшебно ковчеже, я вълшебна пръчица, вълшебна торбичка или вълшебно огниво, а най- големите късметлии се сдобивали или с вълшебен кон, или с вълшебен котарак, като последният по традиция се появявал в чизми. Накрая, също по традиция, момъкът се оженвал за царската дъщеря, след като единствен от всички кандидати успявал да я разсмее или да отговори на три гатанки. Какви дивни, какви чудни времена!

Сега обаче, ако въпросният момък реши да си търси късмета по белия свят, ще има да скита не от град на град, а от инстанция на инстанция и от параграф на параграф. И колкото и да му се хареса някой град, няма да може да остане в него независимо от вълшебните пръчици, коне и котараци. Защото момъкът очевидно ще бъде без жителство, а като си нямаш жителство, ще трябва да го заслужиш, сиреч да го отработиш, сиреч — да го отвоюваш, сиреч — да го откупиш.

Нашият момък трябва да работи най-малко 10 години като началник- влак, спирач, маневрист, стрелочник, милиционер или пожарникар, за да получи жителство по месторабота или местослужене.

Ако иска да живее в градовете на бившите окръзи — Кърджалийски, Смолянски, Разградски, Силистренски, Шуменски и Търговищки, условието е: минимум 5 плюс минимум 5 години — толкова време трябва да учителствува там. Същото условие е валидно за Велико Търново, Велинград, Тетевен, Казанлък и Берковица, само че става дума не за учителствуване, а за производство на трислойни плочи от дървени частици.

Ако нашият момък си е харесал Ловеч, трябва да отдаде 10 години от живота си на циментовите и азбестоциментовите заводи и на Завода за резервни части в Златна Панега. Точно толкова години трябва да прекара в рудник „Бобов дол“ или в Завода за тежко машиностроене Перник—Радомир, а също в строителството на пернишкия промишлен комбинат, за да откупи жителство съответно в гр. Станке Димитров(днешна Дупница), Кюстендил или Перник.

Ако нашият момък си е харесал Варна, ще са му нужни минимум 5 плюс минимум 5 години в Девня или СК„Хим- ремонт“ или минимум 10 години по пристанищата Бургас, Варна-запад или фериботния комплекс. За бургаско жителство ще трябва да работи минимум 10 години в Нефтохимическия или Стопанския металургичен комбинат; 12 години на подземна работа в МОК „Бургаски медни мини“ или 12 години във флотационната фабрика.

За да живее навсякъде без София, Пловдив, Варна Бургас и Русе, трябва да е работил над 10 години в ДСО „Рудметал“ или АЕЦ „Козлодуй“, над 15 години във въгледобива, над 15 години на подземна работа, над 10 години в строителството, като (в последния случай) приеме да работи още 5 години и при това трябва да е герой на социалистическия труд или носител на ордените „Георги Димитров“ и „Народна република България“.

За да живее навсякъде, без претенции за София, годините са: над 12 (в МОК „Горубсо“ и поделенията на СО „Минстрой“ в Мадан) или минимум 6 (на връх Ботев — радиорелейната станция). Нашият момък може да живее където пожелае, стига да е офицер или свръхсрочно служещ сержант от МНО и МВР и е прослужил в БНА и гранични войски минимум 10 години. В половината от изброените и неизброените случаи е необходимо личното предложение и съгласие на съответния министър. Най-добре е момъкът да бъде дефицитен кадър, с помощта на който да се преодолее недостигът на работна ръка. Тогава се прилага член 4-а от Наредбата за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете, публикувана в „Държавен вестник“, бр. 94/1974 г. и последвана от 23 изменения и допълнения. Всичко, което прочетохме дотук и което ще прочетете по-нататък, го пише в наредбата.

Ако нашият момък иска да живее в града, за който са написани маса песни от рода „София моя, моя красавице чудна“ и „Наша София, слънчево бяла, надарена безброй красоти“, трябва да се метне на прословутия „черен влак“ и докато „цъфтят в суматохата кестени“ да сключи някой и друг договор. Изборът е голям — или 10 години ще изгражда столицата, или 10 години ще вози столичани с трамвай, автобус или тролейбус. Ако е работил 5 години в Кремиковци, ще трябва да работи там още 5. Ако е по член 4-а и е работил по-малко от 5 години (да речем 4 години, 11 месеца и 20 дни), ще трябва да сключи договор за още 10 години, а ако сега започва — направо за 10 години.

Нашият момък не би имал такива проблеми, ако е назначен на ръководна или изборна длъжност, ако е съдия или прокурор, професор, доцент или ст.н.с., ако е спечелил конкурс, ако е виден актьор, режисьор, инструменталист. За спортистите не пише, но се знае.

Истинско актуализиране на приказките е сключването на граждански брак с жител(ка) на предпочитания град. Пример: през 1983 г. са получили софийско жителство общо 6681 души, от тях 2618 след сключване на брак; през 1985 г. тези цифри са 7685 и 3055; през 1986 г. — 6986 и 3219; през 1987 г. — 4662 и 3606. След елементарни изчисления можем да получи съотношението на жителствата по брак спрямо общия брой в проценти: за 1983 г. — 39,18 процента, за 1985 г. — 39,75; за 1986 г. — 46,07; за 1987 г. — 77,34 процента.

И така: цената на едно жителство варира от „минимум 6 години“ до „над 15 години“ полагане на точно определени видове труд на точно определени места. Сиреч — половината от трудовия стаж на човека отива за отработване на жителство. Другата цена е бракът. Няма да я коментирам, тъй като всеки сам си преценява дали е висока, или ниска.

Ако не отговаряш на условията (за по-големи подробности — чл. 2, т. 1 — т. 27 от наредбата); ако не си дефицитен кадър; ако си жител на населено място, влизащо в състава на същата община (район), в която е Градът (виж ДВ, бр. 59/1979 г.);ако живееш: в населено място в община от IV и V функционален тип (т. е. — селище със затихващи функции), в граничните райони, в Странджанско-Сакарския край, в Михайловградска област или в районите, пост-радали от земетресението през декември 1986 г, ако си осъждан за тежко умишлено престъпление и представляваш опасност за обществения ред или за сигурността на страната, ЖИТЕЛСТВО НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Наредбата от 1943 г. временно ограничавала достъпа до София. Наредбата от 1955 г. прибави към София и: Пловдив, Варна, Бургас, Русе. Наредбата от 1974 г. се отнася за всички градове в страната, които според Статистическия справочник са 237. В 177 от тях предприятието плаща глоба, ако назначи човек с временно жителство. Глобата е ежегодна и отива в извънбюджетната сметка на съответния народен съвет. Да не забравяме, че вече съществува и данък работна сила, който пък е в планирания бюджет. Така за един „временен“ се плаща два пъти — данък и глоба.

Все пак глобите важат за 177 града. В останалите 132 наредбата е по-милостива. Граждани и селяни! Имате свободен достъп до цели 132 български града! Възползувайте се от този рядък шанс! Ако пък не ви се живее в Мелник, Любимец или Каолиново — заслужете си жителство! Първото и най-важно условие е да има „спуснат“ лимит. След като у нас има лимит за толкова неща, защо да няма лимит и за жителства, което означава — за хора, за човеци. Второто и също тъй най-важно условие е да попаднеш в лимита. Тогава предприятието ще те предложи и ще ти напише характеристика. Прочетох една такава характеристика — там пише не само къде и кога си роден и какво си учил, но и дали си добър специалист, дали имаш „високо чувство за отговорност“ и дали „се включваш активно в обществено-политическия живот“. После те проучват 5 месеца, като че ли ще ти връчват Нобеловата награда. Може и да не ти я връчат. И това се случва.

Например в София живеят около 300 000 души с временно жителство, в Пловдив — около 40 000. Част от тях са ученици и студенти. Какво правят останалите? Някои ча-кат жителство — не по 5 месеца, а по 5, 10, 20 години. Пет, десет или петнайсет години те живеят „временно“. Чакат. Защото, за да ти дадат жителство, трябва да те назначат на работа и да имаш жилище. Но за да те назначат на работа, трябва да има жителство. Ако те назначат на работа, това не значи, че ще ти дадат жилище.

За да имаш жилище, трябва да имаш жителство, а за да получиш жителство, трябва да те назначат на работа, но за да те назначат на работа трябва да…. и т.н. „Временните“ чакат, удължават си „срока“ — понякога чак до онзи „срок“, в който няма нищо временно, а всичко е завинаги.

Други, докато чакат, се отдават на, меко казано, странни занимания: хирурзи карат трамваи, филолози мият стълбища, а един мой състудент товари и разтоварва боклукчийски коли. Трети живеят нелегално. От квартира на квартира, от приятели на приятели, спят в кухни и коридори, зад паравани и завеси, по мазета и тавани, в полуразрушени къщи… Мога да цитирам имена, но няма да го направя. Сред тях има журналисти, поети, художници, режисьори. Млади. По принцип. Четвърти се женят (омъжват) фиктивно и чакат да минат петте години. Бракът е по сметка — софийският младоженец получава сума по споразумение, несофийският получава жителство. Мога да цитирам имена, но няма да го направя. Сред тях има журналисти, поети и т. н.

Ето как наредбата калява нервите и волята, възпитава в стоицизъм, изостря сетивата на нелегално пребиваващите и дава своя принос в извисяването на морала.

В същото време градовете набъбват, а селата оредяват. Пловдивско жителство са получили: строителни работници: за 1986г. — 254, за 1987 г. — 360; офицери и свръхсрочно служещи от системата на МНО, МВР, ГУСВ, офицери, милиционери и пожарникари от Народната милиция и проти вопожарната охрана: за 1986 г. — 85, за 1987 г. — 121; монтьори и стругари: за 1986 г. — 90, за1987       г. — 99; шофьори: за 1986 г. —45, за 1987 г. — 65; инженерно-технически кадри: за 1987 г. — 38; лица на ръководни длъжности:за1986г. — 7, за 1987 г. — 7; научни работници: за 1986 г. — 7, за 1987г. — 7 и т. н. За София не разполагам с данни. В Столичния народен съвет тази информация е блокирана и всички въпроси, свързани с жителството, се оценяват като недо-пустими и провокационни. Освен това ми заявиха, че е забранено (!) да се пише на тази тема, защото се чакала… нова наредба!

Познавам хора, които живеят в София не защото държат да са там, а защото знаят, че напуснат ли веднъж града — няма връщане. Знаят, че изгубят ли веднъж скъпоценното си жителство — край. Защото в наредбата няма параграф „възвръщане на жителство“. Човек по-лесно може да възвърне честта си, отколкото жителството си. Отнемането на жителство е наказание, равносилно едва ли не на изгнание, на прокуждане от градините на Едем.

Независимо от усилията, с които си извоювал жителството, навсякъде в наредбата и нейните 23 допълнения и изменения човекът е наречен „молител“ или „бройка“, а жителството по принцип се „придобива“. Т. е. — жителството е придобивка. Особено софийското. Да, софийското жителство е ценност.

Преминаването от по-големия в по-малкия град е безпроблемно. Обратното вече е доведено до абсурд. Наредбата създава едно очевидно неравенство. Неравенство не поради пол, раса или религиозни убеждения, а поради месторождение, местожителство, месторабота. Наредбата не само създава това неравенство. Тя го утвърждава, тя го узаконява, тя го превръща в инструмент на извъникономическата принуда. Наредбата поставя правото на избор в зависимост от случайно стечение на обстоятелствата (никой не избира къде да се роди). Наредбата отнема правото на избор от човек, присвоява си го и превръща това право в свое лично благоволение. Наредбата превръща във виновни хора, които се придвижват от селата към малкия град, от малкия град— към по-големия, от по-големия – към столицата.

Наредбата се отнася с тях като с виновни, кара ги да се чувствуват виновни и ги наказва като виновни. Наредбата не се интересува защо хоратасе придвижват към големия град. Наредбата се интересува само от едно — как да не ги допусне там. В крайна сметка наредбата не санкционира причините, а последствията от процеси, започнали преди десетилетия, години, преди да се родят тези, които днес се женят фиктивно и живеят нелегално. Наредбата закрепостява човека към мястото, където е роден, където живее или където работи. Наредбата определя къде ще работиш, какво ще работиш, колко години ще работиш (а това означава — и как ще живееш), като в замяна ти обещават щедро възнаграждение във вид на жителство, но жителство там, където пак тя, наредбата, е определила.

Бележка на авторката:

Мои познати прочетоха горните редове и казаха: „Да, ама ти не предлагаш алтернатива!“ Попитах ги дали си представят алтернативата като врата в стената и те отговориха: „Ами нещо подобно“.

Въпросът със стената е ясен — тя съществува. И врата има, само че е заключена, а пред нея дежури портиер и иска пропуск. Въпросът е — кога ще бъде отключена вратата, кога ще пенсионират портиера, кога ще махнат табелката „Вход за външни лица забранен“ и кога ще поставят друга табелка — „Вход свободен“. Плюс знак за двупосочно движение. Това е твърде трудно, тъй като някога, по времето на първите петилетки, убедено повтаряхме, че селото е символ на изостаналостта, а индустрията — символ на напредъка. Индустрията „като завод — красавец се извисяваше“ в града. И много други работи се извисяваха и продължават да се извисяват в града. А селото се снижаваше и продължава да се снижава. В същото време в учебниците пишеше и продължава да пише, че „постепенно ще изчезнат разликите между града и селото“, Разликите не изчезнаха. Селата обезлюдяха не защото бяха символ на изостаналост, а защото се превърнаха в символ на безперспективност. А както знаем, перспективите са пряко свързани с личния интерес. Доскоро думата  „интерес“ се употребяваше предимно в отрицателен и укорителен контекст. Доколкото си спомням, Маркс беше казал, че световната история се движи напред благодарение на личните интереси на отделните хора. Ние забравихме, че хората имат интереси, и решихме, че могат да живеят с лозунги. А лозунгът ни оре, ни сее. Лозунгът предпочита да стане чиновник в града, но не желае да пасе овце. Овцете ги пасе интересът. Но тъй като той беше обвинен в нездрав морал, селянинът си взе такъмите, дойде в града и се роди хибрид. Този хибрид е оставил земята и селската култура и е съвършено непричастен към паважа и градската култура. Сега се опитваме да върнем селянина обратно. Алтернатива се търси — достатъчно е човек да прочете последните партийни документи за селското стопанство. Да се надяваме, че тази алтернатива ще събуди интереса и с нейна помощ интересът ще възкръсне като Феникс из пепелищата на изгорелите лозунги.

Препечатано от сп. „Общество и право“, 1988

Оригинално заглавие: Гражданска тема – Цената

Автор: Велислава Дърева

Публикувано в Socbg.com