Спомени от соца: Градовете и селата, които още пазят култа към комунизма

Източник: socbg.com


Наименованието Димитровград е един от най-фрапиращите продукти на култа към личността. Решението градът да бъде наречен така е взето още докато Георги Димитров е жив. Това става на 2 септември 1947 г. с постановление на Министерският съвет, чийто председател е самият той. Решението гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия, и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград.“

Въпросът за ново име на Димитровград е на косъм да бъде решен в полза на ново име в първите години след 10 ноември 1989 г., когато новосформираните опозиция и граждански сдружения са хиперактивни в искането. При броженията първо е демонтиран паметникът на Георги Димитров на централния градски площад, а операцията е съпроводена със стълкновения на политическа основа. След монумента на патрона на града от сградата на съда след това е свалена и масивната пластика на петолъчка. „Тогава президент беше Желю Желев, а шеф на комисията по преименуването – вече покойният проф. Николай Генчев“, спомня си тогавашният кмет Господин Георгиев. Въпросът за името на Димитровград е поставен заедно с това на Михайловград, днешен Монтана.

„Димитровград няма старо име. Той се е родил с това. Освен това православният храм е „Св. Димитър“, а празникът на града е в деня на името на светеца“, мотивирал се тогава историкът. „Впрочем може да се коментира и хипотезата, че населеното място е на фамилията на премиера Филип Димитров”, пошегувал се на решаващото заседание проф. Генчев.

„Искаха мнение и от нас. Нашето основание статуквото да се запази тогава беше, че общото събрание на бригадирите начело с шефа на щаба Пенчо Кубадински единодушно е взело решението за именуването на 22 юли 1947 г.“, спомни си и директорката на местния исторически музей Елена Георгиева.

След утихването на бурните политически страсти от началото и средата на 90-те години на миналия век никой не е поставял проблема наново, а самите димитровградчани си харесват името, сочи импровизирана анкета.

От администрацията смятат, че при смяна на името разходите за 60-хилядното население ще са много. Освен за смяна на лични документи местната хазна трябва да се бръкне и за нови указателни табели, архив и т.н.

Първата по-голяма вълна за смяната на имената на градовете у нас тръгва през 1950 г., когато комунистическият режим вече се чувства уверен и с укрепнали позиции. С няколко указа на президиума на Народното събрание стотици селища получават нови имена, предимно на комунистически функционери и загинали шумкари.




Жители на Благоевград пред паметника на Дядото

Партизанските имена все още са на почит в много краища на страната. Димово – една от 11-те общини във Видинска област, носи името на първия командир на местния партизански отряд „Георги Бенковски“ Живко Пуев-Димо. С. Тошевци в община Грамада пък е на името на цели трима партизани, единият от които е бащата на Петър Младенов – дългогодишен външен министър и президент на България през 1990 г. Близкото до него с. Пседерци пък става с. Коста Перчово по имената на родените в него братя партизани от отряд „Г. Бенковски“ Коста и Перчо Йорданови, загинали през януари 1944 г. От 1960 г. с. Толовица става с. Септемврийци в памет на загиналите местни жители в Септемврийското въстание.

Въпросът за преименуването на трите села изобщо не вълнува малкото останали в тях възрастни хора. Във Врачанско също има доста преименувани села. Нивянин е поетичният псевдоним на загиналия партизанин от това село Иван Недков. Михайлово е кръстено на видния комунистически функционер на БКП от този край и местен ръководител по време на септемврийския бунт от 1923 г. Михаил Кънчев. Стояновци е по фамилията на двама братя загинали като партизани в отряд „Георги Бенковски“. В селото през 90-те години на ХХ век е създаден инициативен комитет, който иска връщането на старото име Кирилово, но по-късно идеята не е развита.

Георги Дамяново е кръстено пак на бивш партизанин, но и до днес се слави със старото си име Лопушна. Известни от близкото минало са и “Лопушанската изба” и лопушанското вино. Миналата година в селото се появила вълна на недоволство от името, но повеят бързо преминал. Инициативата дошла от младите хора. Имало сбирки, но възрастните възроптали и изтъкнали аргументи, че от промяната ще произтекат много главоболия. Това било все едно селото да се заличи, да се създаде отново и впише в картата на България.

Жителите на село Септемврийци, кръстено на безименните герои от Септемврийското въстание през 1923 г., предпочитат да се оправят с кражбите и престъпността, отколкото да сменят името на селото.


Макар и на 86 г. партизанката Руска Петрова-Боряна често носи цветя на паметника в центъра на с. Партизанин

В Шуменска област село Ивански запази името на ремсисткия функционер Иван Кръстев Ивански, защото старото название е Злокучен. Оттам са щангистът Янко Русев и родът на актьора Тодор Колев. И във Варненско села носят имената на загинали в боеве партизани. Едното е Гроздьово, край което се намирал бункерът на командвания от Гроздьо Желев отряд „Народна дума“.

Сега там е прочутият ловен резерват “Шерба” с резиденция, в която някога отсядаше Тодор Живков. От центъра на селото към резиденцията в резервата води улица с гръмкото име „Булевард Ленин“. Бившето име на Гроздьово е Раковец. Съседното село Цонево (бивше Ракла. б.р.) пък е кръстено на политкомисаря на отряда Цоньо Тодоров, който загива в същата битка с Желев.


8-годишната тогава Руска Петрова от Омурово е в средата на първия ред

Село Комунари, което е важен жп възел между Южна и Северна България, преди се е казвало Мурна. В съседство до него е село Партизани.

Един от най-известните градове с неподходящо име у нас е Велинград. Той е кръстен на младата партизанка Вела (Величка) Пеева, която едва 22-годишна се самоубива на 3 май 1944 г. в местността Бялата скала , след като е обкръжена от ловна рота. „В началото на 90-те години някои наши твърди представители повдигнаха въпроса за подмяна на името на Велинград, но това не беше възприето. Полемиката беше парирана още в нашите вътрешни среди и аз бях сред тези, които не бяхме съгласни името на града да се променя“, разказва най-дългогодишният общински съветник след 1989 г. Екатерина Каферинова. Тя е лидер на БЗНС и един от създателите и учредителите на СДС във Велинград и района.

Истинска истерия се развихри в първите години на демократичните промени за смяна имената на три града в Пиринския край. В началото на 90-те кампании тръгнаха в Благоевград, Сандански и Гоце Делчев. Нито една обаче не успя. Благоевград, преди се е казвал Горна Джумая и заради турския произход на името идеята бе изоставена. В Гоце Делчев пък решиха, че старото Неврокоп е прекалено гръцко, а отказването от името на войводата Гоце Делчев ще зарадва комшиите от съседна Македония.


В Първомай отдават повече значение на празника на виното, като замезват с кебапчета, вместо да се кахърят за името на града

По-сериозна кампания имаше в Сандански за възстановяване на старото име Свети Врач. До 1949 г. градът се е казвал така, на името на християнския празник, който почита светите братя безсребърници Козма и Дамян. През 90-те години започна спорът национален герой ли е Яне Сандански, или турски агент. И въпреки че отношението към него не е еднозначно, отново надделя мнението, че не е добре България да се отказва от известните си личности, за да не налива вода в мелницата на антибългаризма в Македония.

Със същия указ и Карнобат си връща името, защото преди това изкарва няколко години като Поляновград. Ако се чудите що за простотия е това название, то обяснението отново трябва да се търси в тогавашните властници, които решават, че литературният псевдоним на един от първите социалистически поети е достоен за такъв административен център. Почти сигурно е, че Перник и Карнобат щяха още да се казват Димитрово и Поляновград и щеше да бъде много трудно да им бъде сменено името, защото хората по принцип рядко се вдигат на инициативи, които биха им довели само излишни разходи и главоболия.

Това е и една от основните причини българската топонимия и до днес да изобилства от места като Септемврийци, Партизани, Първомайци, Тошевци и всевъзможни наситени със спорна репутация наименования. Макар че според експертите от БАН българинът като цяло обича да преименува. За разлика от по-голямата част от Европа, където наименованията не са пипани последните седем-осем столетия.

Проверка на „24 часа“ из страната показа, че в картата на днешна България има прекалено много политика, но повечето от хората у нас не желаят промяна или отдавна са се отказали от опитите да се отърват от наложените им преди години „от горе“ комунистически наименования. Просто защото имат прекалено много други проблеми, за да си създават допълнителни грижи. В някои случаи има и обяснения, че макар и носещи отдавна отречена символика, тези имена са се наложили като по-подходящи от старите.

Както в случая с Благоевград, който преди това се е казвал Горна Джумая, а тракийското Скаптопара звучи прекалено чуждо на местните. Решение обаче винаги може да се намери, стига да има желание и кураж. Както в случая с жителите на Михайловград, които твърдо бяха решили, че градът им няма да носи името на незаслужил лъжегерой. Вероятно комплекси и доза местен шовинизъм ги накараха да мислят, че голям областен център като тях не може да носи старото име Кутловица.

А всъщност това е едно много красиво име, което означава малка котловина. В края на краищата избраха името Монтана, за което отнесоха безброй подигравки в началото на 90-те години, но фактът, че местните хора отстояха решението си, е достоен за уважение.


Снимка от входа на Морската градина във Варна от началото на 50-те години със статуята на Сталин

Ако повечето българи имаха желанието и куража още навремето да изхвърлят политическата пропаганда от имената на родните си места, сигурно щяхме да сме една по-добра държава.
С. Партизанин кръстено на тия, дето превзели село Славянин Средногорските партизани, на които е кръстено село Партизанин в община Братя Даскалови, са известни с това, че са превзели съседното село Славянин. „Никога не е стоял въпросът името на село Партизанин да бъде сменено“, категоричен е кметът Петър Узунов.

Откъслечни гласове за промяна се чули само непосредствено след на 10 ноември 1989 г., но те бързо заглъхнали. Селото е кръстено така, защото дало в антифашистката съпротива 22-ма партизани – най-много от селата в този край. Четирима от тях загиват, убити са и шестима ятаци от селото. Любопитен факт е, че са издадени два указа на тоталитарната власт за името на селото. Най-напред на 13 юли 1951 г. то било преименувано от Омурово на Партизани. Оказало се обаче, че във Варненско вече има село с името Партизани, и за да не ги бъркат двете, през 1962 г. нов указ на правителството уточнил, че селото в община Братя Даскалови ще се нарича Партизанин, в единствено число.

От днешна гледна точка името обаче е пророческо, защото в селото има точно един жив партизанин – 86-годишната Руска Петрова-Боряна. Тя излязла в Балкана 18-годишна по Димитровден, 11 месеца преди 9 септември 1944 г. Разказва, че избрала партизанското си име от драмата на Йордан Йовков. Днес детската градина в селото още се нарича “Боряна” и не е тайна, че е кръстена на партизанката. Баба Руска често ходи на партизанския паметник в центъра на селото и носи цветя на бойните си другари. На него са изписани имената на убитите партизани и ятаци от Партизанин, а в основата му са погребани костите им.

Той е построен през 1968 г., а кметът Петър Узунов припомня, че гранитните фигури пресъздават точно сцената от превземането на недалечното село Славянин от средногорските партизани. Много от участниците в тази акция били омуровци. Старото име на селото било Омурово по името на някогашния собственик на земите в района Омур бей.

Преименуваме често, Европа – не

В България селищата се преименуват често за разлика от Европа, където са непроменени от XIII век, твърди доц. д-р Анна Чолева-Димитрова, ръководител на секция “Приложна ономастика*” в Института за български език на БАН. За пример може да послужи името на град Монтана. Най-старото название вероятно е Монтанезиум, после става Кутловица (Голяма Кутловица) – това име е регистрирано в исторически извори през 1576 г., през 1666 г. е отбелязано като град в същите документи.

През 1891 г. е преименуван на Фердинанд (по името на княз Фердинад), след 9 септември от 1945 г. вече е Михайловград (по името на ръководител на Септемврийското въстание – Христо Михайлов). След демократичните промени през 1993 г. по желание на жителите е преименуван на Монтана. Тракийските имена са най-старите у нас, но в преобладаващата си част градовете носят славянски названия. Нашата столица също е променяла името си. От старото тракийско Сердика преминава през славянското Средец, за да бъде наречена София по името на известния храм. Но дори и след като се налага новото име София, жителите й са били наричани “средчани”.


Указът, с който Горна Джумая става Благоевград


Хронологично се очертават няколко големи вълни на преименувания на селища у нас, обяснява езиковедката. По време на турското робство много български имена са сменени с турски. Логично веднага след Освобождението много от селищата отново са върнали българските си имена. Следващата голяма историческа промяна през 1944 г. води до нова “мода” – партизани и партийни функционери стават кръстници на градове, села, квартали. Има и преименувания от “внос” – Варна е наречена Сталин. За кратко Перник пък е Димитрово след смъртта на Георги Димитров. Примерите за именуване на дейци на съпротивата и партийни величия са десетки.

След демократичните промени у нас много от названията оправдано са подменени, като са върнати по-старите варианти. Така с. Темелково например вече е Батановци. Но има и необясними куриози според д-р Чолева. Жителите на радомирското с. Чокльово са поискали да се откажат от името, защото им звучало чуждо. И вместо на старинното лично име Чокльо селището им да носи названието Байкалско – по името на езерото Байкал, защото край селото им също имало водна площ (блато – известното Чокльовско блато).

Всъщност у нас преименуванията са административни по решение на изпълнителната власт. Често по инициатива или с одобрението на гражданите, но без мнение от езиковеди. Демократично е жителите на селищата, кръстени на дейци от съпротивата или детронирани партийни величия, да имат определящата дума дали да се преименуват. Но дали е оправдано автоматично връщане към предишното име? Защото невинаги това е най-доброто решение. Защо например Благоевград да се върне към чуждото Горна Джумая, пита езиковедката. Българските селищни имена, които се намират извън сегашната ни държавна граница, в южните ни съседки, отдавна са сменени с гръцки и турски имена. Тези старите български селищни названия се откриват само в исторически документи. *Ономастиката изучава произхода, значението и разпространението на имената.

Толбухинци първи си върнаха старото име

Толбухин е първият град в демократичната история на България, който заявява, че иска да си върне старото име Добрич. Градът е кръстен на съветския маршал през 1949 г. Инициативата за прекръстването тръгва още в първите дни след 10 ноември. На 25 септември 1990 г., по повод 50-годишнината от връщането на Южна Добруджа в пределите на България, с Указ номер 1 президентът Желю Желев възстановява старото наименование на града Добрич. А столицата на Добруджа носи това име от 1882 г. Тогава с указ на княз Алексанадър Батенберг е премахнато турското Хаджи Олу Базарджик и градът е наречен Добрич, по името на владетеля Добротица.

Пелово, градчето до Плевен, бе преименувано в Искър с указ на президента Петър Стоянов през април 1998 г. За 4 десетилетия селището е преименувано 3 пъти. Преди това най-голямото село в Плевенско се казвало Махалато и наброявало над 10 000 жители, град става през 1964. През 1957 го наричат на партизанския командир Пело Пеловски. Срещу патрона обаче се разнася ропот. Твърди се, че веднага след Девети септември той ръководи партийно заседание, което решава без съд и присъда да бъдат избити 11 противници на новата власт. Жертвите били овързани с бодлива тел и ликвидирани с кирки, колове и лопати. Именно техните потомци одобриха смяната.

Напрежението остана задълго – мнозина искаха да се чуе волята им в референдум, но допитването не се случи. 13 г. след смяната в градчето вече посвикнаха с името, но винаги добавят бивше Пелово, защото ги бъркат с плевенското село Искър, което е на 30-ина километра.

Само две села от шест, кръстени на партизани от Ловешко, са върнали предишните си имена, показа репортерска проверка. На първото – Радювене, възродителния процес извършил лично президентът Желю Желев. Инициативен комитет събрал подписи под искането си селото да скъса с комунистическото си минало, като се отрече от името на партизанина Стоян Едрев. Заразени от демократичното опиянение, няколко души се заели да убеждават местните, че трябва на всяка цена да върнат старото име на селото. Като агитатор е привлечен и писателят Георги Мишев. Промяната става факт през есента на 1995 г., като Желю Желев на традиционния селски събор обявил, че Стояново пак ще е Радювене.

Другото, възвърнало името си село, е луковитското Торос. До 1954 г. то се наричало така, но после станало Лазар Станево в чест на земеделския водач от местна величина Лазар Станев. Хората пожелали да променят нещата и на 4 октомври 1991 г. с президентски указ 306 е възстановено историческото му наименование, споменавано в исторически документи още в началото на ХV век.