Даниел Митов: Излизането ни от НАТО е заплаха, в наш интерес е да сме част от цивилизования свят
Русия има своя интерес, но той не е българският, каза Даниел Митов
29 Декември 2016, Четвъртък, 05:13 ч.
Не приемам обвинения от страна като Русия, която е виновна за цивилни жертви в Алепо, каза външният министър
Идеята, че България може да бъде извадена от НАТО, е проблемна. Алиансът е най-големият гарант за българската национална сигурност. Това каза в „Тази сутрин“ по бТВ външният министър в оставка Даниел Митов.
„70% от военния потенциал в света е в НАТО. Това е най-големият военно-политически съюз в историята на човечеството. Излизането ни от НАТО е заплаха“, каза той.
Той коментира твърденията, че България продължава да изнася оръжия в Сирия, произведени по руски стандарт.
„Не приемам обвинения от страна, която е виновна за цивилни жертви в Алепо. Русия не е част от договора за търговия с оръжие, от конвенцията за забрана за касетъчни боеприпаси и противопехотни мини. Не може страна като нея да морализаторства срещу България, която стриктно си спазва ангажиментите”, подчерта Митов. Страната ни спазва стриктно стандартите – не сме изнасяли оръжие за Сирия след началото на конфликта през 2011 г., уверява той.
След разпада на СССР лицензите спират да бъдат обслужвани и различни държави започват да произвеждат променени оръжия, т.е. с конструктивни изменения и по същество това е различен продукт, обясни министърът.
Той изтъкна, че дестабилизацията на ЕС е факт заради заради големите геополитически размествания. „Русия не ни е враг, но трябва да се види реалността такава, каквато е. Не става въпроси за врагове, а за интереси. Води се целенасочена кампания за възстановяване на някакъв тип руско влияние в държави, които са част от ЕС и НАТО. Това не е само в Източна Европа, но и в Западна. Започва се едно говорене в стил „някой си бил слуга на някого”. Но ние сме част от съюзи, които имат ценностни фундаменти. Не е нужно да смятаме някого за враг, за да можем да изричаме истини. Русия има своя интерес, но той не е българският. Нашият е да бъдем част от образования, цивилизован европейски свят”, каза още външният министър.
В категории:
Политика
Братът на Ружа Игнатова призова към саморазправа с наркодилърите: „Утрепете ги от бой!“
Защо на Хелоуин се маскираме като чудовища и дълбаем тикви? Истината за празника на 31 октомври
Четирима българи остават в болница след катастрофата с туристически автобус край Одрин
21 съдии в битка за 6 места във ВСС! Сред кандидатите е и магистрат от Бургас
Родители бойкотират училищните екскурзии! 60 евро за разходка на 50 км, без храна и входни такси
Светец върнал зрението на жена! Какво се слага на трапезата днес и кой празнува имен ден
Тежка катастрофа край Одрин! Автобус с 51 български туристи се заби в ТИР, десетима са ранени
Дневен хороскоп за 31 октомври: Венера в квадрат с Луната, стари любовни рани се отварят
МОСВ обяви нова защитена местност, за да опази находище на родопски силивряк
Два циклона връхлитат България! Риск от наводнения по Черноморието, чакат над 100 литра дъжд
Прецедент: Папата гласува по пощата на междинните избори в САЩ
ДСБ в Бургас заяви позиция преди балотажа, Радан Кънев участва в дискусия за следващия президент
и отсъствието на съзнание за историчност нанасят своите тежки поражения и в наше време. Особено пагубни за страната ни са онези бесепари и неокомунисти, които напук на историческата фактология непоколебимо вярват, че руснаците са не наши двойни поробители, а наши двойни освободители. През втората половина на ХІХ в., следвайки империалистическия си рефлекс, Кремъл все по-упорито търси достъп до проливите, а геополитически България се оказва на пътя му към тях. Така че не нас са освобождавали онези нашественици от север, които много от сънародниците ни и до днес наричат с умиление братушки – те просто са прогонили турските армии, които са се оказали преграда пред ненаситните им имперски амбиции. Конфликтът между две империи е едно – национална независимост – съвсем друго. Пък и нямало е от кого и защо да бъдем освобождавани. Руските дивизии, тръгнали да ни спасяват от едно несъществуващо робство, са съставени от примитивни, безпросветни крепостници, които са далеч по-малко свободни и по-нецивилизовани от българите, които претендират, че освобождават. За това свидетелстват и пътеписите на Достоевски, и фронтовите записки на ген. Тотлебен, и много чуждестранни кореспонденти, проследяващи бойните действия. Живели от рождението си в землянки, превърнати от императори и губернатори в почвеници и подвластни на необразовани помешчици, описани с толкова горчива ирония от Гогол и Толстой, руските мужици са били изумени от нашите китни села и паланки, от благосъстоянието и културата на местното население, което, както разказва Достоевски, ги посреща по-скоро с враждебно недоверие, отколкото със спонтанна възторженост. Население, което руските воини
грабят и плячкосват
попътно на поразия с плебейска алчност. Вероятно това е мужишкото разбиране за свобода.
Още по-фрапираща е дисхармонията между освободители и освобождавани през есента на 1944 г., когато съветската армия нахлува варварски в страната ни. Макар че в онези времена Царство България съвсем не е образец на демократичност, българите са отново несравнимо по-свободни, по-заможни и по-възпитани от освобождаващите ги червеноармейци. Които на българска земя не воюват, защото няма срещу кого. За сметка на това има кого да ограбват и да изнасилват – и го правят из цялата страна. Целта на нашествениците отново е не добруването на българския народ, а империалистическата експанзия – този път още по-брутална, защото е дело на най-деспотичната и тоталитарна държава под слънцето. Тъкмо деспотизъм и тоталитаризъм въдворява червеноармейската агресия на родна земя – при това за цели десетилетия. За цели десетилетия, за почти половин век България съществува на картата само формално – неформално, фактически страната ни е напълно лишена от национална независимост, превърната е
със силата на оръжията в истински придатък на Съветския съюз
без право на своя външна и дори на своя вътрешна политика.
Надеждите, че гибелта на комунизма и настъпилата демокрация ще сложат край на този кошмар, се оказаха пресилени. Едно просъветско правителство може лесно да бъде свалено от власт – един копнеещ по Русия народ, за сметка на това, нито може да бъде свален, нито неговите симпатии могат да бъдат току-така преобърнати, пренасочени от Русия към Европа, към онези фундаментални ценности, които са присъщи на всички проспериращи държави и които ние, българите, така и не последвахме, независимо от ведомственото си приобщаване към Европейския съюз. А не ги последвахме, защото по силата на своята демократичност демокрацията се съобразява с настроенията на масите – дори когато тези настроения са пагубни за националната съдба. България е единствената страна от бившата (дано и бъдеща не се окаже един предстоящ ден) Съветска империя, която и до днес съхрани по градове и села символите и на комунизма, и на съветското нашествие. Единствената страна, в която няколко парламентарно представени политически партии са открито финансирани от Москва. А не е необходимо да си кой знае какъв политически стратег, за да знаеш, че една велика сила не прави
безкористни подаръци
Най-малко Русия, която и след формалното рухване на комунизма (неформално комунизмът и до днес е на дневен ред в Русия) доказа своята властолюбива, империалистическа природа и в Южна Осетия, и в Абхазия, и в Крим, и в Източна Украйна, и къде ли още не, ще тръгне без време да прави жестове по адрес на държавици като България.
Когато имената на цели президенти на една суверенна страна се договарят и уговарят в една чужда държава, нейната суверенност става съмнителна. Съмненията нарастват неудържимо на фона на обстоятелството, че и министри, и партийни водачи, и цели държавни глави, и правителствени ръководители съгласуват мандат след мандат политическите си стъпки с кремълските господари. Нещо повече: дори партии, считащи себе си за консервативни, че и антикомунистически, се държат все по-компромисно към Москва, проявяват все повече търпимост както към скритите империалистически попълзновения на Русия, така и към ширещите се русофилски тенденции в собствените им редици. Случва се нещо странно и противоестествено: вместо с годините и десетилетията демокрация все по-дълбоко да осъзнаваме и преосъзнаваме негодността на тоталитарния модел, ние като че ли започнахме да недовиждаме пораженията на комунистическото господство, да го идеализираме, да омаловажаваме неговите действителни злодеяния и да превъзнасяме неговите мними социални добродетели. Настъпателното русофилство е попътният вятър на тази деструктивна тенденция, чието начало така и проспахме и чийто край не се вижда на хоризонта. А какво точно сме проспали и какво точно – недовидели, най-ясно формулира познатият и на българския читател Борис Акунин. Коментирайки обстоятелството, че и в днешните модерни и светски времена Русия се управлява по методите на Чингис Хан, писателят добавя:
Русия е „система, в която държавата се оказва най-висша ценност. В тази система не държавата обслужва хората, а хората обслужват държавата. В нея не съществува възглед за личните права – съществува само възглед за личните привилегии, които се предопределят от мястото ти в структурата и от степента на вярност към началството… И накрая – в тази система важно значение има тайната полиция, независимо как ще я наричаме. Тя е дублираща структура на властта, защото в една система, където няма разделение на властите, тя е единственият инструмент, с който Ръководителят може да контролира какво се случва по целия вертикал.”
А в страна като днешна (всъщност тя наподобява всестранно вчерашната) Русия по-важно от този упражняван свише контрол няма. В точния портрет, който Акунин прави на господстващата в руските вътрешнополитически отношения автократичност, разпознаваме грозните черти тъкмо на онези български политически партии и партийки, които са най-преданите слуги и храненици на Кремъл. Те мечтаят да въдворят и на родна земя държавни структури и нрави, които фаворизират личните привилегии и потъпкват личните права, които боготворят началството и копнеят да възстановят всевластието на онази командно-административна система и на онази тайна полиция, от чиито редове произлизат те самите. Става дума за населилите и пренаселили младата ни демокрация
пазители и реставратори на злото,
в което само допреди четвърт век се давеха цели поколения българи. Тези носталгици по комунизма са несъмнено русофили, но не по идеалистични, а по прагматични подбуди – защото като своите предшественици виждат в деспотизма и империализма на Русия надежден международен страж, който бди и над тяхното властолюбие. БСП, АБВ и Атака са социално близки на Кремъл. Сродява ги безскрупулността, която побратимява всички деспоти – от Чингис Хан до кагебиста Путин. Съвременната модификация на това побратимяване аз наричам комунистически интернационализъм. С този интернационализъм в сърцата бесепари и атакисти ходят чинно на поклонение при бащица Путин, с този интернационализъм в сърцата целят те да оглавят българската нация, да я употребят за обезпечаване на онези номенклатурни привилегии, които са принципно, органично несъвместими с парламентарната демокрация. Така че, доколкото съществува, демокрацията съществува в техните програми само като форма – не и като съдържание. Това не бива да учудва – по стара комунистическа традиция за тези формации символите никога не са отразявали и винаги са прикривали същностите. Те обичат не Путин, а путизма; не Живков, а живковизма, сиреч всички онези политически практики, които са готови с лека ръка да пожертват правата и свободите ни в услуга на собственото си властолюбие и сребролюбие. Права и свободи, които изстрадахме многократно като гражданите, които сме. И загубата на които начаса би ни превърнала в поданиците, които не искаме за нищо на света отново да бъдем. Така че има какво да губим. Но и какво да браним има…
стотиците хиляди