Спомени от соца: За уличните графити в края на 80-те
Надписите са различни, както са различни и авторите им сред младежките групи, съобщава socbg.com. Например: „хевиметълни“ – модни за сезона (не годишния): „неформални“ — асоциативна комбинаторика, породена от „седмото и хегетата“ (Седмо единно училище и двете художествени гимназии в София): ..“традиционни“ тях всички ги знаем. Писали сме ги някога и ние дори. Те са от рода на ..“Обичам те, Мими“ или „Стоян е глупак“. Нещо като анонимно деклариране на мнения и преживени стойности.
Безспорно първите надписи и извършителите им са най-безинтересни. Може би защото от тази мода — „хеви метъл“, не се изисква засилена индивидуалност.
Те съдържат до болка повтаряеми имена на „твърди“ вокално-инструментални групи, които вече и родителите знаят“ „Айрън мейдън“, „Джудас прийст“ и прочие. И, разбира се — „Секс пистълз“. Бедните им почитатели (в смисъл — нашите и вашите деца), ако знаеха в какви манипулации бяха завихрени участниците на тази група, за да се направят чрез съдбите им мода и пари!
Но спрейовете с бои, с които тинейджърите (подрастващите) „украсяват“ нашите жилищни фасади, тук не се продават. А в чужбина били доста скъпи. И се питам какви са тези бащи и майки, които отделят от командировъчните, за да донесат на „детето“ такъв подарък от странство? Като вървят по улиците тези родители, не гледат ли за какво се използува подаръкът им?
Надписите с абсурдно, провокативно съдържание са по-интересни. Всеки един от тях е личен, но и анонимен „хепънинг“, опит за оригиналност: „Стягате ли лястовици“, „Зажабуркай, неконструктор“, „Шинел до бога“. За бога — после. Но — може и сега. Анонимна „благород- на“ бабичка, въоръжена с книжарски флумастер, полемизира с трамваен младежки надпис. – -„Има бог“- прошепва тайно ръката й.
Любопитен момент: война на надписите. На стена, изписана със спрейове и графична стилистика, проповядваща твърдата музика, като резолюция в горния ъгъл, по диагонал „хипарска“ ръка е написала „Само Битълс”.
На небезизвестната „стена на Джон Ленън“ след поредното пребоядисване е нарисуван феникс. Ясно е авторството — художествената гимназия. Тя е в съседство.
Но да не забравяме все пак това е игра. От първото поколение „хипари“ излязоха електроници, художници, математици. Драсканите тогава знакове не попречиха днес тези хора да са имена в упражняваните си професии и да възпитават добре децата си.
А ето какво мисли за надписите мой осемнайсетгодишен приятел. Другите се правели на интересни, за да уловят нечий поглед. Бързо драсват и бързо изчезват. „Имената на глупците висят по стените“ — напомням му какво казват старите хора. Но още висят и техните надписи, казва момчето. Отговарям му — дори растат с дърветата. Той продължава — „Пешо е прасе“, „Мара + Иван = л…“.
Момчета и момичета дописват указателните табели в трамваите и забранителните в парковете. Срещат се на „попа“, в „Синьото кафене“ и пред „Кравай“. Все пак — деца са ни, такива, каквито сме ги възпитали. Напразно се успокояваме с познатото „И ние някога… пък станахме хора“. Трябва ли да си затваряме очите пред ескалацията и през изродените й, безсмислени прояви?
Последният тираж на поколенияа… Страх ме е от самоизолацията им-това води до загуба на социален опит.
Така наречените „графити“ като феномен на големия град отдавна и навсякъде са обект на социологически, психологически и други проучвания. И ако днес някъде се къса връзката между поколенията, може би един от симптомите на този процес са и невинните на пръв поглед надписи. Диагнозата на явлението е вече доста избистрена от наблюденията и проучванията. Леност, неангажираност в увличащи занимания, апатия, разочарование от примера, който ние, възрастните, даваме — това е, което задвижва въоръжената с ярка боя младежка ръка. Но не можем да си позволим да спрем при диагнозата. Достатъчно институции, занимаващи се с младежта, са въоръжени с микроармии от квалифицирани специалисти. Да не подминаваме изрисуваните фасади, телефонни кабини, подлези. Ако се вгледаме, може да видим още нещо. Това не е само нарушаване на обществения ред със санкция от парична глоба. Това е явление или мода, но все пак-недоизбистрен процес за тази светла и не съвсем ясна за нас възраст.
Семейство от „втора младост“ се спира, гледа надписи. Приближавам се, питам: „Какво мислите?“
Ами не разбираме. Четохме ги и на касите при стадиона.
— „Да прихнеш хлебозаводно“ — каква е логиката?
Замислят се, не искат да отговорят, тръгват си…
Със свои реплики и подвиквания, обеци, прически, разбира се — и настроение, момчета и момичета живеят в своето време. За някои от нас — в това бивше време — на младостта… Живеят край нас… А живеят ли с нас? Живеем ли ние с тях?
* От „графия“ (гр.) — състав/ш част на с.южна дума за означаване на някакъв процес или форма на рисуване, писане, списванею
сп. „Общество и право“, 1988 г.
Автор: Волен Николаев Добави Коментар