Настават тежки дни за литературата, създавана от Хомо сапиенс

Локдаунът за наше добро (или зло), беше кошара. Имаше ритуали, маски, търсене на стерилност, усещането че си овца на заколение, хората подсъзнателно разбираха, че налице беше прецедент, който в бъдеще би могъл да е повод за нови локдауни. Това каза в интервю за Флагман.БГ фантастът Янчо Чолаков, чиято първа нефантастична книга със заглавие „Ковид отделение“ ще бъде представена във вторник в Дома на писателя в Бургас от 18:30 часа. 

Ходенето с главата надолу по ешеровата стълба изникна в съзнанието ми, докато бях с паднала сатурация, споделя писателят, преминал преживял ужаса, наречен кислородна терапия във времето, когато от екраните на всички телевизии ген. проф. Венцислав Мутафчийски и други членове на щаба, освен за противоепидемични мерки, говореха за черни чували, хладилни камери и камиони за трупове. 

Ковид се разпространи, уседна, настани се удобно за три-четири години и всички зачакаха тоя пуст вирус най-сетне да си вземе капата и да си иде, с наивната представа, че не е част от поредица реални проблеми, казва фантастът и споделя, че е доволен, затова че е започнал да се занимава с писане далеч преди появата на тоя вълшебен помощник, наречен AI. 

Според него се намираме в края на Епохата на литературата, създавана от Хомо сапиенс.

„Лесното производство на текстове ни заслепява с неоновите си бликове. Ти си Аладин и потриваш дисплея, а оттам изскача софтуерният джин и ти изпълнява желанията“, казва той за драскачите и Изкуствения интелект и на въпроса каква изненада ни е подготвил за премиерата на „Ковид отделение“ издава, че на нея бардът Атанас Стоянов ще представи новата си песен, посветена на софтуерния всезнайко и на ... ракията. 

„Ковид отделение“ се казва първата нефантастична книга на Янчо Чолаков

-Първата нефантастична книга на фантаста Янчо Чолаков ще бъде официално представена във вторник. Приятелите ви навярно биха добавили, че „Ковид отделение“ е и единствената художествена книга за пандемията. Мнозина се опитват да забравят COVID-19, но какво е за вас този сборник с две повести и пет разказа, написани след ужаса, наречен кислородна терапия? 

-Всъщност едва ли е единствената, в Щатите пуснаха поръчкови сборници, докато темата беше съвсем актуална, а и у нас се написаха няколко разказа. Проблемът за мен е, че те са по модела на „производствения роман” и в много отношения подражават онова, което прекалено добре познаваме от Артър Хейли и сериалите – документална част плюс влюбен в медицинска сестра доктор, заедно с неизбежната гибел на роднините и съседите. „Ковид отделение” е нещо различно. Не е тематичен сборник и не следва хронологията на събитията. Тук, освен за Ковид, влизат текстове за други пандемии (например СПИН), за тежките болести и психологическото им отражение, за колективните заблуди, масовите халюцинации, актуалните мании (например телефоните и електронните игри), дори и за будизма на родна почва. Няма графичен ужас, не, струва ми се безсмислено да плаша някого постфактум, но поддържам една диаболична атмосфера. В края на всеки разказ обаче идва прояснението, осъзнаването. Една ръка посяга и изважда главата на щрауса от пясъка. И той се облещва. Почва панически да си търси розовите очила. Според някои читатели това е доста тежка книга. Според други – доста смешна. Попитайте ме откъде идва този разнобой на възприятията? Питате ли ме? Не зная. 

-По-трудно ли се пише за реалността?

-Позволих си художествен минимализъм, но това не е лаконичността и динамиката на т. нар. „градска проза”. През цялото време знаех какво върша, не ми се налагаше да правя субективни открития. Махнах украшенията, ако някъде нещо е останало, значи там му е мястото. Запазих все пак афористичните изрази, те са ми слабост. Ако се състави каталог на афоризмите, употребени в книгата, сигурно ще е с обем на брошура. Не съм изневерил на себе си, сегиз-тогиз ще откриете сюрреалистичните епизоди, които са мой специалитет – разговорът с жабата в „Точка на разсъмване” или появата на серийния убиец в „Човекът на пасарелката”. Но и най-невероятното събитие си има рационално обяснение. Ходенето с главата надолу по ешеровата стълба изникна в съзнанието ми, докато бях с паднала сатурация. Паднала чувствително. И мястото на действие е описаното – изчезналото вече село Морско.

Писатели от Бургас спечелиха престижни награди в Русия

Знаете ли, намираме се в края на Епохата на литературата, създавана от Хомо сапиенс. Лесното производство на текстове ни заслепява с неоновите си бликове. Ти си Аладин и потриваш дисплея, а оттам изскача софтуерният джин и ти изпълнява желанията. Измъдря сюжети, бърка ги като лютеница. Има една хубава дума, карашик. Фантастиката, която е литература на идеите, е големият губещ. Милисекундната рекомбитация на идеи ще изкуши драскачите, защото как да не пропишеш, щом на практика някакво нещо е готово да се бъхта вместо тебе... Скоро същинска стойност в изкуството ще има само личното изживяване. И не защото ИИ не е в състояние да го имитира сполучливо. Напротив. Всичко изглежда точ в точ. „Съвсем като истинско е, братчед, няма да се притесняваш!...” Защо ли тогава ни гложди усещането за нередност, за фалшименто? Защото изфабрикуваното Е фалшификат. Нищо, че пърха впечатляващо с пеперудени криле и ризката му стига едва до пъпа. Сръчен, парфюмиран, убедително защитаван от посредствения Аладин и окончателно натрисан пак от него фалшификат. А какво ли означават писаниците на Умника за книжната индустрия, в близък план? Появата на синтетични реплики не е довела до изчезването на диамантите. Но е свила търсенето им. На тези, истинските.

-Кой е най-болезненият ви спомен?

-Добре, ще го кажа. Майка ми получи първа категория ТЕЛК подир близо три години разтакаване и аз имах на разположение броени дни да придвижа решението в качеството си на упълномощено лице и да изправя една несправедливост. Съобщиха ми го по телефона. А аз лежах с кислородната маска и със съзнанието, че съм длъжен да не умра. 

-В „Ковид отделение“ сравнявате света с концлагер, а смъртта е описана като извеждане отвъд оградата между видимото и незримото. Може ли да кажете дали това е художествено преувеличение, или реалността надминава и най-мрачните ни представи?

-Локдаунът за наше добро (или зло), беше кошара. Имаше ритуали, маски, търсене на стерилност, усещането че си овца на заколение, хората подсъзнателно разбираха, че на лице беше прецедент, който в бъдеще би могъл да е повод за нови локдауни. Причините биха могли да изглеждат същите, а на практика да не са.

-Фантастът може да измисли вирус, цивилизация или катастрофа, но в случая с COVID-19 действителността написа сюжета. Кое се оказа по-страшно за вас - онова, което преживяхте в болницата, или осъзнаването колко безпомощен може да бъде съвременният човек пред нещо невидимо?

-Ковид се разпространи, уседна, настани се удобно за три-четири години и всички зачакаха тоя пуст вирус най-сетне да си вземе капата и да си иде, с наивната представа, че не е част от поредица реални проблеми. Неслучайно намекнах по-горе за розовите очила на щрауса.

Разкази на бургаски писател номинирани за наградите на "Уральский следопыт"

-В книгата ви има горчива ирония за представата, че човекът води битка с вируса - „микробът дори не знае, че участва в такава война“. Не е ли една от големите човешки заблуди убеждението, че природата непременно трябва да се съобразява с нашите представи за добро, зло, победа и поражение?

-Докато се връщах от болницата у дома с недолекувана двустранна пневмония, в главата ми се заредиха изречения. Прибрах се, дълбоко разтърсван от кашлица, и започнах да нахвърлям първия пасаж от „Точка на разсъмване”. И до днес смятам, че е много важен и че има смисъл да бъде споделен. Ето го:

„Ковидът пренареди дневния ред на много хора, а на някои даже го закри. 
Ретровируси, микропатогени, сапрофити… 

Триумф на бургаския писател Янчо Чолаков, отпечатаха му четири произведения в чужбина

Няма значение колко корав си физически, в колко кървави сражения си участвал, колко нови земи си открил или цивилизации си затрил, колко гиганти си преборил собственоръчно, скършвайки им врата или откъсвайки им бицепса по време на схватка... Танкред умира от тиф, Ернандо Кортес - от дезинтерия, Дан Колов - от туберкулоза. Все железни мъже, минали преди това през истински касапници. Ние твърдим, че се борим със създанието от микросвета, медиите казват: еди кой си загуби битката с Ковида. Но той, микробът, не приема нещата така. За него човекът е огромна и тучна зелена морава, на която да попасе популацията си. Мислим, че сме на един ринг, но той не знае къде се намира този ринг. Не се бори за медал, за него това е нормален процес, в който разполага своето множество в храма на природата, макар и да забелязва огнените езици, които от време на време изпепеляват част от биологичните единици на колективния му организъм. Неговото обоняние не долавя мирис на изгорено, той се разделя без колебание с тях, примирен, че останалите му поданици са успели да влязат в храма и вече слушат захласнато всепобеждаващия химн на естеството, усещат струната, която преминава като нишка от светлина през цялата тъкан на вселената и ги изпълва със своето тържествено вибрато. Трябва да е доста готическо.”

-Докато преждевременната кончина на някои ваши приятели, на които е посветена книгата,  ви е провокирала за „Ковид отделение“, хейтъри тръбяха, че целта била хората да бъдат превърнати в биороботи чрез ваксинациите. Бившият здравен министър д-р Мирослав Ненков дори разказа нелепа история за жена, забременяла от ваксина. Това била споделила самата тя в социалната мрежа. Като фантаст какво бихте казали за страховете от такива киборги и как си представяте бъдещето?

-Ковидът е събитие, което не бихте могли да си представите в пълния му обем, преди да се е случило. Както се казва: „Бедна ви е фантазията!” Плашилките на бъдещето са тръгнали в неизброимо количество насам. Изкушавам се да цитирам пак един откъс, този път от повестта „Човекът на пасарелката”, завършена през 2024 година:

„-Преди човек можеше да погледне към небето, когато му писне - произнесох с равен глас, сякаш четях неизразително, - да види синева, да си почине погледа, а сега дронове-мронове... Всяка управляема джаджа може да ти кацне на главата и да я взриви, откакто влезе в сила Законът Чайковски-Мордехай...

-Дронове? - попита той.

-Сюжет. Още не се е сбъднало. Но предстои.”

Публикуваха повест на бургаски писател в престижно американско списание

Ще загубим дори небето над нас. Сещам се за милиардите микроскопични наноръчички от немско-канадския сериала „Лекс”, хрумката за тях впрочем е от „Непобедимият” на Станислав Лем. Които се носят на вихрени облаци и прекрояват всичко по пътя си. И това не ни го причинява Господ, нали? Само в Библията рояците от скакалци са справедливо наказание.

В един австралийски разказ на Ли Хардинг отпреди половин век героят търсеше нещо истинско, в свят на повсеместни имитации, а накрая почна да вади кабелаци от себе си. Инспирирано от репликантите на Филип Дик. Читателите тогава си плюеха в пазвите и си казваха щастливо: „Колко хубаво, че това е далече от нас!”

-А какво бихте казали на онези, които продължават да наричат COVID-19 измислица и са в очакване световната здравна организация да им отнеме свободата заради нов вирус?

-Че всеки случай е сам за себе си и че не се знае дали страховете им не са основателни. Че всеки път, при всяка пандемия ситуацията започва от нулата и решенията кой как да постъпи трябва да бъдат взети отново. Историческият опит може да ни бъде от помощ, но това никак не е сигурно. Що се отнася до COVID-19, формулировките за него бяха обтекаеми, нашите трактовки за него също, но някои от близките ви вече не са край вас и то е несъмнен факт. Ще се спори дали това се дължи на Ковида или на здравната организация на обществото, дали покрай сухото не гори и суровото, а болезненият факт, уви, ще си остане факт. 

-Ако някой след двеста или триста години открие вашата нова книга какво ли би си помислил за живота на българина през 21-ви век? Ако можехте да изпратите „Ковид отделение“ като капсула на времето до читателите от 2226 година, какво бихте искали те непременно да разберат за нас - и какво бихте предпочели да не им се налага да преживяват? 

-Че си е въобразявал. Българинът. Че може да продължи да се занимава с политиканщина на ангро векове напред, да си гледа келепира и да вкисва средата на околните, без да изчезне. И че потомците му ще продължат да сънуват, че са боабаби.

-Това, което сте писали за вируса, има почти космическа перспектива - „човекът е огромна зелена морава за микросвета, който я обитава“. Ако погледнем Земята от разстоянието на друга цивилизация, няма ли и нашите войни, идеологии и претенции за величие да изглеждат също толкова незначителни и абсурдни?

-Със сигурност. Точно в този случай размерът има значение. Освен това човешката цивилизация не може да се развива, ако не решим определени етически задачи. Просто никой няма да ни допусне ей тъй в голямото космическо семейство. Справка: Иван Ефремов.

-Какви изненади сте подготвили на представянето на „Ковид отделение“ в Дома на писателя и очаквате ли тя да вдъхнови някои от приятелите ви от „Солени ветрове“ („Кръга на барда“) за нова песен?

-Очаквам песенен съпровод - поговорих с барда Атанас Стоянов по въпроса за ролята на ИИ, и споменах, че съм предоволен, затова че съм почнал да се занимавам с писане далеч преди появата на тоя вълшебен помощник. Наско е автор на песничка за софтуерния всезнайко, която ще прозвучи за първи път на въпросното представяне. И аз не съм я чувал още. Била нещо за ракията и Интелекта... Аз пък държа да добавя, че съм изключително благодарен на художника Калин Николов за стъписващите илюстрации, съвсем в духа на книгата, както и на издателя Роза Максимова, която взе нещата в свои ръце с оперативен размах, додето друг един издател продрямваше ръкописа на „Ковид отделение”.

-Ако днес трябва да напишете разказ за следващата световна пандемия, кое бихте поставили в центъра му - новия вирус, технологиите за контрол, изкуственият разум, страховете на социума или начина, по който обществото започва да разделя хората на правилни и неправилни?

-Как кое? Човешкото, разбира се. Най ме плаши изчезването на човещината. Колко технологии би могла да понесе тя, преди да бъде разградена окончателно и преди да се изпари представата ни за добро?