Как ТОЛ системата може да премахне тапите по пътищата, ако държавата спре да я ползва като касов апарат

Бургаският ит специалист Николай Василев, който днес изкара над час в изтощителната тапа на входа на Бургас, предлага едно изключително прагматично решение, което надскача обичайното битово недоволство и поставя пръст в една от най-дълбоките структурни рани на българското управление.

Гледайки километричната колона от автомобили, той отбелязва абсурда на това да сме икономически парализирани в задръстване, докато сме заобиколени от високотехнологична инфраструктура за десетки милиони евро, проектирана именно за да предотвратява подобни кризи.

Този парадокс илюстрира устойчивия ни национален навик да инвестираме колосален обществен капитал в придобиването на модерни технологии, след което да капитализираме едва нищожна част от техния реален капацитет.

МРРБ и АПИ се хвалят: Тол системата с рекорд - над 1 млрд. лв. приходи за 2025 г.

Най-яркият и болезнен пример в това отношение остава българската ТОЛ система. В изграждането на тази мащабна транспортна информационна архитектура бяха вложени огромни ресурси с обещанието за радикална модернизация на сектора. В колективното обществено съзнание обаче нейният образ бе умишлено или поради управленска немощ редуциран до чисто екстрактивен фискален инструмент.

За масовия български шофьор тя не е интелигентна система за управление, а чисто наказателен апарат, предназначен за събиране на такси, налагане на санкции и упражняване на административен контрол.

Държавническото и икономическо мислене обаче изисква да се задаржи въпросът защо потенциалът на тази инфраструктура се ползва с толкова ниско КПД.

Всеки ден през сензорите и камерите на системата преминава безценен и мощен поток от масиви от данни, отразяващи в реално време кога, къде и с каква плътност се движат транспортните потоци в страната. Това са сурови макроданни, чийто интелигентен софтуерен анализ може с математическа точност да дефинира генезиса на задръстванията, да идентифицира високорисковите пътни участъци и да прогнозира образуването на критични колони, превръщайки мобилността в плавен и сигурен процес.

Вместо тези данни да стоят заключени в институционалните силози, те могат да се превърнат в гръбнак на динамична градска и републиканска инфраструктура. Напълно реалистично е да си представим адаптивни светофарни уредби, които променят своите фази на базата на реалния трафик в секундата, а не според остарели статични цикли. Използването на превантивни алгоритми за пренасочване на автомобилните потоци преди достигането на критична точка, съчетано с динамично управление на скоростта и автоматизирани зелени коридори за автомобилите със специален режим, не е научна фантастика, а стандартна управленска практика в развитите европейски икономики.

Агенция „Пътна инфраструктура“ е секта

В този контекст паралелът с предстоящото ни пълноценно интегриране в еврозоната е не просто очевиден, той е институционално идентичен. Само по себе си приемането на единната европейска валута няма магически да ускори икономическата ни конвергенция или автоматично да генерира национално богатство, точно както и физическото инсталиране на ТОЛ камерите не направи автоматично пътищата ни по-безопасни. Истинският трансформационен ефект и при двете мащабни реформи зависи изцяло от способността на държавата да операционализира и извлече добавена стойност от новите реалности.

Ако след влизането в еврозоната политическият елит успее да използва момента като катализатор за дълбока дигитална трансформация, оптимизация на публичните услуги и радикално повишаване на прозрачността във финансовия сектор, българското общество ще усети осезаем макроикономически импулс. В противен случай промяната ще се свие до поредния кухо дефиниран административен акт. Същата логика важи и за управлението на трафика, ако ТОЛ системата продължи да функционира единствено като разширен касов апарат, икономиката ни ще продължи да търпи загуби от милиони пропилени човекочасове и завишени логистични разходи.

Фундаменталният проблем на България в ерата на дигиталната икономика рядко се свежда до липса на финансови средства или дефицит на технологични решения. Истинското предизвикателство е в манталитетния дефект да не доразвиваме и да не експлоатираме докрай активите, които вече сме изградили с цената на сериозни лишения. Модерната и зряла държава от двадесет и първи век не се измерва количествено с броя на притежаваните хардуерни компоненти, сензори или бази данни, а с качествената си способност да превръща събраната информация в по-умни управленски решения, по-сигурни пътища и по-високо качество на живот за своите граждани.