Запознайте се с първата българска шофьорка – шармантната Вилхелмина Сомер

Днес жената зад волана не прави впечатление на никого. Автомобилът отдавна е изгубил ореола си на мъжка територия, а модерният свят трудно би си представил обществото без женската независимост. Но преди повече от век подобна гледка е изглеждала почти скандална. В онези времена дамите трябвало да бъдат тихи, възпитани и незабележими – да стоят край семейното огнище, да раждат деца и да се подчиняват на обществените порядки. Те дори не разполагали с правото да гласуват.

И точно в тази консервативна действителност, сред прашните улици на младата българска столица, се появява една жена, която не просто отказва да живее според правилата, а ги прегазва с ревящ мотор и облаци прах зад себе си.

Името ѝ било Вилхелмина Сомер д-р Крайселска.

Тя не била българка по рождение. Родена в Градец Хралове – тогава в пределите на могъщата Австро-Унгарска империя, днес в Чехия – Вилхелмина отрано усетила вкуса на големия свят. През 1875 година семейството ѝ се установява в Букурещ – оживена и космополитна столица, където съдбата среща младата красавица с българския студент по медицина д-р Крайселски от Котел. Любовта избухнала бързо и бурно. Вилхелмина не оставила никакво пространство за колебание и двамата скоро сключили брак. Малко по-късно вече били сред новите жители на София – град, който тепърва прохождал като европейска столица.

Но Вилхелмина не била жена, създадена за тишината на домашния уют.

Тя била вихър.

Истинска сензация за времето си – облечена по последна виенска мода, с дантелени рокли, елегантни шапки, бели ръкавици и неизменно чадърче. По улиците на следосвобожденска София подобна жена изглеждала почти нереална. Градът я забелязал веднага. А когато се осмелила да подкара открит автомобил по павираните улици, името ѝ вече се превърнало в легенда.

Така Вилхелмина Сомер д-р Крайселска останала в историята като първата жена шофьор в България.

Мъжете гледали с недоверие, жените – смаяно, а софийското общество жадно поглъщало всяка клюка около ексцентричната дама. Тя бързо се превърнала в неизменна част от светските събирания на столицата. Особено често гостувала в лятната вила на писателя Михалаки Георгиев на Горнобанския път – място, където се събирал интелектуалният елит на България. Там присъствал и самият Иван Вазов, който, както се шушукало из софийските салони, бил силно запленен от чаровната Вилхелмина. Говорело се дори, че поетът трудно откъсвал поглед от нея и често неотлъчно следвал фустата ѝ.

Дали между тях е имало повече от флирт, историята мълчи.

Но именно на тези литературни вечери Вилхелмина проявила истинския си талант – не към романтиката, а към сделките. С присъщата си настойчивост успяла да убеди Михалаки Георгиев да ѝ продаде вилата си. Планът ѝ бил грандиозен – да превърне мястото в модерен санаториум за белодробно болни.

Идеята не била случайна.

В началото на XX век България буквално изгаряла от туберкулоза. „Жълтата гостенка“, както наричали болестта, косяла безмилостно. Лечение почти нямало. По улиците все по-често се виждали бледи, кашлящи хора, а кървавите храчки не шокирали никого. Смъртта се движела рамо до рамо с живота.

Вилхелмина усетила и трагедията, и възможността.

С огромни банкови кредити тя разширила имота, построила нови крила, създала великолепна градина с алеи, дървета, шадравани и пейки. В полите на Витоша се появило истинско архитектурно бижу. Така се родил санаториум „Витоша“.

Сред пациентите му бил и Христо Смирненски. Именно там, в една от стаите, младият поет издълбал надпис: „Тук лежа и се лекува Смирненски“. Надписът оцелял чак до началото на 50-те години, когато сградата била разрушена.

Скоро санаториумът се превърнал в едно от най-престижните лечебни заведения в София. Разкошна зимна градина, отлична кухня, градинари, лекари, обслужващ персонал – всичко говорело за стил и размах. Пациентите се увеличавали непрекъснато, а парите потекли като река.

И Вилхелмина ги обожавала.

Говорело се, че вечер сядала сама в стаята си и с почти болезнено удоволствие брояла пачките банкноти. Характерът ѝ бил тежък, властен и безкомпромисен. Разказвали, че командвала персонала с кожен колан в ръка и не се колебаела да печели допълнително от сделки с лекарства. Лекарите трудно издържали на нрава ѝ, а конфликтите станали ежедневие.

Но дори враговете ѝ признавали едно – Вилхелмина била жена с необикновен размах.

Тя изпратила съпруга си в Швейцария, за да специализира гръдна медицина, а свои племенници – във Франция, за да учат за медицински сестри. Искала да създаде собствен, верен екип. Съдбата обаче нанесла тежък удар – малко след завръщането си от Швейцария д-р Крайселски починал.

Тя останала сама.

Но не се предала.

След това дошли кризата и крахът.

Втората световна война разорила страната, а Вилхелмина започнала да потъва в дългове. Банките я преследвали, кредитите я задушавали, а спасение нямало. И когато през 1947 година национализацията помела частната собственост в България, държавата отнела всичко – санаториума, градините, сградите.

На нея оставили само малка къща.

Разказват, че тогава Вилхелмина намерила синя платнена торба и я напълнила с пачки вече обезценени пари. До края на живота си често сядала сама и ги брояла, сякаш опитвайки се да задържи поне спомена за изгубеното величие.

Трудно е човек да даде еднозначна оценка за такава личност.

Вилхелмина Сомер д-р Крайселска безспорно била противоречива – властна, амбициозна, безскрупулна и обсебена от успеха. Но тя била и нещо друго: жена, изпреварила времето си с десетилетия. В свят, в който на дамите се отреждала ролята на покорни сенки, тя карала автомобил, въртяла огромен бизнес, командвала мъже и се движела сред най-големите имена на епохата като равна.

Историята рядко помни удобните хора.

Помни дръзките.

А Вилхелмина несъмнено е била сред тях – едно от софийските чудеса на първата половина на XX век. Жена уникат. Една на милион.
*
В статията са използвани материали на Борислава Априлова, един от българските наследници на фамилия Сомер.